Определение № 676 от 16.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2323/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Министерския съвет на Република България, представляван от министъра на енергетиката, чрез пълномощника му П. Й., против решение № 349 от 27.05.2022 г. по т.д.№ 1044/2021 г. на Софийския апелативен съд т.о., 5 състав, с което е потвърдено решение № 261153 от 21.07.2021 г. по т.д. № 1403/2020 г. на Софийския градски съд, т.о., 12 състав. Със споменатото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от Министерския съвет, представляван от министъра на енергетиката срещу „Латит“ООД, [населено място] иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 61, ал.1 от Закона за подземните богатства за установяване на съществуването на вземания за концесионни възнаграждения, дължими за периода от 31.07.2013 г. до 31.03.2017 г. в размер на 52 020 лева, по договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства от 16.08.2011 г., както и за законната лихва върху тази сума от 4.05.2017 г., за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 6.12.2017 г. по гр.д.№ 28433/2017 г. по описа на Софийския районен съд.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, касаещи преценката на събраните по делото доказателства - основание по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа се, че съдът не е преценил правилно събраните доказателства и е приложил неправилно материалния закон – нормата на чл. 61 от Закона за подземните богатства, поради което е достигнал до неправилни изводи при тълкуването на установени по делото безспорни между страните факти. Изложено е, че въззивният съд не е съобразил, че още през 2012 г. е било налице влязло в сила отрицателно решение по ОВОС, като още тогава концесионерът е знаел, че не може да осъществява добив от находището, но въпреки това не е предприел мерки за провеждане на нова процедура по ОВОС или за подаване на заявление за прекратяване на концесионния договор. Поддържа се, че е недопустимо ответникът да черпи права от своето недобросъвестно поведение, като не изпълнява концесионния договор по причини, за които самият той отговаря. Изложено е, че минималното годишно концесионно възнаграждение, уговорено в клаузата на чл. 17, ал. 4 от договора, в размер на 9000 лева, определено на база 30 000 тона добита суровина, не зависи от действителното наличие на добив и от неговия размер, дължи се независимо от крайния финансов резултат от дейността на концесионера и се внася от него на две вноски, за всеки отчетен период (от 1 януари до 30 юни и от 1 юли до 31 декември) в срок от тридесет дни след изтичане на съответното шестмесечие по посочена от концедента сметка. Посочено е, че до предявяването на исковете по делото на 04.05.2017 г. концесионерът - „Латит“ООД не се е възползвал от правото по чл. 34 от концесионния договор да поиска спиране на неговото действие, или прекратяването му на основание чл. 36, т. 2 от него, поради обективна невъзможност за осъществяване на дейностите по предоставената концесия, поради което, с решение на Министерския съвет № 14 от 10.01.2020 г., концесионният договор за добив от находище „Караново“ е бил прекратен едностранно поради неизпълнение на задълженията на концесионера, подробно описани в него, в това число и процесните задължения за заплащане на концесионно възнаграждение. Изложено е, че в договора от 16.08.2011 г., не е предвидено освобождаване на концесионера от задължението за заплащане на концесионно възнаграждение в случай че не е предприел действия за получаване на положително решение по ОВОС, което е задължително условие за започването на добив от находището. С позоваване по аргумент a contrario на разпоредбата на чл. 61, ал. 6 от ЗПБ в редакцията до изм. обн. в ДВ, бр. 79 от 2020 г., касаторът поддържа, че доколкото в случая не са налице изрично предвидените в нея хипотези на освобождаване на концесионера от задължението за заплащане на концесионно плащане или за неговото намаляване до 50% за период до 5 години, неосъществяването на добив, поради липсата на положително решение за ОВОС не обуславя извод за недължимост на възнаграждението в уговорения минимален размер. Наведен е довод, че въззивният съд не е съобразил и установеното от заключението на съдебно-счетоводната експертиза осчетоводяване от страна на концесионера на фактурите, издадени от концедента за вземанията, представляващи възнаграждение по концесионния договор. Формулирано е искане за допускане на касационно обжалване на решението и за неговата отмяна, като резултат от произнасяне по съществото на инвокираните оплаквания.

В изложението на основанията за достъп до касация по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са формулирани следните въпроси, които касаторът счита за относими към хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3, поради значението им за точното прилагане на закона, и за развитието на правото, както и към ал. 2 от ГПК, а именно следните:

1. Дължи ли се минимално концесионно плащане на основание чл. 61 от Закона за подземните богатства (в редакцията му до изм., обн. в ДВ, бр. 79 от 2020 г.) и Наредбата за принципите и методиката за определяне на концесионно възнаграждение по реда на ЗПБ във всички случаи след влизане в сила на концесионния договор и при неосъществяване на добив от находището?;

2. Дължи ли се концесионно плащане по влязъл в сила и действащ концесионен договор за добив на подземни богатства, съгласно чл. 61 от ЗПБ, в случай че от находището не се извършва добив на подземни богатства, поради липса на предпоставки, уговорени в концесионния договор за започване на добив от находището, чието реализиране е право и задължение на концесионера - да проведе процедура по Закона за опазване на околната среда и да получи положително решение по ОВОС за реализиране на инвестиционното намерение на концесионера за добив?

Изложено е, че понастоящем не е формирана практика на Върховния касационен съд по дела във връзка с дължимостта на концесионни плащания за период, през който концесионният договор за добив на подземни богатства е влязъл в сила, но такъв не се осъществява по причини, които зависят изцяло от волята на концесионера, каквото, според касатора е задължението му да се снабди с положително решение по ОВОС или да измени предназначението на земите за целите на осъществяване на добив от находището. Поддържа се, че от една страна Законът за подземните богатства в приложимата му към конкретния спор редакция е непълен, а от друга- липсва съдебна практика по формулираните от касатора въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение. Изложено е, че в нормата на чл. 61 от ЗПБ, която регламентира задължението на концесионера за заплащане на концесионното възнаграждение не е изрично уреден въпросът дали такова се дължи за периода от действието на договора, когато не се осъществява добив от находището. Наведен е довод, че в чл. 61, ал. 6 от ЗПБ (в редакцията до изм. бр. 79 от 2020 г., сега - ал. 8), изрично са предвидени само две хипотези, при които с решение на концедента, концесионерът може да бъде освободен от заплащане на концесионно плащане или размерът на дължимото такова може да бъде намален до 50% за период до 5 години, нито една от които не е налице в случая по настоящото дело. Поддържа се и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, поради прилагане на закона в смисъл, противоположен на този, който следва от нормата на чл. 61, ал. 1 от ЗПБ, която регламентира задължението за заплащане на концесионно възнаграждение, както и поради произнасянето му extra legem, изразяващо се в решаване на делото въз основа на несъществуваща правна норма, доколкото в мотивите към въззивното решение не е посочена такава, въз основа, на която съдът е приел, че концесионно възнаграждение не се дължи, ако не се осъществява добив от находището.

Ответникът по касация „Латит“ООД, чрез пълномощника си адв. Б. Р. от САК оспорва касационната жалба. В писмения отговор, подаден по реда на чл. 287, ал. 1 от ГПК е оспорено становището на касатора за наличието на влязло в сила отрицателно решение по ОВОС още през 2012 г. Изложено е, че с Решение № БС-35-ПР/16.05.2011 г., Регионалната инспекция по околната среда и водите - Бургас е решила да се извърши ОВОС за инвестиционно предложение „Добив на строителни материали - трахити и псамитови туфи от находище „Караново“, в землището на [населено място], [община]“, с възложител „Латит“ООД, като съгласно представеното по делото становище на нейния директор, процедурата не е приключила и не е бил издаден краен административен акт по нея. Наведен е довод, че поради бездействието на държавния орган, а не на „Латит“ООД, въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция е приел, че неосъществяването на добив на подземни богатства не може да се вмени във вина на концесионера, поради което той не дължи заплащане на концесионно възнаграждение. С позоваване на чл. 71 от ЗПБ, който за неуредените случаи по изпълнението на концесионните договори изрично препраща към Закона за задълженията и договорите, се поддържа, че съдът не е отрекъл задължението за заплащане на концесионно възнаграждение, когато концесионерът по свое субективно усмотрение не осъществява добив, а само в хипотезата, при която той е бил възпрепятстван да осъществява такъв по обективна и независеща от него причина, за която не отговаря. Твърди се, че формулираните въпроси не покриват основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като касаторът не е обосновал значението им за точното прилагане на закона и за развитие на правото, доколкото нормата на чл. 61 от ЗПБ е ясна и непротиворечива. Оспорена е и твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалваното решение по съображения, че самата необходимост от тълкуване на законовата норма изключва наличието на този порок, тъй като предпоставя допълнителна, самостоятелна правораздавателна дейност на касационната инстанция, едва с оглед резултата от която въззивното решение може да бъде потвърдено или отменено. По тези съображения ответникът по касация счита, че касационната жалба не отговаря на условията за допускане до касационно обжалване, а по съществото си е неоснователна, поради което е направил искане да не бъде допускана до касационен контрол по същество, както и да му бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

По делото е установено, че между Министерския съвет, като концедент, представляван от министъра на икономиката, енергетиката и туризма, и „Латит“ООД е бил сключен договор за концесия за добив на подземни богатства по чл. 2, ал. 1, т. 5 от Закона за подземните богатства на строителни материали – трахити и палмови туфи, представляващи изключителна държавна собственост, от находище „Караново, в землището на [населено място], [община], Бургаска област, за срок от 25 години, в чл. 17 от който е подробно уговорен размерът на концесионното възнаграждение и начинът на неговото определяне – 7 на сто от средно претеглената продажна цена за съответния период за единица добито подземно богатство, не по-ниска от 0.30 лв./тон, както и минимално годишно концесионно възнаграждение в размер не по-нисък от 9000 лв., определен на база 30 000 тона добита суровина. Според клаузата на чл. 20, ал. 3 от договора, концесионният договор влиза в сила от датата на подписването му от страните, а в чл. 2 от него е предвидено, че добивът на подземните богатства по предмета на договора започва след влизането в сила на положително решение за оценка на въздействието върху околната среда или на решение да не се извършва такава оценка на инвестиционното предложение. С представеното в първоинстанционно производство решение № БЗ-35-ПР/ 16.05.2011 г. на директора на РИОСВ- [населено място] е разпоредено да се извърши оценка на въздействието върху околната среда на инвестиционното предложение на „Латит“ООД, предмет на сключения концесионен договор, поради вероятността осъществяването на дейността да окаже отрицателно въздействие върху популациите и природните местообитания на видове, опазвани в защитените зони, находящи се на територията на концесионирания обект, а от писмо от 26.01.2021 г. се установява, че в архива на РИОСВ- [населено място] не е открито решение за ОВОС, и директорът на инспекцията не е издавал такъв окончателен административен акт, поради което процедурата по оценката не е приключила. Горната фактическа обстановка, установена от събраните доказателства, е възприета и от въззивния съд, което е видно както от препращането към съобразителната част на първоинстанционното решение, така и от изложените във въззивното решение мотиви, изцяло основани на установените в първоинстанционно производство релевантни за предмета на спора обстоятелства.

За да потвърди обжалваното пред него първоинстанционно решение, съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че както разпоредбата на чл. 61 от ЗПБ, така и издадената в упражняване на законова делегация по чл. 61, ал. 3 от с. з. Наредба за принципите и методиката за оп-ределяне на концесионното възнаграждение за добив на подземни богатства по реда на Закона за подземните богатства, приета е ПМС № 127 от 21. 06. 1999 г., обвързват задължението за заплащане на концесионно възнаграждение, както и принципите, и методите за определяне на конкретния му размер във всеки отделен случай, с реалното, фактическо извършване на добив на подземни богатства, съобразно предмета и условията на съответната концесия, и сключения за предоставянето щ договор. Посочил е, че в този смисъл е и клаузата на чл. 17 от сключения между страните договор, в която размерът на възнаграждението е уговорен на „единица“ или на „база“ добита суровина, съответно – на добито подземно богатство, откъдето е извел несъмнената им воля, че то е дължимо при реално осъществено, фактическо добито подземно богатство в съответствие с предмета на концесията, а не въз основа на хипотетично, подлежащо на добиване в бъдещ период такова. Същевременно, с позоваване на клаузата на чл. 2 от концесионния договор, според която добивът на подземните богатства започва след влизането в сила на положително решение за оценка на въздействието върху околната среда или на решение да не се извършва такава оценка, и като е съобразил, че в случая не е установено наличието на нито едно от двете алтернативно предвидени условия, съответно – че поради това добивът на подземни богатства, предмет на договора, въобще не е започвал и не е бил извършван през исковия период, за който се претендира процесното концесионно възнаграждение, въззивният съд е направил краен извод, аналогичен на този на първоинстанционния съд, че ответникът - концесионер, не дължи заплащане на такова. Като е съобразил консенсуалния характер на концесионния договор и с позоваване на кореспондиращата му клауза на чл. 20, ал. 3 от процесния договор, според която той влиза в сила от датата на подписването му от страните, противно на становището на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че фактическото започване добива на подземните богатства, за които е предоставена концесията, не представлява отлагателно условие за влизането му в сила, обуславящо неговото действие, по смисъла на чл. 25 от ЗЗД, но е предпоставка за възникване на задължението на концесионера за заплащане на концесионното възнаграждение, уговорено като насрещна престация, дължима за планирания, но неосъществен добив. Обосновал е становището си с основанието на договора (causa), разбирано като непосредствената и типична икономическа цел, която всяка от страните по него преследва със сключването му, и заради която поема насрещно задължение, като е приел, че в случая тя е придобиването на едно право, което от гледище на концесионера е да извършва добив на подземни богатства с цел реализирането на търговска печалба при уговорените с договора условия. К. на установеното по делото неосъществяване на добив на подземни богатства по предмета на договора за целия период след сключването му, в противоречие с обективираните в него търговски цели и с оглед нормативното обвързване на плащането на концесионното възнаграждение с добиването на такива богатства, въззивният съд е направил извод за неоснователност на исковата претенция, която е счел за правилно е отхвърлена с обжалваното първоинстанционно решение.

Съгласно ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода на спора по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил формирането на решаващата воля на съда, обективирана в решението му, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, доколкото основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Настоящият съдебен състав намира, че в случая първият от формулираните въпроси за дължимостта на минимално концесионно плащане на основание чл. 61 от Закона за подземните богатства (в редакцията му до изм. бр. 79 от 2020 г.) и Наредба за принципите и методиката за определяне на концесионно възнаграждение по реда на ЗПБ, във всички случаи след влизане в сила на концесионния договор и при неосъществяване на добив от находището, не покрива хипотезата на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В обжалваното решение въззивният съд по същество е приел, че съобразно разпоредбата на чл. 2 от договора, добивът на подземни богатства започва след влизането в сила на положително решение по оценка на въздействието върху околната среда или на решение да не се извършва такава оценка, като по делото не е установено наличието на нито една от предвидените предпоставки, поради което добивът на подземните богатства по предмета на договора нито е започвал, нито е бил фактически извършван през исковия период на действието му. Изложил е съображения, че макар договорът да е влязъл в сила с постигане на съгласие за неговото сключване (чл. 29, ал. 3 – от датата на подписването му от страните), доколкото концесионерът изобщо не могъл да започне осъществяването на добив на полезните изкопаеми, поради липсата на споменатите предпоставки, той не дължи и насрещната престация по договора, дори в уговорения минимален размер. От това следва, че въззивният съд е формирал решаващия си извод за неоснователност на предявения иск единствено във връзка с причината, обусловила неосъществяването на добива през исковия период, уговорена в чл. 2 от концесионния договор, поради която концесионерът изобщо не е пристъпил към упражняване на правата си по концесионния договор, а не с оглед общата хипотеза, при която изпълнението не е започнало, респ. добивът не е бил извършен, поради бездействие на концесионера, обусловено от причини, за които той отговаря. С обжалваното въззивно решение не е принципно отречено правото на концесионера да получи възнаграждение в уговорения минимален размер, респ. задължението на концесионера да му заплати такова, във всички случаи, когато концесионерът не осъществява добив, а само в хипотезата на чл. 2 от сключения между страните концесионен договор, независимо дали тя урежда уговорен между тях дилаторен модалитет (conditio facti)- отлагателно условие, обуславящо възможността концесионерът да упражни правата си по договора като пристъпи към добив на полезните изкопаеми, за които му е предоставена концесията, или условие на правото (conditio juris) за тяхното упражняване, на което синалагматично да съответства насрещното право на концедента. В случая, съдът е приел, включително и чрез препращане към мотивите на първоинстанционното решение, че макар концесионният договор да е породил действието си със сключването му, неговото изпълнение не е започнало, поради причина, за която концесионерът не отговаря – липсата на решение за приключване на процедурата по ОВОС, открита с решение № БС- 35-ПР/16.05.2011 г., която не е приключила с окончателен акт, което кореспондира на разпоредбата на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД, приложима съобразно препращащата норма на чл. 71, ал. 1 от Закона за подземните богатства.

По втория въпрос, дали се дължи ли концесионно плащане съгласно чл. 61 от ЗПБ, по влязъл в сила и действащ концесионен договор за добив на подземни богатства, в случай, че от находището не се извършва добив на подземни богатства, поради липса на предпоставки, уговорени в концесионния договор за започване на добив от находището, чието реализиране е право и задължение на концесионера, Върховният касационен съд в настоящия си състав намира следното. Преди всичко, така формулираният въпрос предпоставя, както е посочено пояснителната му част, че доколкото провеждането на процедура по Закона за опазване на околната среда и получаването на положително решение по ОВОС за реализиране на инвестиционното намерение е задължение на концесионера, който е негов адресат, той следва да понесе риска от липсата на окончателно решение на директора на РИОСВ- [населено място] по предприетата процедура за оценка, поради което той дължи заплащане на концесионно възнаграждение в уговорения минимален размер, независимо че тя не е приключила с акт. В производството по делото пред двете инстанции касаторът се е ограничил с бланкетни твърдения в този смисъл, и не е посочил никакви факти и обстоятелства, от които да се направи извод за наличието на конкретни действия или бездействия на концесионера, които са осуетили или препятствали приемането на решение по ОВОС и които, вследствие нарушение на съдопроизводствените правила, да са били неглижирани или неправилно преценени от въззивния съд при формиране на окончателния резултат от правораздавателната му дейност, обективиран в диспозитива на обжалваното решение. Такива не са изложени и в касационната жалба, поради което така формулираният въпрос, с постулираната в него предпоставка, не кореспондира на надлежно въведено конкретно оплакване по чл. 284, ал. 1, т.3, във връзка с чл. 293, ал. 2 от ГПК.

На следващо място, този въпрос не покрива и специалния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а именно обусловилият изхода на спора отговор на същия въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Според т. 4 от ТРОСГТК № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването щ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Във всички случаи, това общо основание предполага тълкуване на съществуваща правна норма по реда на чл. 46, ал. 1 и 2 от ЗНА, чрез разширяване на приложното щ поле, като резултат от прилагане метода на аналогия на закона, или създаване на регулаторен механизъм по аналогия на правото при липсващата преди това правна норма. Извън предметния обхват на този специален селективен критерий е тълкуването на концесионния договор по реда на чл. 20 от ЗЗД, в частност на клаузата на чл. 2 от него, което е относимо към правилността на решението по чл. 293, ал. 2 от ГПК във фазата на упражняване на инстанционен контрол след допускането му до касационно обжалване, но не покрива основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

В случая, искът за установяване съществуването на вземането за заплащане на концесионно възнаграждение, за което е издадена оспорената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, е отхвърлен не само поради това, че през исковия период концесионерът фактически не е извършвал добив на полезни изкопаеми по предмета на концесията, но преди всичко защото осъществяването на такъв добив въобще не е започвало, поради неприключилата процедура по ОВОС, съобразно клаузата на чл. 2 от концесионния договор, т. е. изходът на спора по конкретното делото е обусловен от тълкуването на договора и липсата на уговорената предпоставка за пристъпване към изпълнение на задълженията по него. Съображенията, изложени от въззивния съд във връзка с чл. 61 от Закона за подземните богатства за синалагматичната обусловеност на уговорените с двустранния договор контрапрестации, които в своята съвкупност определят неговото основание – acquirendi causa – придобиването на правото да се разработва находището на подземни богатства и да се извлича икономическа полза от добива, са в посока обосноваване становището на съда, че концесионерът не дължи заплащане на концесионно възнаграждение, когато по причина, предвидена в договора, не е могъл да осъществява добив по предмета на концесията.

Неоснователни са доводите за допускане на касационно обжалване, поради очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, като основание за достъп до касация, очевидната неправилност не е предпоставена от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и е налице при установимо от мотивите на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост, обусловили неговата неправилност. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен contra legem, когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или extra legem, при решаване на делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и при неговата необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност не е налице, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на Върховния касационен съд, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, както и при неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или темпоралното действие на правните норми, както и в хипотезите на необоснованост, поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, при които допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Противно на твърденията на касатора, изводите на въззивния съд не са формирани contra legem, в противоречие на нормата на чл. 61, ал. 1 от Закона за подземните богатства, респ. в нейния противоположен смисъл, доколкото по вече изложените съображения, с въззивното решение не е отречено по принцип правото на концедента да получи концесионно възнаграждение, нито extra legem, тъй като изводът по съществото на спорното материално право не е основан на несъществуваща норма, а е резултат от тълкуване на съдържащата се в закона позитивна уредба, във връзка с клаузата на чл. 2 от договора, при съобразяване на установеното по делото обстоятелство, че добивът не е започнал и фактически не е бил осъществяван, поради неприключилата процедура по ОВОС.

По изложените съображения, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, на „Латит“ООД следва да бъде присъдено адвокатското възнаграждение от 3500 лв., заплатено за защита в касационното производство, уговорено в т. 4 от договора за правна защита и съдействие, за чието заплащане е налице признание на процесуалния представител на страната, равностойно на разписка по чл. 77, ал. 1 от ЗЗД.

Воден от изложените мотиви, Върховният касационен съд, Т. К., І т.о.