Определение № 3214 от 12.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1103/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Обединена българска банка“ АД, чрез адв.Кр.И. срещу решение №50 от 15.01.2025г., постановено по в.гр.д. №216/2024г. по описа на Апелативен съд- София, с което се отменя решение №261105 от 25.08.2023г., постановено по гр.д. №3048/2021г. по описа на Софийски градски съд, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от Д. Л. Ж. от [населено място] против „Обединена българска банка АД, ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл.439 ГПК – за признаване за установено недължимост към банката на вземане за сумата от 24 342.03 лева - разликата над уважения размер от 1 657.07 лева до пълния предявен размер от 26 000 лева, представляваща част от сума в общ размер от 141 907.95 лева и част от главница в общ размер от 132 863.67 лева, заедно със законната лихва върху нея от 12.03.2021г. до окончателното й плащане, за които е издаден изпълнителен лист от 14.01.2011г. по гр.д. №57520/2010г. по описа на СРС и е предприето принудително изпълнение, както и в съответна част от разноските, като е признато за установено на основание чл.439 ГПК, че Д. Л. Ж. не дължи на „Обединена българска банка“ АД сумата от 24 342.03 лева - разликата над 1 657.07 лева до пълния предявен размер от 26 000 лева, представляваща част от сума в общ размер от 141 907.95 лева и част от главница в общ размер от 132 863.67 лева, заедно със законната лихва върху нея от 12.03.2021г. до окончателното й плащане, за които е издаден изпълнител лист от 14.01.2011г. по гр.д. №57520/2010 г. по описа на СРС и е предприето принудително изпълнение. На ищеца са присъдени на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски в размер на още 2 293.85 лева. Решението в частта, с която е уважен предявеният иск, е влязло в сила, като необжалвано. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че в нарушение на закона въззивният съд е приел, че процесните вземания са погасени по давност, без да съобрази спирането на давностния срок както поради признание на вземанията, така и поради извършени плащания в периода от 2011г. до 2019г. Поддържа, че 5-годишният срок на погасителната давност е започнал да тече на 26.06.2015г. /постановяване на ТР №2/26.06.2015г., тълк.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, с което е обявено за изгубило сила ППВС №3/18.11.1980г./, като не е изтекъл, предвид предприетите изпълнителни действия спрямо длъжника, както и признанието на вземанията и извършените плащания по сключеното след издаването на изпълнителния лист споразумение от 01.08.2011г. Намира, че в нарушение на закона въззивният съд не е анализирал подробно това споразумение, игнорирал е разпоредбата на чл.4, не е изследвал действителната воля на страните съгласно чл.9 и чл.20 ЗЗД, не е обсъдил всички релевантни факти и обстоятелства, вкл. признанието на вземанията и тяхното разсрочване с подписването на споразумението от 2011г.; плащанията от страна на длъжника до 27.09.2019г., приемането на тези плащания, част от които със забава и начисляването на лихви да забава от страна на кредитора; извършването на изпълнителни действия до 2021г. Касаторът претендира да се отмени решението и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени исковете като неоснователни. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, като в раздел I от изложението чл.284, ал.3, т.1 ГПК е цитирана задължителна съдебна практика, но не е формулиран правен въпрос. В раздел II от изложението са формулирани правни въпроси, които се свеждат до въпросите за критериите за тълкуване на договорите по смисъла на чл.20 ЗЗД; за допустимостта съдът служебно да се произнася относно прекратяване на договорната връзка между страните; длъжен ли е съдът да обсъди заключението на съдебната експертиза заедно с останалите доказателства по делото. Касаторът излага доводи за значимостта на тези въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата Д. Ж., чрез адв. Й.К. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Претендира присъждане на адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.2, вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да отмени първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.439 ГПК, въззивният съд приема, че процесните вземания са погасени по давност. Излага мотиви, че чрез иска по чл.439 ГПК се дава право на длъжника да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, които обаче имат правно значение за неговото съществуване, като в случая ищецът се позовава на изтекъл погасителен срок след постановяване на влязлата в сила заповед за изпълнение. Решаващият състав намира, че съгласно нормата на чл.117, ал.2 ЗЗД, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години, като влязлата в сила заповед за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание. Ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414, ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. След анализ на доказателствата, решаващият съдебен състав приема, че за процесните вземания на 14.01.2011г. е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ и изпълнителният лист; че на 01.08.2011г. /след образуване на изпълнително дело/ е подписано споразумение между страните, което съставлява нов факт, настъпил след влизане в сила на заповедта за изпълнение, с което са уговорени условия за разсрочено плащане на задълженията на ищеца, произтичащи от договора за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 22.06.2007г., като са предвидили нов размер на възнаградителна лихва за периода на разсроченото погасяване. Въззивният съд счита, че страните са новирали задълженията, за които е издаден изпълнителния лист, по смисъла на чл.107 ЗЗД, като отхвърля възраженията за сключване в нарушение на ЗПК. Приема, че процесното споразумение е прекратено съгласно чл.5.1., която клауза предвижда прекратително условие – при забава за плащане на която и да е дължима вноска по това споразумение с 15 дни действието му се прекратява. Съдът намира, че дължимата погасителна вноска за 20.10.2011г. в размер на 1 208 лева не е погасена на падежа, извършено е частично плащане със забава над 15 дни, поради което следва да се приложат санкционните правни последици- споразумението прекратява своето действие, като остават в сила само клаузите за признаване на вземането на банката от страна на длъжника. По изложените съображения въззивният състав стига до извод, че всички извършени от ищеца плащания следва да бъдат отнесени към правоотношението, произтичащо от договора за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 22.06.2007г., въз основа на който банката се е снабдила с процесния изпълнителен лист. Като съобразява постановките на ТР №3 от 28.03.2023г. по тълк.д. №3/2020г., ОСГТК, ВКС, решаващият състав намира, че погасителна давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземанията по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на ТР №2/26.06.2015г. по т.д. №2/2013 г., ОСГТК, ВКС. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №3/1980г. В разглеждания случай към 26.06.2015г. изпълнителното производство, образувано въз основа на издадения на 14.01.2011г. изпълнителен лист, е било висящо, поради което погасителна давност не е текла до този момент, а считано от 26.06.2015г. е започнал да тече нов 5- годишен давностен срок. Въззивният съд, с оглед задължителните разяснения по т.10 от ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д. №2/2013г. на ВКС, ОСГТК, приема, че давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ. Счита, че в хода на производството не са ангажирани доказателства за предприети изпълнителни действия, прекъсващи давността. За периода от 05.08.2011г. до 05.03.2021г. изп.д. №20118410403599 е било спряно, но следва да се съобрази обстоятелството, че спирането на изпълнителното дело е постановено по искане на взискателя /на основание чл.432, т.2 ГПК/, респ. изцяло в неговата преценка е било да инициира възобновяване на принудителното изпълнение и съответно да поиска прилагането на конкретни изпълнителни способи за събиране на вземанията му. Доколкото това не е сторено, с изтичане на 5 години, считано от 26.06.2015г., т.е. от 26.06.2020г. вземанията, за които е издаден изпълнителния лист от 14.01.2011г., са погасени по давност. По изложените съображения въззивният съд счита, че предявеният частичен иск е изцяло основателен. Въззивният съд излага и допълнителни мотиви, като подчертава, че дори да се приеме противното - че страните са обвързани от споразумението от 01.08.2011г. и вземанията по издадения изпълнителен лист не са покрити от изтекла погасителна давност, то предявеният частичен иск отново се явява основателен, предвид извършените от ищеца плащания, чийто общ размер възлиза на 119 884.28 лева, надхвърлящ размера на предявения частичен иск. Приема, че още към момента на подписване на споразумението вземанията на банката за договорна лихва, наказателна лихва и разноски, са били погасени чрез плащане от страна на ищеца, в каквато насока е констативната част на споразумението, отразяваща безспорния в отношенията между страните непогасен остатък от дълга, включващ главница и законна лихва. Акцентира, че с уважаване на предявения частичен иск не се формира сила на пресъдено нещо относно пълния размер на вземанията, за които е издаден изпълнителен лист, а единствено за предявения размер, предмет на отрицателния установителен иск. Позовава се на определение №6021/28.09.2021г., постановено по т.д. №1532/2020г. на ВКС, ТК, I ТО, като приема, че при решение, с което се уважава частичен отрицателен установителен иск, диспозитивът не разпростира действие за непредявената част, защото отричането на част от задължението не налага извод за съществуването или несъществуването на останалата част от него. Възможно е частичният отрицателен установителен иск да бъде уважен както в хипотеза, когато цялото задължение изобщо не е възникнало валидно, така и когато е погасена само част от задължението, която е въведена като предмет на производството /какъвто е разглежданият случай/. Само при отхвърляне на частичния отрицателен иск силата на пресъдено нещо на отхвърлителния диспозитив разпростира действието си и за непредявената част, защото това означава, че цялото оспорвано от ищеца вземане съществува в пълен размер. С оглед изложеното, въззивният съд стига до извод, че с частичното отхвърляне на иска, предмет на делото, постановеният с обжалваното съдебно решение отхвърлителен диспозитив би разпрострял действието си за непредявената част от иска и би се установило, че цялото вземане на кредитора съществува за разликата над уважения размер, без да се отчитат извършените от ищеца плащания Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Настоящият съдебен състав констатира, че в раздел I от изложението чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът цитира задължителна съдебна практика с твърдение, че въззивното решение е постановено в противоречие с дадените задължителни разрешения, но не сочи по кои правни въпроси. Касационният съд може да уточни и конкретизира поставеният от касатора правен въпрос, но не може да го формулира, когато такъв липсва. Поставените в раздел II от изложението правни въпроси - за критериите за тълкуване на договорите по смисъла на чл.20 ЗЗД; за допустимостта съдът служебно да се произнася относно прекратяване на договорната връзка между страните; за задължението на съда да обсъди заключението на съдебната експертиза заедно с останалите доказателства по делото, не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като вторият и третият не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви /по отношение на прекратяването на споразумението от 01.08.2011г. съдът не се е произнесъл служебно, а по възражение на ищеца; обсъдил е и двете заключения на ССЕ, в съвкупност с останалите доказателства/, а първият, макар и обсъден от решаващия състав, не е единственият обусловил решаващите му изводи, респ. отговорът не би довел до различен изход на спора. Следва да се отбележи, че въззивният съд е изложил и допълнителни аргументи за основателността на частичния отрицателен установителен иск, като е приел, че при валидно споразумение, с което са признати вземанията на банката-кредитор от ищеца-длъжник, договорен нов погасителен план и плащания на длъжника в периода до 27.09.2019г., както и последващи изпълнителни действия в периода до 2021г., прекъсващи погасителната давност, следва да бъдат отчетени погасените от ищеца суми чрез плащания след влизането в сила на заповедта за изпълнение. Плащанията след този момент представляват нов факт, който има погасително действие и следва да бъде съобразен в производството по иска по чл.439 ГПК. Следва да се отбележи, че тези плащания не само не се оспорват от страна на ответната банка, но се признават и се твърди, че водят до прекъсване на погасителната давност. След анализ на заключението на ССЕ, приета от първоинстанционния съд, решаващият състав счита, че след извършените плащания по споразумението от 01.08.2011г. на суми в общ размер от 119 884.28 лева са погасени дължимите вноски до 20.06.2019г., като са погасени освен вземанията за договорна лихва и за наказателна лихва за периода 05.05.2010г.-24.11.2010г. и за съдебни разноски в заповедното производство, за които е уважен искът от първоинстанционния съд, така и 73 958.56 лева от присъдената главница и 36 116.85 лева –лихви по споразумението. Останали са непогасени към 27.09.2019г. сумата 58 905.11 лева главница; сумата 601.07 лева просрочена лихва по споразумението и наказателни лихви /които не са предмет на спора/. Както въззивният съд подчертава, с уважаване на предявения отрицателен частичен иск не се формира сила на пресъдено нещо относно пълния размер на вземанията, за които е издаден изпълнителен лист, а единствено за уважения размер. В конкретния случай се установява, че ищецът е погасил чрез плащане част от вземанията за главница и законна лихва върху нея, която е по-голяма по размер от частта, за която е предявен искът, поради което предявеният частичен иск е уважен изцяло. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд