Определение № 60761 от 24.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2249/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. А. Д. в качеството му на процесуален представител на В. Н. В., против решение № 39/17.02.2017 г. по възз. гр. д. № 21/2017 г. по описа на Окръжен съд - Шумен, с което е потвърдено решение № 901/15.12.2016 г. по гр. д. № 2362/2016 г. по описа на Районен съд - Шумен, с което са отхвърлени предявените от В. Н. В. против „Напоителни системи“ ЕАД – клон Шумен искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване на уволнението й, извършено със заповед № 6/25.07.2016 г. на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ за незаконно и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Специалист труд и работна заплата, човешки ресурси“ в отдел „Финансово - счетоводен“ и осъждане на ответника да й заплати обезщетение за времето, през което е останала без работа, поради уволнението в размер на 5556 лева /за период от 6 месеца/, считано от датата на прекратяване на трудовото й правоотношение – 26.07.2016 г., както и мораторна лихва в размер на 325 лева за периода от 26.07.2016 г. до датата на подаване на исковата молба – 26.09.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от последната дата до окончателното изплащане на сумата. В жалбата се иска отмяна на атакуваното решение, като се поддържат оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендират се разноски. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК /в редакцията преди изменението, обн. с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г./, във връзка със следните формулирани въпроси: 1. „Може ли /законосъобразно ли е/ работодателят да прекрати на посоченото основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ трудов договор с работник, който не е отговарял на законовите изисквания за по-висока образователна степен за заеманата длъжност преди и към момента на сключването на трудовия договор за тази длъжност, респективно за преназначаването му на тази длъжност“; 2. „Без значение ли е колко време преди въвеждане на ново изискване за по-висока степен на образование работникът е изпълнявал същата работа“ и 3. „Когато е даден срок на страните за писмени бележки, а съдът се произнесе с решение преди да е изтекъл този срок, това представлява ли съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила и води ли до неправилност на решението“. По отношение на първите два въпроса твърди да е налице противоречива практика на съдилищата, обективирана в решение № 1955/20.11.2012 г. по гр. д. № 4951/2012 г. по описа на Районен съд - Русе и решение от 20.09.2013 г. по гр. д. № 2359/2013 г. по описа на Районен съд - Пазарджик, а за третия въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация, в който се поддържа, че не са налице основания за допускане до касационна проверка, а по същество жалбата е неоснователна. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на исковете и е процесуално допустима. Подадена е нa 20.03.2017 г., преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, следва да бъде разгледана по досегашния ред. За да се произнесе с обжалваното решение, въззивният съд е приел, че са осъществени предпоставките, обуславящи законосъобразността на уволнителното основание по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Посочил е, че между страните е съществувало трудово правоотношение от 1987 г., по време на което служителката заемала различни длъжности, а от 01.03.2015 г. работила като „Специалист труд и работна заплата и човешки ресурси”. С изменение на длъжностната характеристика на длъжността „Специалист труд и работна заплата“ от 25.07.2016 г. е въведено изискване за висше икономическо образование, а такова служителката не притежава, поради което със заповед № 6/25.07.2016 г. е уволнена на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Тези данни са обусловили правния извод, че е налице несъответствие между притежаваното от служителката образование и изискванията за изпълняваната длъжност. Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че право на работодателя е да установява изискванията към работника за изпълнение на работата, като това право не подлежи на съдебен контрол, както и, че ищцата не е доказала твърденията си за проявена от страна на работодателя недобросъвестност по смисъла на чл. 8, ал. 2 КТ и е препратил към мотивите на решението му по реда на чл. 272 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по формулираните въпроси. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият формулиран въпрос се припокрива с предмета на тълкувателното решение по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГК на ВКС. Отговор на повдигнатия въпрос е даден в т. 2, в която е прието, че основанието по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ за прекратяване на трудовия договор е налице, когато след сключването му работникът или служителят не отговаря на въведените от работодателя изисквания за образование и професионална квалификация за изпълняваната работа, освен ако работодателят променя първоначалните изисквания за длъжността с единствената цел да прекрати трудовото правоотношение на работника или служителя. В този случай се нарушава принципа за добросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ и при въведен довод от ищеца в исковата молба, съдът е длъжен да прецени дали работодателят е действал добросъвестно или е налице злоупотреба с права. С цитираното тълкувателно решение е преодоляно противоречивото решаване на въпроса в практиката на Върховния касационен съд, поради което изводите на въззивния съд, че когато изискванията за образование и квалификация са въведени от работодателя след възникване на трудовото правоотношение се осъществява хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ и ако се установи, че заповедта за уволнение е издадена при злоупотреба с права, тя ще подлежи на отмяна като незаконосъобразна, тъй като работодателят не може да черпи благоприятни за себе си последици от своето неправомерно поведение. Безспорна е практиката на Върховния касационен съд,че изискванията за образование и квалификация за заемане на определена длъжност могат да бъдат предвидени в закон, в друг по-нисък по степен нормативен акт, в длъжностната характеристика или щатното разписание. Работодателят има право да променя изискванията за образование и професионална квалификация на длъжностите с щатното разписание и/или с длъжностната характеристика, когато изискванията не са определени в нормативен акт. С оглед спецификата на конкретната работа и нуждите на предприятието, работодателят може да въведе и по-високи изисквания за образование или квалификация за заемане на определена длъжност, което е въпрос на целесъобразност, който не подлежи на съдебен контрол. Съдът не може да преценява дали има обективна необходимост от въведената промяна в изискванията за съответната длъжност, но работодателят е длъжен да спазва принципа за добросъвестно упражняване на правата и да не злоупотребява с права съгласно чл. 8, ал. 1 КТ, което обстоятелство, при своевременно наведен довод, подлежи на съдебен контрол. Ето защо, когато по надлежния ред бъде установено, че заповедта за прекратяване на трудовия договор е издадена при злоупотреба с права от работодателя, тя ще подлежи на отмяна като незаконосъобразна. Доколкото въпросът е разрешен в съответствие с приетото в тълкувателното решение, по него не се разкрива поддържаното допълнително основание и не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване на решението. Вторият въпрос също не може да послужи, като основание за допускане на касационното обжалване. Същият е твърдо общо зададен,а освен това обстоятелството колко време преди въвеждане на ново изискване за по-висока степен на образование работникът е изпълнявал същата работа може да е индиция, но само по себе си не е достатъчно да обоснове злоупотреба с право от работодателя. Според практиката на ВКС/ решение № 71/24.07.2013 г. по гр. д. № 284/2012 г., IV г. о., решение № 192/14.06.2013 г. по гр. д. № 680/2012 г., IV г. о. и др./, злоупотреба с права от страна на работодателя в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е налице, когато се установи, че единственото му желание, чрез законово допустими средства е постигане на една-единствена цел: прекратяване на трудовия договор с конкретен служител или работник. Едни и същи обстоятелства в различни казуси могат да установяват или не злоупотреба с права; важно е дали е оборена добросъвестността на работодателя – по пътя на пълно главно доказване да е установено, че правната възможност по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ (допустимо, възможно само по себе си правно действие), е използвана целенасочено. За да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 КТ, съдът преценява не доколко работодателят има обективен интерес от промяна в изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право. За да е допустимо тяхното изследване, те трябва да са въведени в предмета на спора по надлежен ред. В случаите, когато ищецът – работник или служител твърди, че заповедта за уволнението му е незаконосъобразна, трябва да обоснове иска на твърдения за злоупотреба, като изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят подобни изводи с предявяването на исковата молба. Съгласно чл. 8, ал. 2 КТ се презумира, че работодателят е действал добросъвестно при извършеното уволнение, така че оборването на презумпцията е изцяло в тежест на работника или служителя. В случая, въззивният съд е приел, че ищцата не е доказала по делото твърденията си за проявено от страна на работодателя тенденциозно отношение към нея и недобросъвестност по смисъла на чл. 8, ал. 2 КТ. Третият въпрос също не може да послужи, като основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не е обусловил правните изводи на съда. Касаторът само е посочил основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е обосновал какво е значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. По въпроса е налице трайна практика на ВКС /решение № 476/07.07.2010 г. по гр. д. № 720/2009 г., IV г. о./, в която е прието, че постановяването на решение, преди да е изтекъл определеният за страната срок за представяне на писмена защита е равнозначно на решаване на делото без провеждане на устни състезания – без съдът да се е запознал с доводите на страната в защита на правата й. Следователно, когато съдът постанови решението си преди изтичане на дадения на страната срок за представяне на писмена защита е налице съществено процесуално нарушение.За пълнота на изложението следва да се посочи,че в проведеното на 14.02.2014 г. съдебно заседание пред въззивната инстанция, по искане на въззивния жалбоподател, съдът е определил на страните петдневен срок за представяне на писмени защити. Обжалваното въззивно решение е обявено на 17.02.2017 г. – преди изтичане на предоставения седмичен срок за представяне на писмена защита от въззивника. Представената в срок писмена защита от въззивника е идентична с подадената от него въззивна жалба. В настоящия случай писмената защита не замества пледоарията на страната, доколкото не са въведени различни от посочените във въззивната жалба доводи на страната в защита на правата й, и решението на въззивния съд по съществото на спора не би било различно. Съобразно изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати разноски на ответника по касация – юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 /сто/ лева, определени съгласно чл. 37 ЗПрП вр. чл. 23, ал. 1, т. 1 Наредбата към ЗПрП. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.