Определение № 3115 от 27.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 761/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. С. А. И., чрез адвокат А. Д., обжалва решение № 70 от 19.01.2024 г. по в.гр.д. № 1264/2023 г. на Апелативен съд – София, ГО, 8 състав, с което след частична отмяна на решение № 180 от 11.01.2023 г. по гр.д. № 13005/2021 г. на Софийски градски съд, I ГО, 2 състав, е отхвърлен иска на настоящия жалбоподател против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] за заплащане на сумата над 120 000 лв. до 200 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на П. В. И., с който е живяла на съпружески начала, настъпила вследствие на ПТП от 06.06.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 02.07.2021 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване: 1.Длъжен ли е съдът при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да съобрази всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и да изложи собствени мотиви към решението си въз основа на установените по делото факти и обстоятелства? 2.Следва ли решаващият съд да посочи в своите мотиви конкретна причина и конкретни доказателства, на които основава своите изводи за намаляване на присъденото обезщетение? 3.Може ли размерът на присъденото обезщетение да бъде намален (с 40%), ако правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат изцяло? 4.Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити но застраховка „Гражданска отговорност“ и конкретната икономическа обстановка? 5.Може ли обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено от съда по чл.51, ал.2 ЗЗД, без да е установен принос от страна на пострадалото лице и след като всички възражения на ответника са категорично оборени? Твърди се противоречие на постановеното въззивно решение с: ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 177 от 27.10.2009 г. по т.д. № 14/2009 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 202 от 16.01.2013 г. по т.д. № 705/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 59 от 29.04.2011 г. по т.д. № 635/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о.; решение № 189 от 04.07.2012 г. по т.д. № 634/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 98 от 29.06.2016 г. по т.д. № 1499/2015 г. на ВКС, I т.о.; решение № 66 от 01.06.2017 г. по т.д. № 650/2016 г. на ВКС, I т.о.; решение № 45 от 15.04.2009 г. но гр.д. № 525/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г., II т.о.; решение № 58 от 29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на ВКС, II т.о.; решение № 92 от 24.07.2013 г. по т.д. № 540/2012 г. на ВКС, I т.о., с което се обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК „Застрахователна компания Лев Инс“, [населено място] оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е бил сезиран с въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта над 120 000 лв до присъдения размер от 200 000 лв от застрахователя. Приел е,че ищцата С. А. И. е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на П. В. И., с когото е живяла на съпружески начала., която смърт е причинена вследствие на ПТП, реализирано на 06.06.2021 г. Установено е, че ответникът по иска ЗК „Лев инс“ АД е застраховател по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ относно отговорността на водача на лек автомобил, марка БМВ, модел 120 Д, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от С. М. Ц.. Въззивният състав е посочил, че обект на застраховане по тази застраховка „Гражданска отговорност“, е отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие, съгласно нормата на чл.429, ал.1, т.1 от КЗ. Посочил е, че застраховани лица по тази застраховка, съгласно втората алинея на чл.477 от КЗ са собственикът, ползвателят и държателят на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по управлението или ползването на моторното превозно средство на законно основание. Посочил е още, че не е необходимо водачът да притежава изрично писмено пълномощно от лицата по изречение първо за управлението или ползването на моторното превозно средство. В процесния случай е установено, че посоченият автомобил е управляван от собственика. Въззивният съд е посочил, че нормата на чл.432, ал.1 от КЗ регламентира прякото право на увредения, спрямо когото застрахованият водач е отговорен, да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“. Приел е, че предвид обстоятелството, че гражданската отговорност на виновния водач е покрита от ответника, същият дължи заплащането на застрахователно обезщетение на пострадалото лице за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди. Установено е, че с първоинстанционното решение в необжалваната част са установени предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Прието е, че във въззивното производство, спорен между страните е въпросът относно обема на отговорността на застрахователя във връзка с претърпените от ищеца неимуществени вреди. Въззивният съд е отбелязал, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, на основание чл.52 от ЗЗД. Посочил е, че съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Въззивният съд е отбелязал и че относно претърпените от ищцата неимуществени вреди са ангажирани показанията на разпитаната пред Софийски градски съд родители на ищцата А. И. И. и А. В. И. От показанията им въззивният съд е приел за установено, че между претендиращата обезщетение и пострадалия са установени хармонични отношения, взаимно доверие, обич и разбирателство. Живеели са в едно домакинство, заедно с родителите на пострадалия. Имали са общи планове за бъдещото. Пострадалият се е грижил за семейството си, осигурявал издръжката му. Загубата на фактическия съпруг на ищцата ѝ се е отразила много тежко. Страдала за него. Намирала утеха в децата си. Въззивният съд е посочил, че при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение следва да се съобразят също така конкретните икономически условия и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент - в процесния случай 21.03.2019 г., съгласно формираната съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК - решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о.; решение № 121 от 09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, II т.о. и др. Предвид обстоятелството, че ищцата е живеела в едно домакинство с пострадалия, който към момента на инцидента е на 27 навършени години, създадените помежду им хармонични отношения, обич и разбирателство, както и неблагоприятното отражение върху ищцата на загубата на П. В. И., причинили ѝ болки и страдания, които ще търпи и за в бъдеще, оценена е продължителността на фактическото им съпружеско съжителство, 2 години и общото им дете. Съобразявайки така конкретно установените факти, роденото общо дете на пострадалия и претендиращата обезщетение за неимуществени вреди, негова жена, макар и без сключен граждански брак, продължителността на съжителството им, 2 години, установената след смъртта на пострадалия бременност, добрите и хармонични отношения, които са имали и надеждите, и перспективите за бъдеще, както и отчитайки конкретната икономическа обстановка в страната, израз на която са лимитите на застрахователни обезщетения, както и годината на извършване на деянието, въззивният съд е определил следващото се обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лв. Застрахователното дружество е релевирало и възражение за съпричиняване от пострадалия, който е знаел за рисковия характер на виновния водач и опасното му шофиране, но въпреки това се е качил в управлявания от него автомобил. Въззивният съд е посочил, че предвид обстоятелството, че за приноса от страна на пострадалия съдът не следи служебно, в предмета на делото се включват само онези възражения за съпричиняване, които изрично и своевременно са заявени от страните. Застрахователното дружество своевременно е релевирало възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, който не е ползвал предпазен колан, както и се е качил в автомобил, управляван от водач след употреба на алкохол, които не поддържало във въззивното производство и чиято неоснователност е установена по делото. Въззивният съд е отчел, че посочените във въззивната жалба форми на съпричиняване от страна на пострадалия са заявени за първи път, поради което и на основание чл.266, ал.1 от ГПК е приел, че същите са преклудирани и не следва да се обсъждат по същество. В обобщение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен за сумата от 120 000 лв. Въззивният състав е посочил, че застрахователното дружество поддържало, че не дължи заплащане на лихва за забава, тъй като в отправеното от ищцата искане за заплащане на застрахователно обезщетение не е посочила банкова сметка. Въззивният състав е посочил, че на основание чл.380, ал.1 и ал.3 от КЗ лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция, като е длъжно с предявяването на претенцията да предостави пълни и точни данни за банковата сметка, по която да се извършат плащанията от страна на застрахователя, освен в случаите на възстановяване в натура. Непредставянето на данни за банковата сметка има последиците на забава на кредитора по отношение на плащането, като застрахователят не дължи лихва по чл.409 от КЗ. Въззивният състав е приел, че по делото не се е установило ищцата да е изпълнила това свое задължение. Съдът е установил, че банкова сметка е посочена с предявяване на иска. Това, обаче не е освободило застрахователя от задължението да заплати законна лихва. Съгласно разясненията, дадени с решение № 167 от 03.01.2020 г. по т.д. № 2273/2018 г. на ВКС, II т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, разпоредбата на чл.380, ал.3 от КЗ не намира приложение при дължимо застрахователно обезщетение по чл.432 от КЗ, по отношение на което застрахователят е в забава по чл.497, ал.1 от КЗ, в хипотеза на оспорване от застрахователя изцяло на основателността на предявения от увреденото лице пряк иск до приключване на въззивното производство, при представяне от ищеца във въззивната инстанция на данните за банковата му сметка, по която да се извърши плащането на обезщетението. Разяснено е също така, че непосочването на банковата сметка от увреденото лице като кредитор възпрепятства единствено изплащането на застрахователното обезщетение и то в хипотезата, когато то е определено по размер от застрахователя или с влязло в сила съдебно решение. Когато произнасянето по застрахователната претенция по чл.498, ал.1 от КЗ е отказ на застрахователя да заплати обезщетение, мотивирано с недължимост или недоказаност на същото по основание или размер, въпреки представяне на изисканите от застрахователя по реда на чл.106, ал.3 от КЗ доказателства или в хипотеза на неизискани от застрахователя доказателства по реда и условията на чл.106, ал.3 от КЗ, неизпълнението на длъжника не е поради непосочване на банкова сметка от увреденото лице (решение № 194 от 03.02.2016 г. по т.д. № 1890/2014 г. на ВКС, I т.о. на ВКС). Въззивният състав е възприел формираната по този въпрос съдебна практика. Прието е, че в процесния случай не е налице определено от застрахователя обезщетение, което не е било изпратено поради липса на данни относно банковата сметка на ищцата. Установено е, че при наличие на такива данни - след връчване на препис от исковата молба и приложенията към нея, застрахователят също не е извършил плащане на застрахователно обезщетение. Поради това, релевираните от застрахователното дружество оплакания относно липсата на възникнало задължение за заплащане на лихва за забава са приети от въззивния съд за неоснователни. Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установи наличие на основания за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. По отношение на поставените първи и втори правни въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване. С поставения първи правен въпрос, касаторът е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, като съгласно задължителната практика на ВКС ППВС 4/68 г., при прилагане на чл. 52 от ЗЗД, включително и при прекия иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от ГПК, е необходимо съдът да установи всички тези обективни факти, които да разкрият критериите, приложими за определяне на обезщетение за неимуществени вреди по справедливост. В конкретния случай, въззивният съд е определил тези обективни факти, които са релевантни за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като в конкретния случай съдът е взел предвид отношенията между починалия и лицето, претърпяло неимуществени вреди от неговата смърт, взети са предвид фактическите съпружески отношения. Оценено е, че са били на много млада възраст, както и че са изградили семейна общност, отглеждащи едно дете. Оценено е страданието на претендиращата, с оглед загубата на спътника й в живота и баща на детето й, обстоятелството, че е останала сама с детето и вече не е имало с кого да споделя грижите за малкото дете. Едновременно с това е отчетено, че липсват патологични отклонения в психиката на С. А. след смъртта на мъжа й. Съдът не се е отклонил от задължението да установи специфичните критерии, които са установени в случая, за да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд е изходил от установените факти по делото като начин на настъпване на увреждането, тежестта на нарушенията, отношението на пострадалия и претендиращата обезщетение приживе, дълбоката травма от внезапната загуба, негативните психически преживявания, дълбокото страдание. Отчетени са конкретните икономически условия, ориентир за които са нивата на застрахователно покритие към момента на увреждането, като допълнителен критерий за определяне на точния размер на следващото се обезщетение за неимуществени вреди. В този смисъл решения по т.д.№ 14/ 2009 год. на ІІ т.о., по т.д.№ 795 / 2008 год. на ІІ т.о., по т.д.№ 635 / 2010 год. на ІІ т.о., по т.д.№ 299 / 2011 год. на ІІ т.о., по т.д.№ 1948 / 2013 год. на ІІ т.о., по т.д.№ 2974 / 2013 год. на ІІ т.о., на ВКС. Съдът е съобразил задължителната ППВС 4/68 г. и трайната практика на ВКС, относно необходимостта при обосноваване на точния размер на обезщетението е необходимо не само изброяване на релевантните факти, а извършване на задълбочен анализ и оценка на всички обстоятелства, имащи значение за прилагане на принципа за справедливост. В този смисъл са не само посочените от касационната жалбоподателка съдебни актове на ВКС, а и решение по т.д. № 2143/2014 г., І т.о., решение по т.д. № 2908/2015 г., І т.о. По отношение на поставения трети въпрос, в изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не представлява правен въпрос. Той изразява становище на касационния жалбоподател относно правилността на съдебното решение и с него не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване. Вече бе посочено при отговора на първия и втори правни въпроси, че въззивният съд, за да определи точния паричен еквивалент на следващото се обезщетение за неимуществени вреди, е преценил стойността на застрахователните лимити, като израз на фактическото икономическо състояние в държавата. Така посоченото разрешение в мотивите на въззивния съд не е в противоречие с посочената практика, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения четвърти въпрос. По отношение на релевирания пети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е определил обезщетението, без да извърши намаление, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, приемайки, че релевираните възражения са приети за неоснователни от първата инстанция и срещу това липсва въззивна жалба, въведените във въззивното производство са несвоевременно въведени, след предвидения в чл. 131 от ГПК срок. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че поставеният правен въпрос не е определящ за изхода на спора и поради това представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. По всички изложени съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното съдебно решение в обжалваната част. Сочената от касатора практика, не може да обуслови основание за допускане на касационно обжалване, доколкото разрешава правни въпроси, свързани с приложение на чл. 52 от ЗЗД към различен времеви момент и при различна фактическа обстаноква. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция на ответника-застраховател следва да се заплатят сторените разноски. Видно от представеното пълномощно застрахователят е бил представляван от юрисконсулт. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК следва да се определят разноски в размер на 360 лв. Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България