Определение № 28 от 04.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 986/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби от И. Ю. М., чрез пълномощника му адв.И. от САК и от Прокуратурата на РБългария срещу въззивно решение № 1441 от 29.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 1066/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено изцяло решение №260112 от 10.01.2022 г., постановено по гр. д. № 8285/2019 г. на Софийски градски съд, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. Ю. М. на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ сумата от 30 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 21.06.2019 г.-датата на предявяване на иска до окончателното плащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от нарушаване на правото на ищеца за разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-П/1998 г. по описа на ВОП-София и ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП-София, като искът е отхвърлен за разликата над уважения размер до пълния предявен размер от 100 000 лв. В касационната жалба на И. Ю. М. са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в отхвърлителната част за разликата над 30 000лв. и уважаване на иска за обезщетение в пълния претендиран размер по исковата молба. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните четири въпроси: 1. За задължението на съда, при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“?, 2. Кои критерии, конкретни факти и обстоятелства следва да вземе предвид и отчете съдът при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и какво е значението им за размера на обезщетението и спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ по въпроса за определяне на неимуществените вреди от нарушаване на това право?, 3. Кои правила (критерии) следва да приложи съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, причинени с нарушаване правото по чл.6 б, § 1 от ЕКЗПЧОС - дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл. 6, §1 от ЕКЗПЧОС в аспекта на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок? и 4.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата? Според касатора обжалваното решение по първите три въпроса е постановено в противоречие с ППВС № 4/1968 г., решение № 320 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2016 г., IV г. о., ГК, решение № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК, решение № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., ГК и решение № 30 от 07.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2125/2018 г., III г. о., ГК. Счита, че въпросите втори и трети са и от значение за правилно прилагане на закона и за развитие на правото. По четвъртия въпрос е посочено, че не са съобразени решение № 43/04.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2597/2021 г., IV г.о.; решение № 60268/25.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 391/2021 г., III г.о.; Тълкувателно решение № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; решение № 211/21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 64/2020 г., IV г.о., ГК; решение № 21/26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2029/2020 г., I г.о., ГК; решение № 194/11.01.2021 на ВКС, по гр.д. № 4488/2019, IV г.о.; решение № 65 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 183/2018 г., II т. о.; решение № 72 от 25.06.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1934/2017 г., IV г.о., ГК и решение №108/25.06.2020г. по гр.дело №1538/2019г. IV г.о. Ответникът по жалбата Прокуратура на Република България не взема становище по нея. В касационната жалба на Прокуратурата на РБългария, са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в уважената част и за присъждане на обезщетение в по-нисък размер. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържат предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и се поставя въпрос относно начина на определяне на обезщетение за неимуществени вреди, съобразно принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и за неговото съдържание. Сочи, че въззивното решение в тази връзка е постановено в противоречие с ППВС №4/68г., ТР№3/2005г. на ОСГК на ВКС, т.3 и 11 и с решение №6/11.02.2022г. по гр.дело №1555/2021г. на ВКС, ІV г.о, и решение №73/02.06.2022г. на ВКС, ІІІ г.о.. Прави оплакване, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от продължителността на наказателното производство. Ответникът по жалбата на Прокуратура на Република България И. Ю. М. в писмен отговор оспорва същата. Посочва, че цитираните решения по дела на ВКС са постановени по други въпроси различни от въпроса на касатора за обезщетението и е налице съдебна практика, включително и на ВКС за определяне на обезщетение на вреди на пострадали от същото досъдебно производство, които са в размера на присъдения по настоящото дело. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по иск на И. Ю. М. за осъждане на Прокуратура на Република България да му заплати на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ – сумата от 100 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца като пострадал от престъпление за разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780/1998 г. по описа на ВОП - София и ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП – София. Прието е за безспорно, че по образуваното на 30.01.1991 г. досъдебно производство сл.д.№ 1/1991 г. на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано, в сл.д.№ 780- П/1998 г., сега ДП № II - 048 от 1999г. по описа на Софийска военно - окръжна прокуратура, се разследват извършените по време на възродителния процес престъпления; повдигнати са обвинения срещу няколко лица за извършено престъпление по член 162, ал.1 от НК - съучастие в проповядване и подбуждане към национална омраза в периода 1984 - 1988 г., а в последствие срещу двама от тях - обвинения за извършено престъпление по член 387, ал.2 във връзка с ал.1 и член 20, ал.2 от НК - съучастие в злоупотреба и превишаване на власт с цел постигане на консолидация на българската нация чрез насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната посредством принудителна смяна на имената, принудително затваряне в лагери, принудително преместване от работа и дисциплинарно уволнение на несъгласните със смяната лица; че след внасяне на обвинителен акт в съда са образувани н.о.х.д №1/1994 г. по описа на ВС и н.о.х. д №1/1998 г. по описа на ВКС, прекратени с връщане на делото на Прокуратурата на въоръжените сили за доразследване поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Прието е, че разследването е прекратено спрямо част от обвиняемите ( спрямо двама - поради смърт ); продължило е само спрямо един от обвиняемите и продължителността на досъдебното производство ( към датата на приключване на устните състезания в първоинстанционното производство- е повече от 30 години. Съдът е приел, че след задържане на 19.01.1985 г. и тримесечен престой в следствения арест в [населено място] ищецът И. Ю. М. бил въдворен в затвор в Б. за срок от 15 месеца и в затвора в Б. дол до 20.05.1987 г., а след това за период от година и два месеца бил принудително заселен по силата на административна мярка по член 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ в [населено място] бряг, К., а на 10.06.1989 г. - експулсиран заедно със семейството му в Република Турция. Прието е, че независимо от това, че досъдебното производство се отличавало с висока фактическа и правна сложност, местопребиваването на голяма част от пострадалите е било в Република Турция, което е затруднило установяването на адресите им и провеждането на разпити на същите, но делото също така е двукратно връщано от съда за доразследване поради допуснати процесуални нарушения, част от които са били едни и същи, указанията дадени при първото връщане на делото, не са били спазени от разследващите органи и са се отнасяли и към проверката по член 241, ал.2 от НПК по новообразуваното съдебно производство. Също така е констатирано, че досъдебното производство е спирано неколкократно, в т.ч. за извършване на разпити по делегация на пострадалите в качеството им на свидетели въз основа на молби за международна правна помощ до Турция, като последното постановление за спиране е от 4.10.2018 г. на основание член 25, ал.2 от НПК, с оглед очакван отговор на четвъртата изпратена молба за международна правна помощ и в тази връзка действия по разследване не са извършвани. Прието е от въззивния съд, че ищецът е разпитан по делото като свидетел на 26.05.2015 г., а подадената от него през 2018 г. молба за ускоряване на производството по реда на член 368 от НПК е разгледана и е постановено определение № 4831 от 6.11.2018 г. по н.ч.д.№ 4705/ 2018 г. по описа на СГС, 13 - състав. Искането е прието за основателно, като е определен едномесечен срок за проверка на доказателствата и за произнасяне на прокурора съобразно член 242, ал. 1 от НПК, което не е изпълнено. Във връзка с разговорите за хода на делото за възродителния процес, разпитаният по делото свидетел А. И. Д., също участник в събитията е посочил, че ищецът е споделил, че е загубил надежда в наказването на виновните, както и че е загубил вяра в институциите. От приетата съдебно - психологическа експертиза се установява, че събитията от 1985 - 1989 година са били психотравмени за ищеца, а за актуалното му състояние са характерни негативни мисли, тревожност, субективна оценка за потиснато психично благополучие и малоценност, обусловени от продължителното водене на разследването за деянията, от които е пострадал. От правна страна въззивният съд е приел, при съобразяване на цитираната практика във връзка с приложение на чл.2б, ал.1, т.1 ЗОДОВ, както и във връзка с приложимостта на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС, че ищецът има качеството на пострадал и „жертва“ на престъпното деяние- предмет на разследване, че е имал желание да предяви граждански иск в съдебната му фаза, както и да му бъдат предявени материалите по делото, за да се запознае с тях, подал е молба за ускоряване на наказателното производство. С оглед изключително дългия период от време – над 30 години, в който наказателното производство не е приключило и е било още висящо в своята досъдебна фаза, съдът е счел за основателни твърденията на ищеца, че е налице нарушение на правото му на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Срокът на висящност значително надвишава срока, предвиден в НПК като абсолютна давност, водеща до погасяване на наказателното преследване за престъплението. От правна страна съдът е приел, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата следва да обезщети вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Съдът е обсъдил приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД за определяне справедливия размер на обезщетението, като е приел, че ищецът е понесъл тежки страдания от лишаването му от свобода в Б., принудителното му изселване, а след това и принудителното му напускане на страната. Това обосновава повишена чувствителност към развитието на процеса за съдене на виновниците за репресиите, а липсата на възмездие за виновните лица води до негативни психически изживявания за пострадалия, изразяващи се в чувство за несправедливост и ненаказаност. При преценката по чл.52 от ЗЗД относно определяне на справедливо обезщетение за претърпените неимуществените вреди, въззивният съд е съобразил най - вече голямата продължителност на досъдебното производство, значението му за ищеца предвид тежката репресия, на която е бил подложен и значимостта на засегнатите от разследваните деяния негови права - право на име, самоопределение, труд; установените у него нарушено чувство за справедливост и загуба на вяра в институциите, напредналата му възраст - към 1991 година е бил на 32 години, а към приключване на делото на 63 години, което засилило усещането за безсилие и липса на вяра, че ще дочака справедливото разглеждане на делото и ангажирането на наказателната отговорност на виновните. Приел е, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди се равнява на 30 000 лева и че се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 21.06.2019 година, каквото разрешение е дадено и от първоинстанционния съд и е потвърдил същото. При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав намира следното по поставените в касационната жалба на ищеца И. Ю. М. въпроси: По първия поставен въпрос относно задължението на въззивния съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“, същия е обуславящ, независимо, че по същество касаторът го свързва с оплакване, което е относимо към правилността на решението, което не е предмет на разглеждане в настоящото производство по допускане, че не са съобразени всички обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия справедливост, поради което определеното обезщетение е в занижен размер. В случая въззивният съд е обсъдил конкретните обстоятелства при установеното нарушение на чл.6, пар.1 от ЕКЗПЧОС относно правото на ищеца на разглеждане и приключване на нак.дело в разумен срок. С оглед на чл.2б, ал.2 ЗОДОВ и посочените критерии е взел в предвид голямата обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните, в случая ищецът не е бил допринесъл за забавяне на производството, значението на производството за ищеца в предвид тежката репресия на която е бил подложен и значимост на засегнатите от разследваните деяния негови права- право на име, самоопределение, труд, установените при него нарушено чувство за справедливост и загуба на вяра в институциите, напредналата му възраст, което е засилило усещането за безсилие и липса на вяра, че ще дочака справедливо разглеждане на делото и ангажиране на наказателната отговорност на виновните. Не е налице сочения допълнителен критерий след като посоченото решение №320/27.12.2016г., постановено по гр.дело №2403/2016 г. на ВКС макар и да е постановено по въпроса за задължението на съда при определяне на размера на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен срок да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение на критерия „справедливост“, включително обстоятелството, че пострадалия се е дезентересирал от неразумно дълго продължило производство и обстоятелството, че производството е спряно поради неразкриване на автора на престъплението и в тази връзка неговото поведение е индикатор до каква степен производството е имало значение в личностната му сфера, е намалено присъденото обезщетение при отчитане и на това обстоятелство и каквито данни по настоящото дело не са налице. Още повече, че касаторът се позовава на това, че обезщетението е в занижен размер. Втория и третия въпрос, обобщени са свързани с това кои критерии, конкретни факти и обстоятелства се вземат предвид при определяне на справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б ЗОДОВ и какво е значението им, спадат ли към тези критерии стандартите, заложени в практиката на ЕСПЧ, както и кои правила следва да приложи, съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди- дали националните такива или стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. По тези въпроси, които са обуславящи е налице трайна и последователна практика, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно задължителната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост. По смисъла на чл. 52 ЗЗД справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързана с преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се съобразят от съда. Когато се установи, че е извършено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, следва да се вземат предвид примерно изброените от законодателя критерии, които съвпадат с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.6, § 1 ЕКЗПЧ: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи. Следва да се вземат предвид и всички други обстоятелства от значение за спора: конкретните болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. От значение за определяне на размера на обезщетението са и обществено-икономическите условия в страната. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези, като обезщетението при сходните случаи да не се различава съществено, а не да е еднакво. Следва да се отбележи, че според съдебната практика на ВКС неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. В този смисъл са решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017г., решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. и др. По така поставените втори и трети въпрос е постановеното решение №50280/11.09.2023г. по гр.дело №4210/2021г. състав на ВКС IV г.о, в което е посочено по отношение на нарушението на чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС, че такова вътрешноправно средство за защита е именно чл. 2б от ЗОДОВ. В разпоредбата е посочено какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при определяне на това дали е налице нарушение на правото по чл. 6 § 1 от ЕКЗПЧОС и дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди от това нарушение. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. Изрично в решението е посочено, че при определяне на размера на обезщетението съдът ще следва да се съобрази с установените от националното си право правила за това, ако такива са изрично уредени в закона, като в конкретния случай това е направено с чл. 52 от ЗЗД. Съдът ще трябва да определи обезщетението като вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението в конкретния случай, включително и тези установени с практиката на ЕСПЧ, а също така и да съобрази конкретното икономическо състояние и стандарта на живот в страната. При това така определения размер на обезщетението може да бъде по-нисък от присъждания от ЕСПЧ по аналогични случаи, но за други държави, но също така размерът на обезщетението не трябва да е толкова минимален, че на практика да е налице липса на обезщетение или пък такъв, че да го прави неефективно, съгласно практиката на ЕСПЧ. Настоящият състав на съда напълно споделя това разбиране и приема, че по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществените вреди въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС и не е налице и релевираното специално основание по чл.280, ал.1.,т.3 ГПК. По четвъртия въпрос за задълженията на въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата, същия е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с посочената практика в изложението. Съгласно трайно установената практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както с оглед на цитираните в изложението решения на ВКС дейносттта на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на спора и в тази връзка въззивният съд е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните по делото факти, да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, като следва да направи собствени фактически и правни изводи, в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му. В случая въззивния съд е изложил подробни собствени мотиви и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка и в съвкупност на събраните доказателства, като ясно е посочил, кои конкретни обстоятелства е взел в предвид при определяне при размера на обезщетението за неимуществени вреди. По касационната жалба на Прокуратурата на РБ: Въпросът за определяне на обезщетението за неимуществените вреди след извършване на преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точно прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, както и въпроса какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както вече се посочи по-горе е предмет на многобройна и трайна съдебна практика. В нея се приема, че размерът на обезщетението се определя по справедливост от съда, а справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, не е абстрактно понятие, а предпоставя за всеки отделен случай съдът да извърши преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства. В практиката на ВКС са дадени разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението и определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии е въпрос на фактическа преценка на решаващия съд и се основава на събраните по делото доказателства за вида, и степента на засягане на съответното благо за ищеца. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. В случая, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не се е отклонил от дадените разрешения, а е взел предвид всички установени по делото релевантни факти, както е посочил и е съобразил, че по реда на чл.2б ЗОДОВ се обезщетяват вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи по делото за възродителния процес, но не и вредите от самото престъпление, с което са съобразени и задължителните указания по т.3 и т.11 от ТР №3/22.04.2005 г. по т.дело №3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Сочената от касатора практика, с присъждане на по-нисък размер на обезщетения за неимуществени вреди по иск по чл.2б ЗОДОВ, произтича от различни факти при отделните казуси и не обосновава допускане до касационно обжалване. С оглед изложеното касационното обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби не следва да бъде допуснато. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,