Определение № 12 от 27.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3414/2020 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ж. И. Д., чрез назначения й особен представител адв. И. Г., срещу определение № 1061/09.04.2020 г. по в. ч. гр. д. № 2472/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 16317/10.12.2019 г. за прекратяване като недопустимо производството по гр. д. № 19806/2019 г. на Варненски районен съд, на основание чл.130 ГПК. В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на въззивното определение с искане за неговата отмяна. Жалбоподателката счита, че съдът неправилно е приел, че производството е недопустимо. В частната жалба се поддържа наличието на основания по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и чл.280, ал.2, изр.3 ГПК. В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частната жалбоподателка формулира следните правни въпроси: 1. „идентични ли са по предмет делата, образувани по иск за ревандикация и отрицателен установителен иск“; 2. „предявен ревандикационен иск пречка ли е за разглеждане на отрицателен установителен иск спрямо същия ответник и за същия имот?“; 3. „следва ли съдът да прекрати дело по спор, с който се търси по-ограничена по обем защита спрямо висящ пред същия или друг съд спор между същите страни и относно един и същ имот, но при формулиран различен петитум?“; 4. „следва ли съдът да събере доказателства, в т. ч. да назначи съдебно-техническа експертиза, при наличието на твърдения в исковата молба за липса на идентичност между имотите?“; 5. „може ли съдът да прекрати производството, без да формира изводи по заявени възражения за липса на процесуални пречки за разглеждане на спора?“; 6. „допустимо ли е съдът да обосновава изводи и да приема за установени по делото факти, които са доказани по друго висящо дело между страните?“; 7. „допустимо ли е въззивният съд да приеме, че едно новосъздадено държавно предприятие може да се легитимира като собственик въз основа на съдебно решение или констативен нотариален акт, без имотът да му е бил предоставен за ползване от държавата?“8. „не следва ли да бъде отчетено създаването на „Държавно предприятие Български спортен тотализатор“ едва с пар.11 от Закона за хазарта, обн., ДВ, бр.51/04.06.2000 г.?“; 9. „може ли държавно предприятие да придобие право на собственост върху самостоятелен обект в сграда, ако не притежава право на собственост върху терена или право на строеж върху същия?“. Сочи се противоречие с ТР № 4/14.03.2016 г. по т. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 3/17.05.1994 г. на КС на РБ по к. д. № 1/1994 г., решение № 35/30.04.2018 г. по гр. д. № 872/2017 г. на ВКС, второ г. о., решение № 255/12.11.2012 г. по гр. д. № 348/2012 г. на ВКС, второ г. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, второ т. о., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, второ т. о. и решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, второ т. о. По последните два въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Изложени са доводи по същество на спора, с които се аргументира допустимостта на производството по предявения отрицателен установителен иск. Частната касационна жалба е допустима - подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: Производството по гражданско дело № 19806/2019 г. на Варненския районен съд е образувано по искова молба на Ж. И. Д. срещу „Държавно предприятие Български спортен тотализатор“ – гр. София, с която е предявен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, за признаване за установено по отношение на ответника, че същият не е собственик на следния недвижим имот: тото-пункт, състоящ се от едно помещение и санитарен възел, с площ 22,40 кв. м., разположен на партерен етаж на пететажна жилищна сграда – по архитектурен проект, одобрен на 27.07.1983 г., а по данъчна оценка – ет.1, находящ се в ПИ № *, 8-ми микрорайон, по КП на гр. Варна, одобрен със заповед от 2003 г., идентичен с имот пл. № * в кв.60 по плана на 8-ми подрайон, както и с искане по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на издадения в полза на ответника констативен нотариален акт. Недопустимостта на производството е обоснована със следните съображения: въз основа на извършена служебна справка е констатирано, че преди образуване на настоящото дело в същия съд е било образувано гр. д. № 9333/2019 г., въз основа на искова молба на Ж. Д. срещу ДП „Български спортен тотализатор“, с която е предявен иск по чл.108 ЗС за установяване правото й на собственост върху самостоятелен обект с идентификатор № ***** по кадастралната карта на гр.Варна, с площ от 22,41 кв. м., предназначен за търговска дейност, находящ се в многофамилна жилищна сграда с идентификатор № ***, намиращ се в [населено място], [улица], ет.0, обект № 4, ведно с 0,588 % ид. ч. от общите части на сградата, на основание наследствено правоприемство от И. Ж. И. и Д. В. И., легитимиращи се като собственици с нотариален акт № 73/1975 г. и за предаване владението върху същия имот. Производството по същото е било прекратено с оглед забраната на чл.299, ал.1 ГПК за пререшаване на спор между страните със сила на пресъдено нещо, формирана по гр. д. № 1654/1995 г. на Варненския районен съд. Определението за прекратяване от 27.09.2019 г. е влязло в сила /според служебно известното на настоящия състав определение по ч. гр. д. № 110 от 06.07.2010 г. по ч. гр. д. № 1531 от 2010 г. на ВКС, второ г. о., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивно определение № 3239 от 08.11.2019 г. по ч. гр. д. № 2015 от 2019 г. на Варненския окръжен съд за потвърждаване на горецитираното определение по гр. д. № 9333/2019 г. на Варненския районен съд/. С влязлото в сила решение Д. И., И. И., Ж. Д. и М. И. са осъдени да предадат на „Български спортен тотализатор“ – гр. София, на основание чл.108 ЗС, владението върху следния недвижим имот: магазин с площ от 22,41 кв. м., със сервизни помещения, находящ се на партерния етаж на сградата в [населено място], [улица], представляващ имот пл. № * в кв. 60 по плана на 8-ми микрорайон на [населено място]. Принадлежността на правото на собственост в полза на ищеца е установена на следното придобивно основание: договор за покупко-продажба чрез ОбНС по реда на ЗСГ, сключен с нотариален акт № 18/1978 г., договор за групов строеж от 22.08.1984 г. за реконструкция на сградата и договор за доброволна делба от 15.02.1989 г. Ответниците са противопоставили възражение, че се легитимират като собственици с нотариален акт № 73/1975 г. За да потвърди първоинстанционното определение за прекратяване на делото на основание чл.130, вр. с чл.299 ГПК, въззивният съд е приел, че между страните е влязло в сила решение по гр. д. № 1654/1995 г. на Варненския районен съд, с което Д. И., И. И., Ж. Д. и М. И. са осъдени да предадат на „Български спортен тотализатор“ – гр. София, владението на процесния имот. Предвид наличието на сила на пресъдено нещо, обвързваща страните, е налице процесуална пречка за възникване на право на иск. Изложени са и допълнителни съображения във връзка с висящото производство по предявен от ищцата иск с правно основание чл.108 ЗС. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставените въпроси от първи до трети включително касаят изложените допълнителни съображения, свързани с наличието на висящо производство по предявен от ищцата ревандикационен иск. Решаващите мотиви на въззивния съд са изведени от разрешаването на спора между страните със сила на пресъдено нещо, формирана с влязлото в сила решение по гр. д. № 1654/1995 г. на Варненския районен съд. Липсата на идентичност между делата е обоснована на първо място с твърдението, че не е налице идентичност на страните, тъй като страна по гр. д. № 1654/1995 г. е „Български спортен тотализатор“ – гр. София, а по настоящото дело е „Държавно предприятие Български спортен тотализатор“. Четвъртият въпрос е обоснован с липсата на идентичност и в предмета на двете дела – в предходното дело предмет на спора е бил „магазин“, находящ се на партерния етаж на сградата в [населено място], [улица], представляващ имот пл. № * в кв.60 по плана на 8-ми микрорайон на [населено място], а предмет на настоящото дело е „тото-пункт“, находящ се в сграда в ПИ № *, 8-ми микрорайон, по КП на гр. Варна, одобрен със заповед от 2003 г., идентичен с имот пл. № * в кв.60 по плана на 8-ми подрайон /т. е. касае се до друга сграда в друг поземлен имот/. Посочената теза не съответства на изложените в исковата молба твърдения и приложените в тяхна подкрепа писмени доказателства и е основана на правно необоснованото тълкуване от страна на жалбоподателката, че от значение е единствено различната инидивидуализация на имота /вследствие промените в застроителния и регулационния план, някои от които са обявени за нищожни/, различието в наименованието и седалището на ответника и употребата на различни словесни изрази при индивидуализацията на придобивното основание. Самата ищца твърди, че осъщественото от наследодателите й придобивно основание по отношение на идеална част от поземления имот е удостоверено в нотариален акт № 73, том X., нот. дело № 9275/1975 г., а впоследствие въз основа на учредено право на строеж от съсобствениците на терена и договор за групов строеж е осъществено и строителството на сградата. Правата на наследодателите й, основани на тези факти са отречени със сила на пресъдено нещо, тъй като след придобиване правата върху поземления имот е осъществен факт, въз основа на който те са изгубени - договор за покупка на недвижим имот, обективиран в нотариален акт за покупка на недвижим имот, чрез ОбНС по ЗСГ, № 18, том X, дело № 3855/1978 г. Ищцата не твърди праводателите й да са притежавали или да са придобили и права от друг поземлен имот, който да е бил предмет на договора по нотариален акт № 18/1978 г. или да са извършили строителство в него въз основа на договор за групов строеж от 22.08.1984 г. и да са придобили различен обект от процесния по договор за доброволна делба от 15.02.1989 г., а и подобно твърдение също би било преклудирано от силата на пресъдено нещо, тъй като именно въз основа на удостовереното с този нотариален акт придобивно основание и същите договор за групов строеж от 22.08.1984 г. и договор за доброволна делба от 15.02.1989 г. е уважен предявения от „Български спортен тотализатор“, гр. София ревандикационен иск против наследодателите й. Търсената защита чрез предявения отрицателен установителен иск за отричане принадлежността на правото на собственост на ответника, което е установено със сила на пресъдено нещо на горното придобивно основание, се обхваща от забраната за пререшаване на спора между страните. Обстоятелството, че ответникът се е снабдил с констативен нотариален акт № 110/2006 г., издаден въз основа на описаните писмени доказателства, не съставлява нов факт, непреклудиран от силата на пресъдено нещо, пораждащ възможност да се отрече правото му на собственост. Правно необосновано е и твърдението, че липсва субективен идентитет между страните по предходните и по настоящото дело, тъй като наименованието „Държавно предприятие Български спортен тотализатор“, със седалище гр. София, ул."Хайдушко изворче" № 6, е следствие не от създаването на ново юридическо лице, а от промяната в устройствения правилник на юридическото лице, извършена с ПМС № 213 от 22.07.2014 г. за изменение и допълнение на Устройствения правилник на Българския спортен тотализатор, приет с Постановление № 163 на Министерския съвет от 2000 г. /обн., ДВ, бр. 65 от 2000 г.; изм. и доп., бр. 17 и 54 от 2001 г., бр. 9 и 74 от 2002 г., бр. 32, 59 и 89 от 2005 г., бр. 73 от 2009 г., бр. 16 и 64 от 2010 г., бр. 15 от 2011 г. и бр. 75 от 2013 г./, обнародвано в ДВ бр.62/2014 г. Поставените въпроси от седми до девети включително, свързани с горната теза, също не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Не са налице и предпоставките по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Доколкото жалбоподателката не е изложила аргументи за очевидна неправилност, различни от основанията за неправилност по чл.281 ГПК, които в своята съвкупност не покриват критериите на това поддържано основание /очевидната неправилност не произтича пряко от съдържанието на акта/, в обобщение следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане до касация на обжалваното въззивно определение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,