Определение № 86 от 01.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1147/2017 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 938 от 27.01.2016 г. от Х. И. Х., П. А. Х. и С. Х. Х., всички от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Т. Б. от АК – С., против въззивно решение № 126 от 08.12.2015 г., постановено по в.гр.д. № 164/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 15 от 05.07.2012 г., постановено по гр.д. № 135/2011 г. на Бургаския окръжен съд, е уважен предявеният иск по чл. 135 ЗЗД, за обявяване на относителна недействителност на договор за продажба на недвижим имот. Жалбоподателите релевират касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведените основания, се позовават на противоречие с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК по т. д. № 1/2013 г., както и на постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 84 от 25.03.2013 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 847/2012 г.; решение № 18 от 22.07.2014 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 25/2013 г.; решение № 153 от 14.12.2009 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 116/2009 г.; решение № 793 от 12.11.2010 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 80/2009 г.; решение № 391 от 25.06.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 3519/2014 г., решение № 250 от 18.07.2013 г. на ВКС, ІІ г.о. по гр.д. № 634/2011 г., решение № 153 от 14.12.2009 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 116/2009 г., решение № 822 от 30.12.2003 г. на ВКС, I г.о. по гр. д. № 372/2003 г.; решение № 131 от 16.06.2014 г. на ВКС, III г.о. по гр. д. № 4996/2013 г.; решение № 195 от 04.07.2012 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 632/2011 г.; решение № 115 от 30.04.2013 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 805/2011 г.; решение № 50 от 10.07.2014 г. на ВКС, II г.о. по гр.д. № 805/2011 г.; решение № 80 от 08.05.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 1315/2010 г., както и решение № 822 от 30.12.2003 г. на ВКС, I г.о. по гр. д. № 372/2003 г., постановено по стария процесуален ред. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ При новото разглеждане на делото от въззивния съд преклудират ли се споровете за правното значение на установени по делото факти, които са обсъдени от състава на КС и/или по които не е допуснато касационно обжалване; 2/ Може ли въззивният съд да събира служебно доказателства или това е допустимо само при първоинстанционното гледане на делото и като последица от това, може ли въззивният съд да приеме, че първоинстанционният съд не е приел за установен факт, който се е осъществил; 3/ Следва ли да спази указанията на ВКС относно прилагането и тълкуването на закона, свързани с незаконосъобразното действие, послужило като основание за отмяна на решението; 4/ Възниква ли потестативното право на кредитора да обяви за недействителни по отношение на себе си действията, с които длъжникът го уврежда, ако е налице вземане, което е погасено по давност. Ответникът по жалбата Д. А. М. от [населено място], чрез процесуалните си представители адв. В. В. от АК-Б. и адв. М. Т. от АК – Б., е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът А. М. е кредитор на първия ответник Х. Х. по вземане, установено с решение от 5.01.2011 г. по абр. д.№ 51/2010 г. на АСТС - Б., с което е осъден да му заплати сумата от 218 000 лв. по договор за заем - със срок до 28.09.2009г. и 22 961, 64 лв. - лихва за периода 28.09.2009 г. до 27.09.2010 г., ведно със законната лихва, както и разноски в размер на 5 262 лв. След възникване на вземането на 21.01.2011 г. ответниците Х. Х. и П. Х. /съпрузи/ са извършили увреждащо кредитора действие като са прехвърлили чрез покупко-продажба за сумата 55 100 лв. на третата ответница С. Х. /тяхна дъщеря/ собствеността на придобит по време на брака недвижим имот. Въззивният съд е приел, че правилно окръжният съд е обявил за недействителен спрямо А. Д. М. сключения между ответниците Х. И. Х. и П. А. Х., от една страна като продавачи и С. Х. Х., от друга страна като купувач, договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор 51500.501.342.1.3 по кадастралната карта и регистри на [населено място], с предназначение за обществено хранене, на площ от 60 кв.м., ведно с общите части на сградата и 100 кв.м.в ид.ч. от имот с идентификатор 51500.501.342 по кадастралната карта и регистри на [населено място], целият с площ от 420 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване. При новото разглеждане на делото по реда на чл. 294 ГПК е представена и искова молба за дължимото вземане против П. Х., както и оригиналите на записите на заповед, като вземането е описано като дължима сума от 218 000 лв. по договор за заем и три броя записи на заповед, от които първата за 78 000 лв. с издател Х. Х., а втората и третата, съответно за 86 000 лв. и за 54 000 лв., с издатели Х. Х. и П. Х., мораторна лихва, за периода 28.09.2009 г. - 27.09.2010 г., върху горната главница и 5 262 лв., деловодни разноски по арб. дело № 51/2010 г. на АСТС - Б.. За доказването им са представени договор за заем, трите записа на заповед, решение по арб. д. № 51/2010 г., изпълнителен лист, издаден от СГС. По отношение на ответницата Х. е прието за доказано задължение към ищеца за сумите от 54 000 лв. и 86 000 лв., за които е подписала записи на заповед като издател наред със съпруга си - ответника Х.. Приел е от правна страна, че е налице солидарно поемане на дълг от съпрузите Х.. Въззивният съд е приел, че от представените два записа на заповед (върху оригиналите е отбелязано, че по тях има издадено арбитражно решение и е издаден изпълнителен лист), ответницата П. Х. също се е задължила да плати на падежа посочените суми. Изложени са съображения, че когато кредиторът е предявил иск против един от солидарните длъжници, той запазва правата си по отношение на останалите, съгласно чл. 122, ал. 2 ЗЗД и в случая оттеглянето на иска против Х. по арб.д. № 51/10 г., е без правно значение. Приел е, че неоснователното обогатяване по смисъла на чл. 534 ТЗ е различно от това по чл. 59 ЗЗД и произтича от самата невъзможност да се реализират правата по менителничния ефект, което изключва необходимостта от доказване на други правопораждащи обогатяването факти. Обогатяването на издателя е във формата на спестени парични средства, които същият се е задължил да плати, но не е платил поради погасяване по давност или пропуск да бъдат извършени необходимите действия за запазване на преките менителнични права и искове на ползващото се лице, а обедняването се изразява в пропуска на приносителя да увеличи имуществото си със сумата по менителничния ефект /в случая запис на заповед/, издаден в негова полза. Със същата сума се съизмерява и вредата, която приносителят търпи като пряк резултат от неоснователното обогатяване по смисъла на чл. 534, ал. 1 ТЗ, като основателността на този специален иск е обусловена от доказване на посочените юридически факти, а евентуалното каузално правоотношение, послужило като повод за менителнично задължаване, не е елемент от фактическия състав, от който произтича този иск. Ето защо, съдът е приел, че независимо от различните процесуални средства, които ищецът използва за съдебна защита, се касае за същото вземане към П. Х., за което са представени записите на заповед. Като неоснователно е прието възражението, че вземането на П. Х. е погасено по давност след представяне на исковата молба по чл. 534 ТЗ, доколкото основателността на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е предпоставена от наличието на действително вземане, което обаче може да не е ликвидно и изискуемо, както и да не е установено с влязло в сила решение, като пълно и главно доказване на правата по заема кредиторът е длъжен да проведе единствено в случай, че павловият иск е съединен с иск за вземането. Като е приел, че в разглеждания случай, искът за вземането не е съединен с иска по чл. 135 ЗЗД, съдът е преценил наличието на вземане с оглед представените доказателства - записи на заповед и искова молба. По възражението относно отсъствието на съпружеска имуществена общност за целия имот, поради наличие на лични права на ответницата П. Х. върху част от него, въззивният съд е приел, че евентуалните лични имуществени права на ответниците Х. в имота са без правно значение, доколкото в исковата молба е поискано обявяване за недействителна на цялата сделка по съображения, че съпрузите са се разпоредили със свой собствен на двамата имот в полза на дъщеря си и въпросът би имал значение за правилното решаване на делото, само ако съпругата, която претендира свои лични права върху него, не е доказано да е длъжник, какъвто не е настоящият случай, поради което потвърждавайки първоинстанционното решение, е уважил предявения иск с правно основание чл. 135 ЗЗД. За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е решаван противоречиво от съдилищата и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая по поставените пправни въпроси от процесуално и материално естество се релевира основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Процесуалноправните въпроси относно това - следва ли въззивният съд при новото разглеждане на делото да спази указанията на ВКС относно прилагането и тълкуването на закона, свързани с незаконосъобразното действие, послужило като основание за отмяна на решението; може ли въззивният съд да събира служебно доказателства или това е допустимо само при първоинстанционното разглеждане на делото и като последица от това, може ли въззивният съд да приеме, че първоинстанционният съд не е приел за установен факт, който се е осъществил; както и при новото разглеждане на делото преклудират ли се споровете за правното значение на установени по делото факти, които са обсъдени от състава на КС и/или по които не е допуснато касационно обжалване, са от значение за изхода на делото, но в случая те не са решени от въззивния съд в противоречие с установената задължителна съдебна практика, а в синхрон с нея. Така, съгласно императивната норма на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото, както относно тълкуването и прилагането на процесуалния закон, така и относно тълкуването и прилагането на материалния закон. Когато съобразявайки се с дадените му указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, при новото разглеждане на делото въззивният съд събере нови доказателства, той следва да ги прецени в съвкупност с вече събраните преди това доказателства по делото – по свое вътрешно убеждение. Ако при тази преценка въззивният съд приеме за установени нови правно-релевантни обстоятелства, които променят фактическата обстановка по делото, той пак е длъжен да се съобрази с дадените му от ВКС по реда на чл. 294, ал. 1, изреч. 2 от ГПК, задължителни указания по тълкуването и прилагането на материалния закон. Съобразявайки се с тях, при новото разглеждане на делото въззивният съд може да достигне както до същите изводи по материалноправния спор по делото, така и до други материалноправни изводи, които са обусловени от променената с новоустановените обстоятелства фактическа обстановка по делото, и които изводи може да са различни от изводите, приети за правилни в отменителното решение на ВКС, доколкото последните са били направени само въз основа на обстоятелствата, приети за установени по делото преди събирането на новите доказателства/решение № 294/18.10.2013 г. по гр. дело № 1276/2012 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 378 от 15.01.2016 г. по гр.д. № 1629/2015 г. на ІV г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. В конкретния случай с отменителното си решение № 107 от 09.06.2015 г. по гр.д. № 2116/2013 г. съставът на Трето гражданско отделение на ВКС е дал задължителни указания на въззивната инстанция, при новото разглеждане на делото от нея да се произнесе по направеното възражение от ответницата П. Х., че част от процесния имот е нейна лична собственост, поради липсата на друг процесуален ред, по който съпругът-недлъжник да може да установи наличието на лични права по отношение на имота, за който ищецът-кредитор твърди, че е съпружеска имуществена общност. Целта е да се определи точния обем на правата, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, защото относителната недействителност на разпоредителната сделка не може да засяга личните права, притежавани от съпруга- недлъжник. ВКС е дал указания също така, че при новото разглеждане на делото, въззивният съд следва да се произнесе и по направеното от ищецът-кредитор възражение, че не само първия ответник Х. Х., но и неговата съпруга П. Х. има качеството длъжник. Указал е на съда, че е неправилна е изразената от въззивния съд теза, че въпросът вече е разрешен със сила на присъдено нещо от първоинстанционния съд, който е достигнал до извода, че П. А. Х. няма качеството на длъжник по отношение на ищеца, а заинтересованата страна не е обжалвала, защото първоинстанционният акт като краен резултат е благоприятен за ищцовата страна и тъй като за нея не съществува възможност да обжалва само мотивите на акта, не е разполагала с право на жалба. Доколкото наличието на вземане е предпоставка за уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД, а съгласно установената практика наличието му не се обуславя от предварителното му установяване с влязло в сила решение, от снабдяване на кредитора с изпълнителен лист или наличието на безуспешни опити за принудително удовлетворяване, при новото разглеждане на делото, е указал, че съдът дължи произнасяне по направеното възражение, че по две от издадените записи на заповед /предмет на решението по абр.д.№ 51/10г. на АСТС Б./, които са на стойност 140 000 лв., ответницата П. Х. е солидарно отговорна със съпруга си за неделимото парично задължение. Именно в изпълнение на тези задължителни указания на касационния съд, въззивният съд при новото разглеждане на делото с оглед на приетите и обсъдени писмени доказателства, е приел, че и по отношение на ответницата Х. е доказано задължение към ищеца за сумите от 54 000 лв. и 86 000 лв., за които е подписала записи на заповед като издател наред със съпруга си - ответника Х. като в случая е налице солидарно поемане на дълг от съпрузите Х.. Въз основа на този установен факт, въззивният съд е приел, че е без правно значение обстоятелството относно отсъствието на съпружеска имуществена общност за целия имот, поради наличие на лични права на ответницата П. Х. върху част от него, доколкото в исковата молба е поискано обявяване за недействителна на цялата сделка, по съображения че съпрузите са се разпоредили със свой собствен на двамата имот в полза на дъщеря си, тъй като този въпрос би имал значение за правилното решаване на делото, само ако съпругата, която претендира свои лични права, не е доказано да е длъжник. Следва да се отбележи, че дори при новото разглеждане на делото въззивният съд да е допуснал процесуални нарушения при събиране на доказателства по делото, то те не са от естество да рефлектират на крайния му извод за основателност на предявения павлов иск. В заключение, при постановяване на решението си въззивният съд по поставените правни въпроси от процесуално естество изцяло се е съобразил с указанията на касационния съд в отменителното му решение, поради което по тях не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на поставения материалноправен въпрос - възниква ли потестативното право на кредитора да обяви за недействителни по отношение на себе си действията, с които длъжникът го уврежда, ако е налице вземане, което е погасено по давност, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че той е от значение за изхода на делото, но същият не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Съгласно нея, искът по чл. 135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка (или друго действие), с която длъжникът го уврежда. Това право възниква за кредитора, когато сделката (или действието) е увреждаща и е безвъзмездна или е възмездна, но длъжникът и третото лице са знаели за увреждането, както и когато увреждащата сделка (или друго действие) е извършена преди възникването на вземането, но тя е предназначена от длъжника и третото лице да увреди кредитора. Ако павловият иск е съединен обективно с иска за вземането, предмет на делото наред с потестативното право са и правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. В този случай съдът ще съобрази в решението по павловия иск дали вземането съществува, както и в решението по иска за вземането - правната промяна. Кредиторът обаче може да предяви само павловия иск, без да предяви вземането си или да предяви вземането си в друго производство. В този случай правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на делото по павловия иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Той нито може да спре производството по павловия иск, за да изчака решението по предявения иск за вземането, нито може да задължи ищеца да предяви вземането си с иск. Тези отношения може да бъдат преценявани в производството по делото, чийто предмет са. В производството по павловия иск съдът изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти. Той може да приеме обратното, ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. С иска по чл. 135 ЗЗД не се засяга обвързващата сила на увреждащата сделка (или друго действие) в отношенията между страните, които са я сключили (длъжника и третото лице). Те продължават да бъдат валидно обвързани от нея и след уважаването на павловия иск. Ако впоследствие качеството на кредитор бъде отречено (напр. защото сделката има порок) или отпадне (напр. защото е погасено чрез плащане), непротивопоставимостта губи смисъл. Затова съдът, който е сезиран с иска по чл. 135 ЗЗД, може да вземе предвид единствено влязло в сила решение, с което се отрича качеството кредитор. В този смисъл е решение № 552 от 15.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 171/2009 г., IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Освен това разрешение на въпроса за възможността кредитор да защити свои права с отменителен иск по чл. 135 ЗЗД, когато е направено възражение за погасяване на вземането му по давност е даден с решение № 122 от 14.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1028/2010 г., IV г.о., с което е прието, че ако павловият иск е съединен обективно с иск за вземането, то само тогава предмет на делото наред с потестативното право ще са и правоотношенията, които легитимират ищеца като кредитор, като последният може да предяви само павловия иск, без да предяви вземането си във висящото или друго производство. Съдът може да приеме, че вземането на кредитора не съществува, само ако е отречено със сила на присъдено нещо с влязло в сила решение. Увреждащата сделка се счита несъществуваща единствено по отношение на увредения кредитор и само с оглед на това негово качество. Ако по-късно това негово качество отпадне/например защото е бъде прието с влязло в сила решение, че е погасено по давност вземането му/, непротивопоставимостта губи смисъла си. Съобразявайки тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че основателността на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД е предпоставена от наличието на действително вземане, което обаче може да не е ликвидно и изискуемо, както и да не е установено с влязло в сила решение, като пълно и главно доказване на правата по заема кредиторът е длъжен да проведе единствено в случай, че павловият иск е съединен с иск за вземането. Приел е, че в настоящия случай, иск за вземането не е съединен с иска по чл. 135 ЗЗД, поради което съдът преценява наличието на вземане с оглед представените доказателства – записи на заповед и искова молба. Следователно, с обжалваното решение по поставените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,