Определение № 5023 от 20.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2740/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. Й. Р. против част от въззивно решение № 63/16.04.2026г. постановено по в.гр.д. № 43/2026г. по описа на Апелативен съд – Варна.

С обжалваната част от въззивното решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 1069/23.10.2025г. постановено по гр.д. № 954/2025г. по описа на Окръжен съд – Варна е постановено друго, с което на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ са отхвърлени предявените от Г. Й. Р. с ЕГН [ЕГН] против Прокуратурата на Република България искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетения за вреди понесени в причинна връзка с незаконно обвинение за престъпления по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2 вр. ал. 2 от НК, за което е оправдан с влязла в законна сила на 28.02.2024г. присъда № 26/02.10.2023г. постановена по ВНОХД № 540/2023г. на Апелативен съд – София, както следва:

• за разликата над присъдения размер от 25 000 лв. до предявения размер от 80 000 лв., представляваща обезщетение за понесени неимуществени вреди под формата на болки и страдания, ведно със законната лихва върху главницата считано от 28.02.2024г. до окончателно плащане на задължението;

• за сумата от 8 169.93 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропусната полза, представляваща общият нетен размер на месечните трудови възнаграждения, които са се следвали на ищеца по прекратено служебно правоотношение за периода от 02.06.2017г. до 30.10.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.02.2024г. до окончателно плащане на задължението.

В частите, с които първоинстанционното решение е потвърдено, както и в частите, с които след отмяна са отхвърлени исковете за обезщетение за имуществени вреди под формата на пропусната полза, представляваща общият нетен размер на месечните трудови възнаграждения, които са се следвали на ищеца по прекратено служебно правоотношение, за периодите от 07.01.2019г. до 10.03.2019г. и от 18.09.2019г. до 19.02.2021г., както и исканията за законна лихва върху главниците от 7 213.16 лева и от 2 116.67 лева, считано от 28.02.2024г. до окончателно им плащане, въззивното решение е влязло в сила и не е предмет на настоящото касационно производство.

Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила в частите, с които е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лв. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 8 376 лв. от неполучени трудови възнаграждения за периода от 11.03.2019г. до 17.09.2019г., ведно със законните лихви върху присъдените суми от 28.02.24г. до окончателното им плащане.

В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искове да бъдат уважени.

Касационният жалбоподател поддържа, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с изискването на чл. 51 от ЗЗД да обхваща всички вреди, които са пряка последица от увреждането, както и че съдът не е взел предвид при определянето му разумният срок, в който е следвало да приключи наказателното производство. Поддържа, че съдът не е обсъдил и кредитирал събраните по делото доказателства в тяхната цялост и взаимосвързаност. По претенцията за имуществени вреди твърди, че първото му дисциплинарно уволнение е било обосновано единствено с диспозитива на повдигнатото обвинение, без дисциплинарно-наказващият орган да зачете презумпцията за невиновност. Ето защо счита, че уволнението му е пряко следствие на незаконното обвинение и е налице причинна връзка между него и понесените вреди.

Отговор на касационната жалба не е депозиран от ответника по нея Прокуратурата на Република България.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване на решението в неблагоприятни за него части, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което е изпълнено условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установени следните факти: на 12.01.2017г. ищецът е бил задържан на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР за срок от 24 часа във връзка с ДП № 8/2016г. на БОП-Варна, пр.пр. № 486/2016г. на СпП за престъпление по чл. 321, ал. 3 вр. ал. 2 от НК. На същата дата е било осъществено претърсване на ползван от него автомобил марка „Сузуки 5х-4“, рег. [рег.номер на МПС], при което са били иззети негови собствени вещи – мобилен телефон и сумата от 5 850 лв. На 13.01.2017г. е било извършено претърсване и на ползван от ищеца друг автомобил – м. „Нисан Мурано“, рег. [рег.номер на МПС], на негов гараж и на дома му в [населено място], като от жилището са били иззети преносим компютър и парична сума от 2 330 лв. На 13.01.2017г. бил привлечен като обвиняем по посоченото ДП, за това, че в периода от началото на 2016г. до 12.01.2017г. в [населено място], в качеството си на държавен митнически инспектор в Митница-Варна, е участвал в организирана престъпна група за извършване на престъпления по чл. 301 и чл. 302 от НК – престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2 вр. ал. 2 НК и е бил разпитан в качеството си на обвиняем. На същата дата с постановление на прокурор при СпП е било постановено задържането му и на другите обвиняеми /още четири лица/ за срок от 72 часа и е разпоредено конвоирането им в следствен арест в [населено място]. На 15.01.2017г. по НЧД № 47/2017г. на СпНС по отношение на ищеца и другите четирима обвиняеми е била взета постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“, впоследствие заменена с мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 15 000 лв. с определение от 07.04.2017г. по НЧД № 797/2017г. на СпНС. Ищецът бил освободен на 11.04.2017г., а взетата мярка за неотклонение „парична гаранция“ –отменена на 10.09.2018г. Въз основа на изготвен обвинителен акт от 06.02.2020г. било образувано НОХД № 570/2020г. на СпНС, по което били проведени 14 открити съдебни заседания за периода от 05.03.2020г. до 01.11.2022г., на които ищецът е присъствал. С постановената на 01.11.2022г. присъда от СпНС ищецът бил признат за виновен за това, че за периода от 03.07.2016г. до 12.01.2017г. като длъжностно лице – началник смяна при Митнически пункт Варна Запад, ТД „Северна морска“, Агенция „Митници“, заедно с посочените други подсъдими, е участвал в организирана престъпна група, с цел извършване на престъпления по чл. 301, ал. 1 от НК и на основание чл. 321, ал. 3, т. 2 от НК му било наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на 3 години, чието изпълнение на основание чл. 66 от НК било отложено за срок от 5 години. За останалата част от периода, за целените престъпления и за част от лицата от състава на групата, спрямо ищеца е била постановена оправдателна присъда. По въззивни жалби на подсъдимите е било образувано ВНОХД № 540/2023г. на САС, по което били проведени две открити съдебни заседания на 03.07.2023г. и 02.10.2023г., в които ищецът е участвал лично. С постановената присъда от 02.10.2023г. е била отменена първоинстанционната присъда, като ищецът е бил изцяло оправдан. По образуваното въз основа протест на прокуратурата КНД № 1102/2023г. на ВКС е било проведено едно открито съдебно заседание на 19.01.2024г., в което ищецът отново е участвал лично. С окончателно решение на 28.02.2024г. протестът бил оставен без разглеждане.

От снетите на хартиен носител публикации в електронните страници на национални и регионални медии /на Българско национално радио, „България днес“, „168 часа“, „Хасково.нет“, „Митница.ком“, „Пик“, „Пловдив24“/, въззивният съд приел за установено, че началото на наказателния процес и неговото развитие в съдебната му фаза са били подробно отразявани, включително с посочване на имената на обвиняемите/подсъдимите, механизма на извършване на престъпна дейност, показания на част от свидетелите

Със заповед № 3514/31.05.17г. на директора на агенция „Митници“ на ищеца е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и служебното му правоотношение е било прекратено, без запазване на придобития ранг на държавна служба – V-ти старши, за установените дисциплинарни нарушения по чл. 89, ал. 2, т. 1 и т. 5 от ЗДСл – неизпълнение на служебните задължения и неспазване на правилата на Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация, а именно: ищецът, който е бил задържан и му е било повдигнато обвинение в извършването на престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2 вр. ал. 2 от НК, в качеството му на длъжностно лице, не е уведомил незабавно органа по назначаването, съгласно изискването по Заповед № ЗАМ-1097/24.11.2014г. на директора на агенция „Митници“, с която служителят е бил запознат, както и от получените материали от досъдебното производство и от изнесените материали в медиите, са били установени факти и обстоятелства, противоречащи на добрите нрави и етичните норми за поведение на служителите в митническата администрация. В тази връзка е посочено, че с участието си в корупционни прояви и получаването на облаги, които не му се следват, ищецът е уронил престижа и доверието към митническата администрация и държавната служба, уронил честта и достойнството на другите служители в митническата администрация, създал неувереност у органа, чиято дейност подпомага, че може да му се довери и да разчита на него – нарушение на разпоредбите на т. т. 2, 3, 4, 6, 12, 13 и 15 от Кодекса за поведение на митническия служител и чл. 2, ал. 1, 2, 3 и 5, чл. 5, ал. 2 и чл. 8 от Кодекса за поведение на служителите в държавната администрация. С решение № 1961/07.11.2017г. по адм.д. № 1693/2017г. на Адм.С-Варна, потвърдено с решение № 12971/25.10.2018г. на ВАС по адм. д. № 380/18г., Пето отделение, заповедта била отменена, а ищецът възстановен на длъжността, от която е бил уволнен, считано от 30.10.2018г., с основна месечна заплата от 1 396 лв. Със следваща Заповед № 4882/12.12.2018г. на директора на агенцията е било разпоредено на ищеца да се изплати обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за оставане без работа за периода от 02.06.2017г. до 01.12.2017г., включително /за 6 месеца/, в размер на 7 470.91 лв. Със заповед № 3024/07.01.2019г. отново е било прекратено служебното правоотношение с ищеца, считано от 08.01.2019г., на основание чл. 107, ал. 1, т. 5, вр. чл. 7, ал. 1, т. 6, пр. последно от ЗДСл вр. чл. 10, ал. 1, изр. 2 от ЗМ – поради обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си, тъй като е привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер. С решение № 954/16.07.2020г. по адм.д. № 965/2019г. на Адм.С-Варна, оставено в сила с решение № 1566/08.02.2021г. на ВАС по адм.д. № 10534/2020г., Пето отделение заповедта е отменена по жалба на ищеца. Въз основа на тези решения е била издадена Заповед № 217/22.02.2021г. на директора на Агенция „Митници“, с която ищецът е бил възстановен на длъжността, от която е бил уволнен, считано от 19.02.2021г., с основна месечна заплата от 1 465 лв. С друга Заповед № 395/07.04.21г. на директора на агенцията е било разпоредено на ищеца да се изплати обезщетение на основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за оставане без работа за периода от 07.01.2019г. до 06.07.2019г., включително /за 6 месеца/, в размер на 8 376 лв.

Въз основа на тези факти и след съвкупна преценка на събраните доказателства, от правна страна въззивният съд приел, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените обстоятелства от събраните по делото писмени, гласни и експертни доказателства, искът за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е доказан по основание. За да определи обезщетението за неимуществени вреди, които намерил за доказани, съдът отчел фактите, че срещу ищеца било водено незаконно наказателно производство, преминало през досъдебна и съдебна фаза на три съдебни инстанции; повдигнатото му обвинение е било за извършването на тежко престъпление против реда и общественото спокойствие по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, за което било предвидено наказание „лишаване от свобода“ от три до десет години; инкриминираната престъпна дейност, за която ищецът е бил обвинен засяга неговата професионална реализация и в качеството му на длъжностно лице; ищецът не е бил осъждан преди и не е участвал в други наказателни производства; към 2017г. той е бил на 47 години, семеен, с две деца, едно от които е било малолетно /на 11 години/, а другото непълнолетно /на 17 години/; проведените процесуално-следствени действия спрямо ищеца са се отличавали с висока интензивност в самото начало – задържане от органите на полицията, извършване на претърсвания и изземвания на вещи от два автомобила, от гаража и от дома му, предявяване на обвинение и разпит; а взетата спрямо ищеца най-тежка мярка за неотклонение от съда - „задържане под стража“, чието изтърпяване е осъществено в ареста в [населено място], където е бил транспортиран. Въззивният съд отчел, че общият период на задържането на ищеца е почти 3 месеца, впоследствие МНО заменена с парична гаранция от 15 000 лв. Отчитайки личното явяване на ищеца на проведени 14 открити съдебни заседания и осъждането му пред първата инстанция до оправдателната присъда, въззивният съд съобразил, че в продължение на 11 месеца ищецът е бил с осъдителна присъда и наложено условно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“.

Продължителността на цялото наказателно производство от общо 7 години, 1 месец и 16 дни от момента на полицейското задържане на ищеца, съдът намерил за неразумна. Изтъкнал, че провеждането на наказателен процес по обвинение в извършването на тежко умишлено престъпление в кръга на изпълняваната длъжност, е само по себе си репресия, която е следвало да бъде понесена от ищеца за посочения продължителен период от време. Апелативният съд е съобразил и медийната разгласа на наказателния процес на местно и национално ниво, включително и с посочване на имената и на образа на ищеца в качеството му на подсъдим с останалите му колеги, както и установеното от експертното заключение по приетата СПЕ и от показанията на разпитаните по делото свидетели влияние на наказателното производство върху ищеца, оформяйки у него едно устойчиво негативно емоционално състояние.

От друга страна въззивният съд отбелязал, че за периода от 11.04.2017г. до 15.02.2019г. по делото няма данни да са били извършвани процесуално-следствени действия с участието на ищеца, а след отмяната на мярката за неотклонение „парична гаранция“, ищецът е бил без наложена мярка за неотклонение за период от 5 години, 5 месеца и 18 дни; по осъдителната присъда на първата инстанция и наложено наказание „лишаване от свобода“ е било постановено не е ефективно, а условно изтърпяване на наказанието; съобразил установеното от заключението на СПЕ, че ищецът е успял да се справи със ситуацията със собствени усилия и собствен ресурс, включително и с помощта на близкото си обкръжение; че личността му е функционирала в ежедневието си без налични данни за сериозна дезорганизация и невъзможност да се справи с ежедневните изисквания на социалната среда, защото личността му се характеризира с относителна емоционална стабилност; както и че незаконното обвинение не е довело до заболявания или усложнения в здравословното състояние на ищеца, изискващи допълнителна и специализирана помощ.

Във връзка с двукратното уволнение на ищеца в хода на наказателното производство, въззивният съд изтъкнал, че неминуемо е допринесло за наслагване на негативните емоции при ищеца, но обосновал извод, че работодателят на ищеца не е действал в условията на обвързана компетентност при първото прекратяване на служебното му правоотношение. Апелативният съд е взел предвид, че за да прекрати служебното правоотношение с ищеца, налагайки му най-тежкото дисциплинарно наказание, работодателят не е бил обвързан при преценката си от наличието на наказателното производство и повдигнатото на ищеца обвинение, а и предвид липсата на влязла в сила осъдителна присъда, същият не е имал правото да приема за установени фактите, обусловили повдигнатото обвинение от прокуратурата. Извел извод за липса на пряка причинно-следствена връзка между воденото срещу ищеца наказателно производство и първото прекратяване на служебното му правоотношение със заповедта от 31.05.2017г., съответно и основание за ангажиране на отговорността на ответника за претърпените от ищеца вреди от първото уволнение за периода от 01.06.2017г. до 30.10.2018г. /за период от 1 година и 5 месеца/.

По второто уволнение на ищеца въззивният съд изложил съображения, че е осъществено от назначаващия орган при условията на обвързана компетентност и само поради привличането му като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер – на основание чл. 107, ал. 1, т. 5 вр. чл. 7, ал. 1, т. 6, пр. последно от ЗДСл вр. чл. 10, ал. 1, изр. 2 от ЗМ. Съобразил, че цитираната норма от ЗМ /че митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер/ е въведена с изменението на ЗМ, обн, ДВ, бр. 98/2018г., в сила от 07.01.2019г. Отбелязал, че същата е обявена за противоконституционна с решение № 7/17.09.2019г. на КС на Република България. Поради това приел, че е налице пряка причинно-следствена връзка между воденото срещу ищеца наказателно производство и второто прекратяване на служебното му правоотношение, което е било отменено от съда именно поради постановеното решение на КС, имащо действие по отношение на оспореното пред административния съд правоотношение. Отчел, че негативните преживявания на ищеца от незаконното наказателно производство са били увеличени и от обусловеното от същото второ незаконно уволнение за периода от 07.01.2019г. до 19.02.2021г. /в продължение на 2 години, 1 месец и 12 дни/.

Въз основа така обсъдените факти, които приел за обективно установени по делото и съобразявайки конкретната социално-икономическа обстановка в страната в периода на понасяне на вредите /от началото на 2017г. и до м. 02.2024г./, съдът определил, че справедливото парично обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди глобално следва да се определи в размер общо на 25 000 лева.

По иска за обезщетение на имуществени вреди под формата на пропуснати ползи – нетни месечни трудови възнаграждения, които ищецът би получил ако не бе прекратено служебното му правоотношение в периода 02.06.2017г. – 30.10.2018г., въззивният съд приел, че първото уволнение на ищеца /със заповед от 31.05.2017г., възстановен на 30.10.2018г./ не е в пряка причинно-следствена връзка с незаконното наказателно производство, тъй като дисциплинарно-наказващият орган е действал в условията на оперативна самостоятелност – след проведено разследване от Дисциплинарен съвет на агенцията в рамките на образувано дисциплинарно производство за установяване на извършено дисциплинарно нарушение, включително и след изслушване на държавния служител, за да се стигне до извод, че са били извършени описаните дисциплинарни нарушения, които обосновават налагането на посоченото наказание. Дисциплинарно-наказващият орган е направил преценка на всички събрани доказателства, за да определи и вида на наказанието при съобразяване на критериите по чл. 91 от ЗДСл. Така за периода от 02.06.2017г. до 30.10.2018г. обосновал, че Прокуратурата на Република България не отговаря за вредите на ищеца, съизмерими с неполучени от него трудови възнаграждения. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт.

Касаторът Г. Й. Р. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

1/ Длъжен ли е съдът да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди?;

2/ Как се определя размерът на обезщетението и кои обстоятелства се вземат предвид, наред с примерно изброените в т. II от ППВС № 4/1968г. когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, свързана с професионалната реализация на обвиняемия?;

3/ Отразява ли се незаконното обвинение срещу лица, упражняващи определени професии /магистрати, полицаи, военни, митнически служители/ с по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера?;

4/ Длъжен ли е съдът при определяне на размера на неимуществените вреди да извърши преценката на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства по делото във връзка с точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД?;

5/ Следва ли да бъде ангажирана отговорността на Прокуратурата за заплащане на пропуснатите ползи, изразяващи се в неполучено нетно месечно възнаграждение, когато уволнението на ищеца е резултат на преценка на дисциплинарно-наказващия орган, действащ при оперативна самостоятелност, но претърпените имуществени вреди в резултат на уволнението са пряка последица от незаконното обвинение?;

6/ Налице ли е пряка причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди, изразяващи се в неполучено месечно възнаграждение, когато уволнителната заповед се основава на материалите, събрани в досъдебното производство?;

7/ Налице ли е пряка причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените имуществени вреди, изразяващи се в неполучено месечно възнаграждение, когато дисциплинарно-наказващия орган не е съобразил презумпцията за невиновност до доказване на противното и не е извършил пълна самостоятелна проверка за това, съществува ли дисциплинарно нарушение? и

8/ Длъжен ли е съдът да обсъди и да се произнесе по всички наведени от страните доводи?.

Според касатора въпросите са разрешени по делото в отклонение с приетото в съдебната практика на ВКС в решение № 164/18.03.2025г. по гр.д. № 1134/2024г., IV ГО; решение № 174/12.12.2018г. по гр.д. № 546/2018г., IV ГО и решение № 344/24.11.2014г. по гр.д. № 2378/2014г., IV ГО – по първите три въпроса; т. II от ППВС № 4/1968г. – по четвъртия въпрос; решение № 53/05.05.2020г. по гр.д. № 2747/2019г., IV ГО – по пети, шести и седми въпроси; решение от 30.04.2026г. по гр.д. № 409/2025г., I ГО и решение № 98/06.04.2026г. по т.д. № 858/2025г., I ТО – по осми въпрос.

За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното:

Поставените в изложението въпроси, конкретизирани съобразно правомощието на касационната инстанция съгласно т. 1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта /първите четири въпроса/ и до причинната връзка между незаконното обвинение и понесените от ищеца имуществени вреди – пропуснати ползи под формата на неполучено трудово възнаграждение по служебно правоотношение, прекратено поради незаконното обвинение /последните четири въпроса/. Въпросите кореспондират с развитите от касатора оплаквания в касационната му жалба, а именно, че определеното от въззивния съд обезщетение не обхваща всички вреди, които са пряка последица от увреждането; че съдът не е взел предвид при определянето му разумният срок, в който е следвало да приключи наказателното производство; както и за наличие на причинна връзка между първото по време прекратяване на служебното му правоотношение и незаконното уволнение.

Поставени в този контекст въпросите са включени в предмета на делото, разрешени са от въззивния съд и решението по тях е обусловило крайната воля на съда и изхода на делото. По въпросите обаче не е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, на който касаторът се позовава, доколкото разрешението на въззивния съд не е в отклонение на задължителната практиката на ВС, нито на тази на ВКС.

Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968г. указание, при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, в смисъл, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост, а обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд – Варна не се е отклонил от така установената практика. Обсъдил е и преценил всички, сочени от страните и обективно установени по делото обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. При преценката си относно подлежащите на обезщетяване вреди, съдът е приложил правилото, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Взел е предвид и общата продължителност на воденото срещу ищеца наказателно производство, която преценил като неразумна. Изрично съобразил обстоятелството, че незаконното обвинение в случая е за умишлено престъпление в област, свързана с професионалната реализация на ищеца, което съображение отразил в изводите си при определяне на глобалното обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на неговия размер, въззивният съд е анализирал специфичните установени по делото факти, които отнесъл към стойността, която засегнатите блага са имали за ищеца. Преценявайки всички събрани по делото доказателства по отделно и в съвкупност и по вътрешно убеждение, въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, както при определяне на размера на обезщетението, а също и по отношение на съществуването на причинната връзка между незаконното обвинение и неполучените от ищеца трудови възнаграждения по прекратеното му служебно правоотношение след проведено дисциплинарно производство. При тази дейност съдът е достигнал до извода, кои от претендираните от ищеца вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои не, като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно с оглед на конкретно установените по делото обективни факти, относими към разглеждания случай. Въззивният съд е изпълнил задължението си при постановяването на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на тях.

В т. 10 от цитираното тълкувателно решение е разяснено, че органите на прокуратурата и следствието носят отговорност и за причинените вреди от незаконно действие или акт на административен орган, който е действал при условията на обвързана компетентност в резултат на действията на органите на досъдебното производство и вредата трябва да е реална. Принципните тълкувателни разяснения са доразвити във формираната последваща практика на ВКС /решение № 762/19.12.2024г. по гр.д. № 856/2024г. на ВКС, IV ГО; решение № 77/10.02.2025г. по гр.д. № 5331/2023г. на ВКС, IV ГО и цитираните в тях и др./, в която е застъпено виждането, че наличието на причинна връзка между неоснователното обвинение, повдигнато от прокуратурата, по което лицето е било оправдано и неполученото месечно трудово възнаграждение поради отстраняването му от работа или прекратяване на трудовото или служебното правоотношение, извън сроковете за обезщетение поради незаконно уволнение, се преценява с оглед обстоятелствата на всеки конкретен случай. Когато органът по назначаването на работника или служителя, респ. дисциплинарнонаказващият орган, не действа по своя преценка, а по силата на закона и при условията на обвързана компетентност в резултат на действията на органите на досъдебното производство по повдигане на обвинение, прокуратурата носи отговорност за причинените му имуществени вреди от неполучено трудово възнаграждение. В случаите, когато органът действа при оперативна самостоятелност, т.е. самостоятелно установява фактите по случая и има право да прецени дали да отстрани от работа работника или служителя, респ. да му наложи дисциплинарно наказание, или да не го стори, то липсва причинна връзка между повдигнатото обвинение и настъпилите вреди от неполучено трудово възнаграждение. Вредите, които не са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, не се обхващат от обезщетението за имуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и за тях държавата не отговаря. Възприетото от въззивния съд разрешение, че първото уволнение на ищеца не е в пряка причинно-следствена връзка с незаконното наказателно производство, тъй като дисциплинарно-наказващият орган е действал в условията на оперативна самостоятелност е в съответствие с цитираната практика. Ето защо не е налице твърдяното противоречие между обжалваното решение и цитираната от касатора, както и задължителната практика на ВКС. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС, поради което по въпросите не е налице допълнителен критерий за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение