Определение № 2538 от 20.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 221/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 12100 от 06.12.2023 г., подадена от Община - гр. Велико Търново срещу въззивно Решение № 594 от 07.11.2023 г. по в.гр.д.№ 591/2022 г. на Окръжен съд - Велико Търново, с което е потвърдено Решение № 725 от 17.06.2022 г. по гр.д.№ 3648/2021 г. на Районен съд - Велико Търново, с което е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Община – гр. Велико Търново, че Църква „Света Марина” - гр. Дебелец, ул. „Шипка“ № 17, представлявана от председателя на Църковното настоятелство йеромонах Й. (Й. Х. А.), e собственик на основание давностно владение на следния недвижим имот: сграда с идентификатор 20242.500.105.2 по КККР на гр. Дебелец, с административен адрес гр. Дебелец, ул. „Шипка“ № 17, разположена в поземлен имот с идентификатор 20242.500.105, със застроена площ от 152 кв.м., брой етажи 1, с предназначение – друг вид обществена сграда.

От ответника по касация Църква „Света Марина” е постъпил отговор на касационната жалба чрез адвокат Я. Т. от АК - В. Т., в който е изложено становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

Разгледан е предявен от Църква „Света Марина” против Община – гр. Велико Търново иск с правно основание чл. 124 ГПК - да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на недвижим имот - църковна килия с идентификационен номер 20242.500.205.2 по кадастралната карта и кадастралния план на гр. Дебелец на основание давностно владение по чл. 79 ЗС, признато с нотариален акт № 66 от 26.04.1972 г., том ІІ, д.№ 501/1972 г. на нотариус при РС - Велико Търново.

Ответникът Община – гр. Велико Търново е оспорил предявения иск с твърдения, че спорната сграда била обект за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение като част от гробищния парк на населеното място, в който се извършвали траурни ритуали и на основание чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС бил публична общинска собственост, поради което през 2007 г. бил издаден АПОС. От тогава до момента непрекъснато, явно и необезпокоявано упражнява фактическа власт върху този имот чрез кметство Дебелец, поради което придобил собствеността върху сградата. Обосновава факта на владението и с подадена през 2010 г. декларация по чл. 14 и чл. 17 ЗМДТ, предприел действия за ремонт на имота, като кандидатствал за финансиране пред различни държавни институции. Извършвани били действия по поддържане на имота през тези години. През 2018 г. бил възложен и изготвен инвестиционен проект за цялостна реконструкция на сградата. Чрез тези действия е демонстрирал поведение, присъщо за собственик на имота, докато ищецът, който бездействал през периода от 2007 г. до момента, не е владял сградата.

Установено е, че с нотариален акт № 66 от 26.04.1972 г., том ІІ, нот.д.№ 501/1972 г. на нотариус при РС Велико Търново ищецът е признат за собственик на основание давностно владение на дворно място с площ от 1 070 кв.м., представляващ дворище пл.№ 49 по кадастралния план на гр. Дебелец, за което е отреден парцел I – 49, кв. 10 по регулационния план на града с построените в него църква и църковна килия, при посочени граници. В скица № 40 от 23.03.1972 г., послужила за издаване на нотариалния акт, имотът е записан като черковен, като построеното в него килийно училище е с площ от 150 кв.м. Тази сграда се намира в югоизточния край на поземления имот и е с идентификатор 20242.500.105.2, според действащите към момента КККР на гр. Дебелец. За тази сграда, както и за УПИ II в кв. 5, с площ от 6 420 кв.м., отреден за „озеленяване” е издаден акт за публична общинска собственост (АПОС) № 3739 от 31.01.2007 г., в който е посочено като правно основание за придобиване на собственост чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС. През 2010 г. ответната страна чрез кметство гр. Дебелец е подало декларации по чл. 14 и чл. 17 ЗМДТ във връзка с данъчното облагане на спорната сграда относно дължимия местен данък, в които същата е декларирана като публична общинска собственост. В АПОС сградата е описана като бивше килийно училище, полумасивна конструкция, построено през 1850 г., състояща се от 7 броя помещения. В графа „бивш собственик на имота” не е отбелязано нищо. Не е посочено и на кого са предоставени права за управление.

Спорната сграда, заедно с църквата „Света Марина” и камбанарията, представляват архитектурен комплекс, който през 1979 г. е обявен за паметник на културата с местно значение. Съгласно доклад от 06.10.2009 г. през 2005 г. кметът на гр. Дебелец е изготвил проект – програма и количествено – стойностна сметка, преработена през 2009 г., за необходимите укрепвания на процесната сграда, като поради липса на средства в ответната община работата по проекта е спряна и не е включен в инвестиционната й програма. През м. април 2010 г. била съставена комисия, включваща и представители на страните по делото, която е обследвала състоянието на архитектурния комплекс, включително и процесната сграда. Съставен е протокол от 21.04.2010 г., в който е отразено, че поради липса на средства процесите по деформации и амортизации на сградата продължават. Предложено е да се търсят възможности за финансиране на реставрационни мероприятия както от Великотърновската Света Митрополия, така и чрез кметство гр. Дебелец. Разменена била кореспонденция между ответната община и Министерството на културата и Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН) относно укрепване на камбанарията в архитектурния комплекс. Нова проверка относно състоянието на сградата била извършена през 2015 г. от назначена от кмета на общината комисия, за което бил съставен КП № ВТ-1911 от 05.02.2015 г., като отново са дадени препоръки собственикът да изготви инвестиционен проект за реконструкция на покрива и възстановяване на училището, както и препоръки към Кмета на общината за аварийно укрепване на разрушената част от каменната фасада и временно защитно покритие над самосрутилия се покрив. През 2018 г. бил изготвен инвестиционен проект за „Реконструкция на килийното училище към църквата „Св. Марина“ по автентични данни с възложител кметство гр. Дебелец, съгласуван с Министерство на културата и с РЗИ.

В края на 2020 г. църковното настоятелство при ищеца е подало заявление до ответника за извършване на ремонт на покривната конструкция на спорния обект. Подадено било и заявление от 02.02.2021 г. за деактуването му като публична общинска собственост. Ищецът бил уведомен от ответника, че за ремонта на сградата е изготвен инвестиционен проект.

От заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза е установено, че процесната сграда с идентификатор 20242.500.105.2 съществува като обект, представлява сграда по смисъла на ЗУТ, но фактическото й състояние не позволява ползването й към момента по предназначение. Възможно е същата да бъде възстановена, за което има изготвен инвестиционен проект.

Въззивният съд е обсъдил и събраните в хода на първоинстанционното производство гласни доказателства чрез разпита на свидетелите П. Ц. П. - член от църковното настоятелство, Ж. П. А. – работила като чистач към ищеца, С. Б. П. – кмет на гр. Дебелец от 2015 г. и към момента на разглеждане на делото и А. Н.-М. - служител в кметството на гр. Дебелец.

Въззивният съд е приел от правна страна, че всяка една от страните притежава титул на собственост и всяка една от тях следва да докаже на общо основание фактическия състав на така удостовереното основание за придобиване на правото на собственост. И двата титула имат констативно, а не конститутивно действие – те удостоверяват вече възникнало в полза на носителя му право на собственост, като и двете страни се позовават да са придобили право на собственост върху имота на основание давностно владение, като ответникът твърди, че осъщественото в негова полза придобивно основание (от 2007 г. насетне) има за последица изгубване на правото на собственост от ищеца.

Прието е, че към датата на снабдяване с констативен нотариален акт за собственост ищецът е бил надлежен правоспособен субект на правото и е можел да бъде носител на права и задължения. Той е такъв като част от особената юридическа структура на Българската православна църква (БПЦ), в качеството му на нейно административно – териториално поделение (църква), съгласно съдържанието на чл. 1 на Екзархийския устав, потвърден с Указ на княза от 04.02.1883 г. Именно този субект може да притежава имущество, включително църковни сгради. Безспорно е установено, че спорната сграда – църковна килия (килийно училище) е част от архитектурен комплекс, включващ храм (църква), църковна килия (килийно училище) и камбанария, като последните две са долепени и всичките се намират в едно двор, отделен от гробищния парк на [населено място] с ограда. Категорично е установено, че църковна килия и килийно училище са една и съща сграда. Ответникът не е оспорил, че към момента на съставяне на констативния нотариален акт в полза на ищеца е било осъществено удостовереното с него придобивно основание. От показанията на свидетелите е установено, че този имот е владян от ищеца далеч преди 1972 г.: свид. П. установява, че след 1950 г. сградата – килийно училище, се е ползвала за жилищни нужди от свещеника и други служители на църквата; това ползване е било налице и към 1972 г., а и след това до преди около 20 години. Въззивният съд е приел, че ищецът е осъществявал такива действия, изпълващи съдържанието на правото на собственост, а именно осъществявал е фактическа власт върху имота, с намерение да се свои, считайки я за своя, ползвал е вещта по своето предназначение за жилищни нужди, считана като част от храмовия комплекс, обслужваща нуждите на църковната общност. Към 1972 г. е бил изтекъл срока, предвиден в чл. 79, ал. 1 ЗС. С позоваването на това обстоятелство и неговите правни последици и снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка ищецът се легитимира като собственик на църковната килия (килийно училище), която съгласно действащите КККР на гр. Дебелец представлява сграда с идентификатор 20242.500.105.2 с предназначение - друг вид обществена сграда. След като ищецът се е снабдил с посочения по-горе титул за собственост, той е продължил да упражнява своето признато право на собственост върху процесния имот и не го е изгубил. Безспорно е обстоятелството, че архитектурният комплекс, към който се числи спорната постройка, е обявен за паметник на културата с местно значение и нито с приемането на ЗПКМ (отм.), нито Законът за културното наследство съдържат правна норма, която да води до придобиване на собствеността от друг правен субект при обявяването на дадена вещ за културна ценност, за да се приеме, че ищецът е загубил своето право на собственост върху процесната сграда.

Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОС публична общинска собственост са други имоти, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от местно значение, определени от общинския съвет. При старата редакция тази норма е предвиждала, че публична общинска собственост са недвижимите имоти и движимите вещи - общинска собственост, обявени по установения ред за паметници на културата от местно значение. Въззивният съд е посочил, че не може да бъде прието, че това е способ за придобиване правото на собственост от общината. Кои имоти са общинска собственост и как се придобиват е посочено в чл. 2 ЗОС, а чл. 3 от същия закон само дефинира коя общинска собственост е публична и коя частна. Същевременно, съгласно чл. 5, ал. 3 ЗОС АОС има само констативно, а не конститутивно действие - само установява вече придобито право на собственост. Такова обаче по отношение на процесния имот не е налице по отношение на ответника. Напротив - до 2007 г., а и след това ищецът продължава да осъществява своето право върху спорния имот и никога не го е губил. Обстоятелството, че били извършвани действия от страна на общината чрез нейни служители или чрез служители на кметство гр. Дебелец, които били насочени към почистване на дворното място, поддържане на рушащата се сграда, изготвяне на инвестиционни проекти, не съставляват такива, които по своята правна същност да изпълват фактическото съдържание на упражняване правото на собственост. Не е доказано по делото ответникът да е прекъснал владението на ищеца, да го е отстранил от имота за повече от шест месеца и да е извършвал такива действия, които несъмнено и безспорно да се квалифицират като владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Подаването на данъчна декларация от Общината и действията по изготвянето на инвестиционните проекти на процесната сграда не биха могли да се ценят като такива, отблъскващи владението на ищеца. Използването на едно от помещенията от служители на кметството също не може да бъде ценено като прекъсващо владението на ищеца и установяващо такова за ответника. Последното е станало със знанието и непротивопоставянето на ищеца, който пък от своя страна осигурява и дърва за отопление.

В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Чия е доказателствената тежест при оспорване на актове за общинска собственост ?;

2. Необходимо ли е лицето (Общината), която се позовава на придобиване по давност, да е извършвала действия по отблъскване на владението на другата страна (църквата „Света Марина”), ако последната е предоставила владението доброволно и не го е обезпокоявала в срока на придобивната давност?;

3. При наличие на свидетелски показания, даващи противоречиви показания, правилно ли е съдът да кредитира показания на свидетели, които не са запознавани с документи за извършване на ремонтни дейности, вместо показанията на кмет на кметство и служител в кметството, които са отговорни за извършените ремонтни дейности в обекта (църковна килия)?

Твърди се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: първи въпрос – в противоречие с Решение № 149 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 647/2012 г. на ВКС, ІV г.о. и Решение № 134 от 22.05.2013 г. по гр.д.№ 51/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., втори въпрос – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, Решение № 7 от 10.09.2018 г. по гр.д.№ 1903/2017 г. на ВКС, ІІ г.о., трети въпрос – в противоречие с Решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр.д.№ 1163/2010 г. на ВКС, ІV г.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението. С Решение № 149 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 647/2012 г. на ВКС, ІV г.о., на което се позовава касатора, е разяснено, че според чл. 5, ал. 2 ЗОС актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона. С него се констатира правото на общинска собственост. Като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съобразно чл. 179, ал. 1 ГПК актът се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия. Това означава, че съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота. Той има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост. Актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината - титуляр на правото на собственост не е собственик. В обжалваното решение е извършена преценка за доказателственото значение на констативния нотариален акт и на акта за общинска собственост, представени от страните. Въз основа анализа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за доказано твърдяното от ищеца придобивно основание, съответно актът за общинска собственост - за опроверган.

Вторият въпрос от изложението е насочен към оспорване на правилността на въззивното решение, а не цели даването на принципен отговор по значим за спора правен проблем. Отговорът на въпроса е обусловен от преценката на фактите и доказателствата по делото, а в производството по чл. 288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали фактическите констатации на въззивния съд са обосновани и дали правните изводи, до които е достигнал съдът, са законосъобразни. Ето защо ВКС приема, че това питане не удовлетворява изискванията към общото основание за допускане на касационното обжалване, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.

Обсъждайки третия поставен въпрос, настоящият състав съобрази приетото в постоянната практика на ВКС, че при преценката на свидетелските показания съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не бъде дадена вяра на показанията и защо. Свидетелските показания, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на процесуалния закон и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време; дали впечатленията им са спорадични или системи; доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани (в този смисъл Решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216/2008 г. на ВКС, IV г.о., Решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр.д.№ 3897/2015 г. на ВКС, I г.о., Решение № 247 от 21.12.2023 г. по гр.д.№ 4508/2022г. на ВКС, IІ г.о. и др.). Въззивният съд се е съобразил изцяло с тази практика, което изключва допускане на касационното обжалване.

С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските, направени за защитата му пред ВКС, които възлизат на сумата 950 лв., представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговор на касационната жалба (л. 44).

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия