Определение № 132 от 18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2291/2018 г.

Производството е образувано по касационната жалба на адвокат Ив.С. като процесуален представител на „Специализирани болници за рехабилитация – Национален комплекс” ЕАД София срещу въззивното решение на Окръжен съд Монтана от 05.І.2018г. по в.гр.д. № 443/2017г. Ответникът по касационната жалба И. Х. М. от [населено място] не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС взе предвид: С атакуваното решение М. е потвърдил решението на РС Берковица от 11.ІV.2017г. по гр.д. № 96/2016г., с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу И. М. иск за признаване за установено вземането му в размер на 5858.60лв. по акт за начет от 30.VІ.2015г. на АДФИ, за което е издадена заповед за изпълнение. Въззивният съд, споделяйки и изводите на първоинстанционния, е приел, че фактическите констатации на акта за начет се считат за истински до доказване на противното по силата на чл.22 ал.5 ЗДФИ. За да се обори тази презумпция е необходимо да се опровергаят констатациите с установяване на други факти, обясняващи произхода на липсите, което е в тежест на ответника. Прието е, че ответникът е имал качеството на отчетник при ищеца като снабдител, доставчик. Той е получавал суми от касата на дружеството, за което е подписвал РКО. След извършване на разхода е съставял и подписвал авансов отчет, на лицевата страна на който са посочени получените аванси и изразходваните суми, а на гърба – контрагентите, на които са изплатени суми, номер и дата на документа за плащането, платената стойност и общата сума. Към авансовия отчет се прилагат и разходооправдателните документи. Неизразходваните суми МОЛ възстановява в касата на дружеството срещу ПКО. През ревизирания период ответникът получил 49155.21лв. според подписаните от него РКО. Представени са авансови отчети и разходооправдателни документи за изразходвани 36357.38лв. Възстановени на касата са 6766.33лв. Търсената по акта за начет сума е формирана така: 2438.49лв. – от неправилни счетоводни записвания по партидата на М. с представени и подписани от друго лице два броя авансови отчети без номер и дата за разходи по фактури и приложени такива, за които разходи ответникът не е представил отчети и разходооправдателни документи; 1034.80лв. – повторно отчетени разходи, включени в три негови авансови отчети; 281.86лв. – закрито задължение със счетоводна справка, без наличие на разходооправдателен документ; 1649.46лв. – закрито задължение без разходооправдателен документ; 482.23лв. – осчетоводен разход по фактура без разходооправдателен документ. Във връзка с оспорването от ответника изцяло на акта за начет и че е получил и не е отчел посочените суми ищецът е бил задължен по искане на ответника /чл.190 ГПК/ да представи РКО за предоставянето им на М.. В писмо /на л.29-30 от преписката по първоинстанционното дело/ ищецът е посочил, че няма РКО за тези суми. Прието е, че от приложените доказателства към акта за начет не се установява наличие на РКО по номер и дата, за които да не са представени съответни авансови отчети. Първата сума, заверена по сметката на ответника с подписани от Д.Г. авансови отчети, не е установено да е получавана с РКО нито от М., нито от Г., поради което тя не представлява липса. Относно останалите суми не е установено по несъмнен начин ответникът да е получавал такива, респективно задължението му да представя разходооправдателни документи или да дължи връщането им. Нито една от сумите по разходооправдателните документи не е повтаряща се. За всеки един от твърдените като получени, но не отчетени служебни аванси съдът е изискал те да бъдат представени от ищеца, но той изрично е заявил, че няма РКО, установяващи, че действително е предал на ответника търсената от него сума. С оглед на това констатациите по акта за начет са оборени. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, представено след дадено му указание, се сочи произнасяне от въззивния съд в хпипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по въпросите: 1. допустимо ли е без да е разпределил доказателствената тежест въззивният съд /както и първоинстанционният/ сам да пресмята/изчислява произволно цифри от акта за начет; 2. допустимо ли е при стабилен административен акт /ответникът не го е обжалвал/ да бъде оборван по граждански път и без квалифицирана икономическа обосновка; 3. при липса на доказателство/доказателствено средство на кое правно основание съдът е изградил извода за „разклатено доверие” в стабилния административен акт. Така поставените въпроси не обосновават наличието на предвидените в закона и твърдяни от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване. По първия въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Съдът е взел предвид с оглед разпоредбата на чл.22 ал.5 ЗДФИ, че за опровергаване констатациите на акта за начет доказателствената тежест се носи от ответника и че това е указано на страните от първоинстанционния. Освен това, в правомощията и задълженията на въззивния съд е произнасянето по спора след преценка на представените по делото доказателства, а дали преценката е произволна /необоснована/, касационният съд може да провери, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускане. Вторият въпрос също е неотносим към резултата по спора, тъй като въззивният съд не е формирал изводи, основани на преценка обжалван или не е актът за начет /в закона не е предвидена процедура по обжалване на акт за начет, срещу такъв може да се заяви възражение, но и при наличие или липса на възражение акт се съставя, освен ако възражението се приеме за основателно и производството по акта бъде прекратено/, изводите са формирани при преценка на събраните доказателства съобразно правомощията и задълженията на съда, изразяваща се и в съпоставка между документите за получени и отчетени суми, за което специални знания не са необходими. Третият въпрос е фактически /всъщност в него се съдържа твърдение за необоснованост на извода за оборване на констатациите по акта за начет/, а не правен, произнасянето само по каквито от въззивния съд обосновава основната предвидена в закона предпоставка за допускане на касационно обжалване. Касаторът не сочи и практиката на ВКС, на която даденото от въззивния съд разрешение на въпросите противоречи, при което не е налице и твърдяното допълнително основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се твърди и обосновава наличието и на някоя от хипотезите, съдържащи се в основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, очертани в т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК – липса на съдебна практика, или необходимост от изменение на практиката, създадена поради неточно тълкуване на закона, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството или в обществените условия, или непълни, неясни или противоречиви закони. Не е налице и твърдяното основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Изрична обосновка на твърдението не е направена. В касационната жалба са изложени кратки съображения за незаконосъобразно разместена доказателствена тежест. За оборването на акта за начет за съда явно било достатъчно ответникът устно или писмено да го оспори, без да поиска съдебно-счетоводна експертиза, актът бил обявен за разколебан по пресмятане, което не било в компетенциите на решаващите състави. Тези съображения представляват оплаквания за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност по смисъла на чл.281 ГПК, но не сочат на явни пороци на въззивното решение, изразяващи се във видимо /следващо от изложените в съдебния акт мотиви/ тежко нарушение на процесуалния и/или на материалния закони или в явно несъответствие между фактическите и правните изводи. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,