Определение № 4739 от 21.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 287/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 5528/11.10.2024г. постановено по гр.д. № 10985/2023г на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 6980/04.05.2023г. на Софийски районен съд постановено по гр.д. № 69221/2022г., в осъдителната част, с която Столична община е осъдена да заплати на М. Г. Г. на основание чл.49 ЗЗД сумата 10 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, уплаха и неудобства, вследствие от падане на ищцата на 14.10.2022г. на компрометиран тротоар в град София, по ул. „Константин Будин“, срещу вход „Б“ на блок 113 в ж.к. „Надежда“, в резултат на което претърпяла счупване на дясна раменна кост, заедно със законната лихва от подаването на исковата молба - 20.12.2022г. до плащането. В отхвърлената част на иска решението е влязло в сила. Касационната жалба е подадена от ответника Столична община. Счита, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване поставя правните въпроси: 1/ следва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди да извърши задължителна и подробна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостта и да обоснове какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД; 2/длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички относими обстоятелства по делото, в това число релевирани своевременно от ответника писмени доказателства относно съществен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно налице ли е неизпълнение в тежест на ответника, включително и правонамаляващи възражения за прекомерност и съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като в мотивите си посочи кои обуславящи спорното право факти счита за установени и кои счита за недоказани. Посочена е практика на ВКС. Ответницата по касационната жалба М. Г. Г., представлявана от адв. М. Д., изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира в своя полза присъждане на адвокатско възнаграждение за безплатната правна помощ. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е за обезщетяване на неимуществени вреди - болки, страдания, уплаха и неудобства, причинени от падане на ищцата на 14.10.2022г. при движение пеша на разрушен и неподдържан тротоар в град София, ж.к. „Надежда“ по улица „Константин Будин“, срещу вход Б на блок 113, в резултат на което получила счупване на дясна раменна кост. Ищцата твърди, че причина за падането е неподдържаното състояние на тротоара и че установеното счупване е било наместено в УМБАЛСМ „Н. И.Пирогов“, после е носила шина, като периодът на възстановяване е продължил няколко месеца, през които е била подложена на медикаментозно лечение и е имала нужда от постоянни грижи и помощ в ежедневието, изпитвала е проблеми със съня, станала напрегната и раздразнителна, страхувала се да ходи по улиците, силно ограничила социалните си контакти, а при промяна във времето и натоварване изпитва болки в засегната ръка, която не е напълно възстановена. Ответникът не спори, че тротоарът в София, ж.к. "Надежда" по улица „Константин Будин“ се поддържа от общината, но оспорва на процесната дата и място да е бил неподдържан и разрушен; сочи, че по протежението на тротоара има паркинг за автомобили, които постоянно го увреждат, а общината е в обективна невъзможност да извърши основен ремонт. В отговора на исковата молба поддържа наличие на съпричиняване, изразяващо се в невнимание от страна на ищцата докато ходи по тротоара и ходене с неудобни обувки. За безспорно е прието в първоинстанционното производство, че на 14.10.2022г. ищцата е паднала по тротоар, който се намира на посоченото в исковата молба мястои в резултат на това е получила счупване на раменна кост; била приета в болница, където й е извършена мануална репозиция с фиксация на счупването. Безспорно е и, че тротоарът е принадлежност към общински път. Във въззивната жалба на ответника по иска Столична община са наведени оплаквания срещу неуваженото възражение за съпричиняване поради невнимание от страна на ищцата, както и срещу определения от съда размер на обезщетението. Затова въззивният съд е концентрирал изводите си в тези две насоки. Приел е, че не се установява ищцата да е допринесла за настъпване на вредоносния резултат. Тя е счупила дясната си раменна кост при движение пеша на разрушен и неподдържан тротоар, като от показанията на свидетелката П. е видно, че тя е ходила с нормална скорост по тротоара, но е имало счупени и мърдащи плочки и разрушен бордюр. По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е посочил установеното от медицинската експертиза, че е извършена имобилизация по Дезо, носена около месец, че по време на възстановяването ищцата е търпяла болки и страдания за период около 3-4 месеца, като през първите 2 месеца болките са били с по-голям интензитет. Вещото лице е посочило, че са възможни болки в засегнатата ръка в бъдеще при натоварване и при промяна във времето поради невъзвратими промени в самите тъкани, както и че е налице ограничен обем на движенията на ръката, необратим. При прегледа е установено непълно повдигане на ръката до горе до 140 градуса, вместо нормалното пълно повдигане до 180 градуса. Съдът е съобразил също така, че ръката е водеща за ищцата, че към момента на настъпване на инцидента тя е била на 59 години, като вследствие на падането у нея е останал страх да ходи по улиците според изнесеното от свидетелката П.. Въззивният съд не е приел за доказано ищцата да е изпитвала системни проблеми със съня и че силно ограничила социалните си контакти. Въз основа на тези конкретни обстоятелства за характера и тежестта на увреждането, остатъчните явления и преживяната психотравма, воден от общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, въззивният съд е счел, че дължим размер на обезщетението е 10 000лв. Накрая съдът е посочил, че отговорността на ответника е по чл. 49 ЗЗД, тъй като организирането на дейността по поддържане на тротоарите в границите на урбанизираните територии е задължение на съответната община съгласно чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата и противоправното поведение в случая се изразява в бездействие. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че касационно обжалване на решението не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280 ГПК. Поставените въпроси от касатора не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Съображенията са следните: Първият формулиран правен въпрос e свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД при формиране на преценката за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да мотивира определения размер. Този въпрос несъмнено има обуславящо значение за изхода на спора. Видно, че в обжалваното решение въззивният съд е отчел всички конкретни обстоятелства по делото относно вида, времетраенето и интензитета на преживените болки и страдания, периодът на възстановяване, проведеното лечение, причинените неудобства, останалото необратимо ограничение на движенията, които имат отношение към размера на дължимото обезщетение. Отчетени са и икономическите условия в страната към момента на събитието. По този начин са съобразени указанията в ППВС № 4/1968г. и утвърдените в съвременната практика на Върховния касационен съд критерии за прилагане на принципа на чл. 52 ЗЗД. Не е допуснато отклонение от тях, както счита касатора. Въззивният съд ясно е посочил всички релевантни обстоятелства, които взема предвид. Поради това са несъстоятелни твърденията, че се е ръководил от общи критерии. Визираното от касатора несъответствие на размера с този, определен по други аналогични казуси, не може да обоснове допускане на касационен контрол. От една страна, определящи са конкретните обстоятелства на правния спор и простото сравняване на вида на травмата и определеното за нея обезщетение, не води до правилно прилагане на принципа на справедливост в чл. 52 ЗЗД. От друга страна, посочените от жалбоподателя решения са от 2009г. и се отнасят до увреждания, причинени в период от време, твърде отдалечен от настоящия, съответно при други обществено-икономически условия на живот. Вторият въпрос е за задължението на съда да обсъди всички относими обстоятелства по делото, включително представени писмени доказателства относно съществен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, а именно налице ли е неизпълнено задължение на ответника, както и правонамаляващото възражение за съпричиняване. Първата част на въпроса е обоснована с оплакване, че съдът не е обсъдил писмените доказателства за изпълнение задължението на Столична община да обезпечи безопасна експлоатация на пътя. Касае се до представеното с отговора на исковата молба становище на главен инженер на СО-Район „Надежда“, според което по тротоарната настилка постоянно преминават автомобили, за да стигнат до паркоместата, които са изградени преди влизане в сила на ПУП от 2013г. и че общината е в обективна невъзможност да извърши основен ремонт на тротоарната настилка. Вярно е, че въззивният съд не е обсъдил това писмено доказателство, което е било изрично обсъдено в първоинстанционното решение. Това писмено изявление има значение на твърдение на страна в процеса, защото изхожда от длъжностно лице на ответната община. А и във въззивната жалба на Столична община са поддържани оплаквания само спрямо размера на обезщетението и възражението за съпричиняване, но не и такива по основанието за отговорност (посочено е, че основанието на иска е доказано - стр.2, ред последен от жалбата). Поради това въззивният съд не е бил длъжен да излага съображения по основанието за отговорност. Въпреки това, той го е направил с последния абзац на мотивите си. Възражението за съпричиняване съдът надлежно е обсъдил и отхвърлил, поради което не може да се приеме отклонение от процесуалното му задължение. Следователно и този въпрос не обуславя допускането на решението до касационно обжалване. При този изход на ответника по касационната жалба се полагат разноски. Претендира се от пълномощника на М. Г. адвокат М. Д. присъждане на възнаграждение за оказана безплатна правна помощ съгласно чл. 38, ал.1, т.2 от ЗАдв. Размерът на възнаграждението следва да се определи на 200лв., доколкото осъществената защита се свежда до представяне на отговор на касационна жалба по спор, който не се отличава с фактическа и правна сложност. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.