Определение № 1614 от 30.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1174/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 23637/05.09.2025 г., подадена от Г. Т. А., против определение № 2238 от 29.08.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 2197/2025 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 11599 от 16.06.2025 г. по гр. д. № 6676/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което производството по делото е прекратено, поради недопустимост на предявения от жалбоподателя иск срещу Република България. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по делото. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: С искова молба на Г. Т. А. срещу Република България, ищецът е поискал осъждане на ответника да оповести броя на продадените бебета в Република Турция, както и да изплати на пострадалите семейства полагащите им се обезщетения. Така предявената искова претенция СГС е приел за процесуално недопустима и е прекратил делото по нея по съображения, че ищецът предявява чужди права пред съд /чл. 26, ал. 2 ГПК/ и освен това правният ред не предвижда по реда на ГПК да бъде разгледан осъдителен иск от подобно естество. Софийският апелативен съд е потвърдил определението за прекратяване, като е изложил, че разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ГПК предвижда, че освен в предвидените от закон случаи никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд. Ищецът не сочи подобни предпоставки, тоест не заявява твърдението, че негови низходящи са били продадени незаконно в чужбина, като сочи най-общо неограничен кръг от лица, спрямо които е било извършено престъпление. Ако са налице достатъчно данни в тази насока, би следвало да се образува наказателно производство, а не общо гражданско, каквото се опитва да инициира. Освен това в ГПК няма предвиден изрично подобен иск – да бъде осъдена държавата да извърши определено действие – „да опосвести“, което автоматично сочи процесуална недопустимост на заявената искова претенция. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В представеното по делото изложение на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят е формулирал следните правни въпроси: 1. „Дължи ли произнасяне съдът по всички оплаквания, направени в жалбата?“; 2. „Следва ли съдът да укаже обосноваване на наличие на правен интерес от водене на дело, преди да прекрати образуваното дело и да върне исковата молба и може ли въззивната инстанция, при констатиране на такъв пропуск, да даде подобни указания във въззивното производство?“; 3. „Следва ли въззивната инстанция да мотивира своя акт?“; 4. „Дължи ли съдът произнасяне по съществото на спора, ако е предявен с твърдения за нарушени лични права на ищеца и/или член на неговото семейство?“ и 5. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката, както следва: ТР № 8/2012 г. от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 3033 от 17.12.1973 г. по гр. д. № 2186/1973 г. на ВС, I г. о., решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г. о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., както и, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че определението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Атакуваното определение е валидно и допустимо. Определението не е очевидно неправилно. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуални въпроси не могат да послужат, като основание за допускане на касационно обжалване. Вторият и четвъртият въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е произнасял в сочения от жалбоподателя смисъл. Софийският апелативен съд не е констатирал нередовност на исковата молба, която да налага предприемане на процесуални действия по чл. 129 ГПК с цел уточняване правния интерес от водене на иска и съдържанието на търсената защита. Първият, третият и петият въпроси са принципно относими и се отнасят до задължението на въззивния съд да мотивира акта си, като се произнесе по всички наведени от жалбоподателя релевантни доводи и възражения. Константно в практиката се приема, че задължение на въззивния съд при извършваната по реда на инстанционния контрол преценка за законосъобразността на обжалвания пред него акт на първата инстанция, е да обсъди и мотивирано да отговори на всички наведени от страните доводи и възражения, включително и да изложи мотивирани съображения по релевираните в жалбата оплаквания на страната, като формира свои изводи по предмета на производството. Въззивният съд не се е отклонил от дадените задължителни разяснения в практиката на ВКС. Заявените в исковата молба, развити и поддържани с въззивната и касационната частни жалби твърдения на ищеца, че член на семейството му /неговият брат/ е пострадал от описаното в жалбата деяние не попадат в нито една от категориите обстоятелства, аргументиращи допустимост на претенцията му. Касателно петия въпрос следва да се отбележи, че въззивният съд не е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция. За прецизност следва да се посочи, че жалбоподателят не е цитирал актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на който разрешенията на съда по повдигнатите въпроси да противоречат. По поставените въпроси не е налице и поддържаното от частният жалбоподател единно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е аргументирал защо поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и са от значение за развитието на правото. Съгласно прието в т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение /определение/, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Частният жалбоподател не е посочил съдебната практика по нито един от поставените въпроси, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно същото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното определение, е от значение за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. В обобщение на изложеното, не е налице основание за допускане на касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение