Определение № 3319 от 01.11.2023 г. на ВКС по д. № 1168/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Х. Ц. срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е отхвърлен искът на касаторката срещу „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ЕАД по чл.432 КЗ – за присъждане на сумата 60 000 лв. като застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата при ПТП от 30.09.19 г., настъпило по вина на застрахован при ответника водач. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС – р. по гр.д. №7040/14 г. на трето г.о., по процесуалноправния въпрос: Може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и без преди това да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото и включен в предмета на доказване? По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за недоказано по делото, че деянието, от което е пострадала ищцата, е извършено от сочената в исковата молба Ел. Д. като водач на л.а., застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност“. Настъпването на твърдяното ПТП може да бъде доказано с всички доказателствени средства. В случая от ангажираните гласни доказателства не се установява авторството на деянието, нито автомобилът, с който е реализирано соченото от свидетелите ПТП. Затова техните показания, ценени по чл.172 ГПК, тъй като са сестри на пострадалата, не потвърждават информацията от представения двустранен констативен протокол, че ударилото автомобила на ищцата МПС е било застраховано при ответника и негов водач е била Ел. Д.. Застрахователят е оспорил констативния протокол, съставен по реда на Наредба №І 3-41 от 12.01.2009 г. и представляващ частен свидетелстващ документ, по отношение автентичността на подписа на водача Д. и верността му, т.е. че отразените в него обстоятелства са истина. Протоколът не носи подписа на страната, която го оспорва, затова ищецът, който го е представил и се ползва от него следва да докаже истинността му. Доказателства в подкрепа на авторството на Д. не са представени; при отчитане, че тя е английска гражданка възниква съмнение и доколко владее писмено и говоримо български език, респ. дали е разбирала съдържанието на написаното в протокола. Съставянето на двустранния констативен протокол не се установява и от свидетелските показания – отбелязаното в протокола, че при ПТП няма пострадали лица изглежда нелогично с оглед твърденията на свидетелите, че непосредствено след удара ищцата не се чувствала добре и установените травми при посещението й при съдебен лекар. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че не е доказан фактическият състав на чл.432, ал.1 КЗ за ангажиране на отговорността на застрахователя за вреди, причинени от застрахован при последния водач на автомобил. При тези решаващи изводи на въззивния съд ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по поставения правен въпрос, поради твърдяното от касатора противоречие на решението с цитираната практика на ВКС. Затова ВКС на РБ, трето г.о.