Определение № 2665 от 21.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1399/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. Т., подадена чрез процесуален представител адв. И. М. – Г. против решение № 6227/16.10.2025г. постановено по в.гр.д. № 7207/2023г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение след частична ревизия на първоинстанционно решение № 2241/15.02.2023г. постановено по гр.д. № 32707/2022г. по описа на Софийски районен съд е постановено друго, с което по предявения от К. И. Т. с ЕГН [ЕГН] срещу Ф. Д. И. с ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 55, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 265, ал. 2 от ЗЗД е прието за установено, че Ф. Д. И. дължи на К. И. Т. сумата от 2244.91 лева, представляваща част от платена сума в пълен размер от 10 000 лева по сключен между тях договор за изработка от 01.09.2021г. за ремонт на жилище на адрес в [населено място], [улица], ет., ап. и подлежаща на връщане на отпаднало основание – разваляне на договора от възложителя поради неизпълнение в пълен обем на уговорените строителни работи от изпълнителя, ведно със законната лихва върху главницата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 11.11.2021г. до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за признаване за установено на вземането на К. И. Т. за разликата до пълния предявен размер от 10 000 лева, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 5917/28.02.2022г. по ч.гр.д. № 64579/2021г. по описа на Софийски районен съд. В жалбата се поддържат касационни основания за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена в пълен размер. Касационният жалбоподател поддържа, че в решението си въззивният съд се е произнесъл свръхпетитум, въз основа на неизяснени по делото факти и обстоятелства за реално извършените СМР, в противоречие с приетото по делото заключение на СТЕ и кредитирайки изолирано събраните по делото гласни доказателствени средства. В отговор на касационната жалба ответникът по касация Ф. Д. И., чрез процесуален представител адв. Г. Х. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е недопустима в частта, насочена против въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционно решение за уважаване на предявения от К. И. Т. срещу Ф. Д. И. установителен иск за сумата от 2244.91 лева. В тази част с обжалваното решение интереса на касационния жалбоподател /ищец/ е удовлетворен и липсва акт, който да е неблагоприятен за него, поради което касационната жалба е лишена от правен интерес. Ето защо в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, като процесуално недопустима. В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване на неблагоприятната част от решението, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: по силата на сключен между страните на 01.09.2021г. договор за извършване на ремонт, ищцата възложила, а ответникът приел да изпълни основен ремонт в жилището на възложителя, без в договора да са уговорени и конкретизирали отделните подлежащи на изпълнение СМР по вид, обем и начин на изпълнение и без да е уговорен срок за изпълнение на работата. На основание сключения договор ищцата заплатила на ответника сумата от 13000 лева, от които претендира 10000 лева на отпаднало основание – разваляне на договора поради виновно неизпълнение на ответника. Въз основа на анализ на събраните по делото доказателства /обяснения на ответника по реда на чл. 176, ал. 1 от ГПК; гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Л. А. – приятел на ищцата, които съдът намерил за изолирани и неподкрепени от другите доказателства по делото и от признанията на ищцата в исковата молба; писмени доказателства – стокови разписки и заключение на СТЕ; показанията на свидетеля Х. Т. – електротехник и колега на ответника, които съдът кредитирал като подробни, логични и последователни, основаващи се на преки и конкретни възприятия от дейността му в обекта/, въззивният съд приел за установено, че част от уговорените в договора СМР /признати в исковата молба и доказани с писмени доказателства/ са били изпълнени от ответника в обекта на ищцата. Свидетелят Т. е работил по инсталацията в апартамента на ищцата по молба на ответника, с когото работели заедно, за да извърши електрическата част от вътрешния ремонт. Тъй като инсталацията е била стара, той я е сменил изцяло, като е сложил нови кабели. Работил е около 20 дни, като дейността му е включвала и пускане на антени и интернет кабели. Апартаментът е бил разкъртен, а подовите настилки – махнати. Когато той е отишъл, баните са били направени с нови плочки /като на едната е оставало много малко/, а водопроводът бил сменен. Сложили са мивки, душове и батерии. Според него ремонтът е бил почти завършен от ответника, като е оставало да се сложат само една-две конзоли за контакти и една разклонителна кутия. Изработил е скрито осветление на окачения таван, като работата е била преработвана два или три пъти, тъй като на ищцата не е харесвала изпълнението, което е налагало всеки път сваляне и ново слагане на гипсокартона и осветлението. К. Т. му е дала 2000 лв. при започване на работата, от които той е купил материали за 1000 лв. По-късно, по нейно искане, той е върнал 1000 лв., които след това са му били дадени от Ф. Д. И.. Трудът му не бил заплатен, тъй като К. е имала претенции, че 2000 лв. не покриват изработеното, въпреки че според него, само материалите са над 1000 лв. Ищцата е живеела в апартамента по време на ремонта, ползвайки една от стаите и едната баня. Напуснал е обекта, преди стените да бъдат измазани. От заключение на проведена пред въззивната инстанция СТЕ, изготвено въз основа на извършен от експерта оглед на жилището на 26.06.2024г., съдът приел, че жилището е след изцяло изпълнен основен ремонт, завършен и с налично обзавеждане във всички помещения. Предвид степента на завършеност на жилището няма технически способ, който може да определи кое СМР кога е изпълнено и от кого. Стойността на описаните в табличен вид довършени СМР по средни пазарни цени за периода септември – октомври 2021г. възлиза на 7755.09 лева. При тези факти от правна страна въззивният съд извел, че спорни в отношенията между страните с оглед противопоставените от тях позиции – съответно, че е налице неизпълнение от страна на ответника – изпълнител, респ. че работата е изпълнена и приета в срок – са въпросите дали сключеният договор е бил развален от ищцата поради виновно неизпълнение от страна на изпълнителя, както и дали исковата сума от 10000 лева подлежи на връщане като дадена на отпаднало основание. От анализа на установеното от събраните по делото доказателства приел, че от показанията на свидетеля Т. по делото е установено, че в жилището на ищцата са били изпълнени в напреднал етап СМР, чието прекъсване е настъпило поради спорове между страните, а не поради виновно неизпълнение или спиране на работата от страна на изпълнителя. При така установеното извел, че по делото не може да се направи извод, че изработеното е с такива недостатъци, които не могат да бъдат отстранени, и толкова отклоняващо се от възложеното, че да е негодно за договореното и обикновено предназначение, съответно, че на това основание за възложителя е възникнало правото на разваляне на договора. Съобразил, че съгласно чл. 265, ал. 2 от ЗЗД възложителят има право да развали договора за изработка с едностранно волеизявление, само когато недостатъците са толкова съществени, че правят изработеното негодно за обикновеното или предвиденото в договора предназначение. За да се приеме, че недостатъците са съществени посочил, че е необходимо да се извърши преценка не само дали правят изработеното негодно за договорното или обикновеното му предназначение, но и дали същите са неотстраними, дали създават сериозни затруднения или отстраняването им е технически невъзможно или икономически нецелесъобразно. Освен това, при вече започнало и обективирано частично изпълнение, каквото е установено по делото и явяващо се основание за плащане на възнаграждение, при оспорване от страна на възложителя, е от значение изричното приемане на изработената част, причината, довела до незавършване на изработката и ползата за възложителя от вече реализираното. В този случай отбелязал, че следва да се съобрази дали съответната част от поръчката може да бъде полезна на възложителя, както и това дали съответната част е била приета от последния. Изтъкнал, че право на частично възнаграждение изпълнителят ще има дори и когато впоследствие договорът е развален поради негово неизпълнение, щом възложителят е приел една част от изработеното и тази част отговаря на условието да му бъде полезна. Въззивният съд достигнал до извод, че в конкретния случай е налице изпълнение от страна на ответника на съответната част от поръчката и приемане на тази част от възложителя и по делото не е доказана абсолютна негодност на изпълненото, необходимост от цялостното му разрушаване или невъзможност за използване по предназначение. Липсата на такива доказателства приел, че обосновават неоснователност на твърдението на ищцата за разваляне на договора. Отбелязал, че дори да се приеме, че действително не се е стигнало до окончателно ремонтиране на апартамента, то по делото не е установено по категоричен начин това да се дължи на виновно неизпълнение на ответника, а от данните по делото е видно, че се дължи на възникнал спор между страните и претенции от страна на ищцата, довели до неплащане на възнаграждението на подизпълнителите. Въз основа на заключението на СТЕ, подкрепено и от показанията на свидетеля Т. извел извод, че изпълнителят е извършил възложената работа, като изработеното не е негодно за обикновеното или предвиденото в договора предназначение, което да обоснове развалянето на договора от ищцата. Въззивният съд съобразил, че на изпълнителя се дължи възнаграждение за действително извършената от него и приета от възложителя работа. На задължението на изпълнителя да изработи кореспондира именно правото му на възнаграждение при спазване на общия принцип за недопускане неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата. Посочил, че съответното изпълнение предпоставя съответно възнаграждение, респ. намалението му в съответствие с изпълненото, като една от възможните хипотези на чл. 265, ал. 1 от ЗЗД. Съобразил, че разпоредбата на чл. 266, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД задължава поръчващият да заплати възнаграждението за приетата работа. С оглед установеното, че стойността на изпълнените от ответника довършителни СМР възлиза общо на 7755.09 лева заключил, че ответникът по иска е доказал извършването на строително-монтажни работи на тази стойност, която му е дължимо платена на договорно основание, което не е отпаднало. Така обосновал неоснователност на иска за връщане на тази сума на отпаднало основание, в който смисъл постановил и крайния си съдебен акт. Касаторът К. И. Т. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК – поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, както и че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като поставя следните въпроси: 1/ Може ли съдът да приеме заключение на вещо лице за извършени СМР, когато не може да се установи кой и кога ги е извършил, и да го използва като доказателство за изпълнение от страна на ответника?; 2/ Може ли съдът да основава изводи за изпълнение на договора върху експертиза, която не може да установи кой е извършил конкретните СМР?; 3/ Следва ли съдът да кредитира експертиза, изготвена години след спорния период, когато липсват данни за авторството на извършените работи?; 4/ Допустимо ли е разваляне на договор за изработка без предоставяне на срок за изпълнение, ако възложителят твърди съществени недостатъци в работата?; 5/ Кой носи доказателствената тежест за наличието на предпоставките за разваляне на договор за изработка – възложителят или изпълнителят?; 6/ При договор за изработка, когато изпълнителят е извършил част от работата, но договорът е развален, дължи ли се връщане на целия аванс или възложителят може да иска само намаляване на възнаграждението по чл. 265, ал. 1 от ЗЗД?; 7/ При договор за изработка, когато изпълнителят не е извършил нищо от работата, но договорът е развален, дължи ли се връщане на целия аванс или възложителят може да иска само намаляване на възнаграждението по чл. 265, ал. 1 от ЗЗД?; 8/ Допустимо ли е доказване чрез свидетели на факта на извършени строително-монтажни работи по договор за изработка, когато спорът е за връщане на аванс и попада ли това в забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК?; 9/ Кога се счита, че възложителят е приел работата по смисъла на чл. 264 от ЗЗД – необходимо ли е изрично приемане или може да се приеме мълчаливо, ако възложителят е започнал да ползва имота?; 10/ Кога се счита, че възложителят е приел работата по смисъла на чл. 264 от ЗЗД – необходимо ли е изрично приемане с приемо-предавателен протокол или може да се приеме мълчаливо, ако възложителят е започнал да ползва имота?; 11/ Дължи ли се възнаграждение на изпълнителя при частично изпълнение на договора, ако възложителят твърди, че работата е негодна за предназначението си?; 12/ Дължи ли се възнаграждение на изпълнителя при неизпълнение на договора, ако възложителят твърди, че работата е негодна за предназначението си? и 13/ Как се определя размерът на възнаграждението при спор дали част от авансово платената сума следва да бъде върната като дадена на отпаднало основание? Сочи, че противоречие е налице с решение № 51/01.07.2021г. по гр.д. № 1854/2020г. на ВКС, I ГО; решение № 198/10.08.2015г. по гр.д. № 5252/2014г. на ВКС, IV ГО; решение № 107/25.06.2019г. по гр.д. № 2737/2018г. на ВКС, III ГО; решение № 15/22.12.2016г. по т.д. № 2404/2014г. на ВКС, I ТО и решение № 187/13.01.2020г. по т.д. № 3093/2018г. на ВКС, II ТО. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Доводът за недопустимост на въззивното решение е основан на твърдения за произнасяне от въззивния съд свръхпетитум в нарушение на основополагащото за гражданския процес диспозитивно начало – чл. 6, ал. 2 от ГПК. Трайна е съдебната практика, съгласно която ако съдът се е произнесъл свръхпетитум, съдебното решение в тази част е процесуално недопустимо и следва да бъде обезсилено. Това е така, тъй като, когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, по който не е бил сезиран, постановеният от него съдебен акт е недопустим. Това разрешение е валидно и за случаите, при които съдът, след като установи съществуването на заявеното за защита право, даде тази защита в повече от това, което правоимащата страна е претендирала с исковата си молба. Това разрешение не е валидно в случаите, при които съдът даде търсената защита в по-малък обем от претендираното с исковата молба и е налице непълнота на произнасянето. В конкретния случай липсва произнасяне свръхпетитум и е налице съответствие на произнасянето на съда с обема на дължимата защита и съдействие, определен и поискан от ищцата в исковата молба. Въззивният съд се е произнесъл по предмет, за който е бил сезиран, тъй като е определил спорното право въз основа на обстоятелства наведени от страната, без да е надхвърлил рамката на сезирането. Спорът пред въззивния съд е бил висящ за цялото вземане /по въззивна жалба на ответника срещу уважената част от иска и по насрещна въззивна жалба на ищцата срещу отхвърлената част от иска/ в размер на 10000 лева. От тази сума предмет на установяване въззивният съд е приел, че доказана е стойността на изпълнените довършителни СМР от 7755.09 лева, която е дължимо платена от ищцата на ответника и договорното основание за това плащане не е отпаднало, поради което искът за връщането й на отпаднало основание е неоснователен. За разликата до 10000 лева – за сумата от 2244.91 лева /която е извън предмета на настоящото касационно производство с оглед вече изложените съображения за недопустимост на касационната жалба в тази част/ - съдът е приел, че не е доказано изпълнение и стойността на изпълнените СМР, поради което в тази част потвърдил положителното за ищцата първоинстанционно решение. Налице е допусната очевидна фактическа грешка в диспозитива на въззивното решение изразяваща се в грешка в цифровото изражение на последната стойност като 2241.91 лева, вместо 2244.91 лева, която е поправима по реда на чл. 247 от ГПК и по инициатива на съда без ограничение във времето. Същата обаче не обосновава вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната му част, нито произнасяне в нарушение на диспозитивното начало в процеса. Същевременно от мотивите на обжалваното решение не се установява то да е очевидно неправилно. Решението не е основано на приложение на отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила. Съдебният акт не е и явно необоснован – изводите, до които е достигнал въззивният съд не са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидна неправилност на решение в смисъла на соченото специално селективно основание не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. При служебно извършена проверка, настоящият съдебен състав намира, че не е налице и друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, съдът съобрази следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Всички поставени в изложението въпроси са свързани с развитите в касационната жалба основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК и доводите за необоснованост на изводите на инстанцията по същество за установено частично изпълнение на уговорените СМР; тяхното приемане от възложителя и за недоказани по делото предпоставки пораждащи в полза на възложителя правото на разваляне на договора в тази част. Първите четири въпроса се свеждат до това може ли да се установи време и авторство на изпълнени в един обект СМР със заключение на СТЕ. Въпросите не са обусловили решаващата правна воля на съда, нито изхода на делото и не покриват изискването за общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, определящо приложното поле на касационното обжалване. Решението на СГС не е основано на решаващ извод, че изпълнените от изпълнителя СМР по сключения между страните договор за изработка са доказани със заключението на проведената СТЕ. Изводът на съда, че част от уговорените СМР са изпълнени реално на място от ответника е изведен от въззивния съд въз основа на комплексен анализ и преценка по вътрешно убеждение на твърденията на всяка от страните, съпоставени с всички събрани по делото доказателства и на тяхното обсъждане по отделно и в съвкупност въз основа на приложение на правилата на логическото мислене, на каузалните връзки между явленията и на опитните правила. Заключението на СТЕ, прието пред въззивната инстанция е установило, че част от описаните СМР са от типа „скрити работи“, които не могат да се установят на място, но са приети за извършени с оглед технологичната необходимост за изпълнение на последващите СМР. На място всички описани в табличен вид СМР са извършени, а стойността им по средни пазарни цени за периода септември – октомври 2021г. възлиза на 7755.09 лв. Отговорът на следващите въпроси – чия е доказателствената тежест за наличието на предпоставките за разваляне на договор за изработка /№ 5/ и какви са предпоставките, при които поръчващият работата по договор за изработка може да упражни правото си едностранно и без предизвестие да развали договора и да иска връщане на даденото на отпаднало основание по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД /№№ 6, 9, 10, 11, 12 и 13/ - е включен в предмета на делото и е обусловил крайното правно разрешение по спора, поради което е изпълнено изискването по чл. 280, ал. 1 от ГПК. По тях обаче не е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК доколкото разрешението дадено с въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС. В практиката си Върховният касационен съд е разяснил, че за да претендира връщане на даденото при отпадане на основанието по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД – поради разваляне на договора при неизпълнение, е необходимо ищецът да установи, при условията на пълно и главно доказване, надлежно упражнено потестативно право на разваляне, което е предпоставено от виновно неизпълнение от страна на длъжника, за което последният носи отговорност и изправност на кредитора, отправил едностранното волеизявление за разваляне, вкл. материализирано в искова молба за връщане на даденото. При отчитане на особеностите на предпоставките за разваляне на договора за изработка по реда на чл. 265, ал. 2 от ЗЗД в сравнение с общите правила за разваляне на договорите поради неизпълнение по реда на чл. 87 от ЗЗД, според приетото от съставите на ВКС, за да е изправен кредиторът по смисъла на чл. 87 от ЗЗД, означава той да е изпълнил насрещното си задължение по сделката или да е бил готов да изпълни – да е предложил изпълнение, респ. да е оказал необходимото съдействие за изпълнението на длъжника. Безусловното изявление за разваляне на договора в хипотезата на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД е приложимо, както когато е настъпила обективна невъзможност за неизпълнение, за която длъжникът отговаря, така и при безполезност от изпълнението за кредитора при фикс-сделките, или при изрична уговорка между съконтрахентите в рамките на установената в чл. 9 от ЗЗД свобода на договаряне. Съответно, доказателствената тежест за предпоставките за разваляне на договора и отпадане на основанието за задържане на платеното възнаграждение е върху ищеца – възложител. В решение № 50014/10.07.2023г. по т.д. № 2322/2021г., I ТО е прието, че когато се твърди разваляне на договора на основание чл. 87, ал. 2 от ЗЗД с оглед безполезност на изпълнението поради забава на длъжника, безполезността трябва да е настъпила в резултат именно на виновна забава на длъжника. При тази предпоставка за безусловно разваляне на договора в тежест на кредитора е да установи по безспорен начин отпадането на интереса си от изпълнението, като продължителността на забавата сама по себе си не е достатъчно основание, за да се приеме, че за кредитора изпълнението е станало безполезно. В случая въззивният съд е приел, че не е установена виновна забава на длъжника, нито безполезност на изпълнението за кредитора. Същевременно според непротиворечивата практика на касационната инстанция едно от основните задължения на поръчващия /възложител/ е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по – късно. Ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, възложителят може да откаже да я приеме и да упражни правото си по чл. 265, ал. 2 от ЗЗД да развали договора. Отказът да се изплати дължимото възнаграждение, при вече установена фактическа власт върху изработеното в изпълнение на договора, не съставлява упражняване на това право. Упражняването на правото по чл. 265, ал. 2 от ЗЗД следва да се осъществи с изрично изявление в този смисъл, което да достигне до изпълнителя. Ако констатираните недостатъци не са толкова съществени, че да доведат до разваляне на договора, възложителят следва да заплати дължимото възнаграждение въпреки тези недостатъци. В този случай съгласно чл. 265 ал. 1 от ЗЗД, той може да иска поправяне на работата от самия изпълнител, заплащане на разходите за отстраняването на недостатъците, когато това е извършено от трето лице, или съответно намаляване на възнаграждението. Право на частично възнаграждение изпълнителят ще има дори когато в последствие договорът е развален поради негово неизпълнение, щом възложителят е приел една част от изработеното и тази част отговаря на условието да му бъде полезна, като липсата на възражения при фактическото приемане се приравнява на одобрение – признание, че изработеното съответства на договора – чл. 264, ал. 3 от ЗЗД. В този смисъл решение № 203/30.01.2012г. по т.д. № 116/2011г. на ВКС, II ТО; решение № 120/20.06.2017г. по т.д. № 1032/2016г. на ВКС, I ТО; решение № 306/14.10.2015г. по гр.д. № 60/2015г. на ВКС, IV ГО и др. В решението си по делото въззивният съд е обсъдил конкретно договарянето и изпълнението на всяко от задълженията, предмет на спора, като е посочил въз основа на кои доказателства формира всеки от изводите си и въз основа на свидетелските показания е приел за установени онези факти, които се подкрепят и от признанията в исковата молба, писмените доказателства и експертното заключение. Приел е за установено, че част от възложеното по договора е изпълнено от ответника и прието от ищцата, която е установила фактическа власт върху изработеното, без данни, че изпълненото е негодно за неговото договорно или обикновено предназначение. При липса на доказано отклонение от поръчката или съществени недостатъци, правещи изпълнената част от работата негодна за обикновено предназначение, съдът е приел, че за ищеца – възложител не е възникнало правото да развали договора по чл. 265, ал. 2 от ЗЗД, а претенцията за връщане на вече платеното възнаграждение не съставлява упражняване на правото на разваляне по чл. 265, ал. 2 от ЗЗД и изпълнителят има право на възнаграждение за приетата от възложителя част от изработеното. Това разрешение съответства и не противоречи на цитираната практика на ВКС. Наличието на установена практика по поставените въпроси от своя страна, която е ясна, трайна и непротиворечива изключва специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на който касаторът също се позовава. Въпрос № 7 поставя хипотеза, при която изпълнителят не е изпълнил нищо, каквато в обжалваното решение не е разгледана, поради което изискването на чл. 280, ал. 1 от ГПК въпросът да е правен не е налице. Въпросът за допустимостта на свидетелските показания за установяване факта на извършените СМР по договор за изработка с оглед на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК /№ 8/ е неотносим към решаващите изводи на въззивния съд. Съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК свидетелски показания не се допускат за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лева. В конкретния случай сключването на договора за изработка е бил факт, безспорен между страните и свидетелски показания за установяването му не са събирани. Такива са допуснати и допустимо събрани от въззивната инстанция за установяване на факта на извършените от ответника СМР в процесния обект. Обсъждайки свидетелските показания за преценка на този факт, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, в която е прието, че със свидетелски показания може да се доказва фактическото изпълнение на договора и приемането на работата от възложителя. По приложението на императивната разпоредба на чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 от ГПК за недопустимост на свидетелски показания за установяване на договори на стойност, по-голяма от 5000 лева, освен при изрично съгласие на страните /чл. 164, ал. 2 от ГПК/, е формирана съдебна практика, според която със свидетели не може да се доказва извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5000 лева и, че гласните доказателствени средства са допустими за установяване извършването на правни или фактически действия по изпълнението, като приемане на изработеното и въззивното решение е съобразено с нея /напр. решение № 50183/14.07.2023г. по т.д. № 2161/2021г. на ВКС, І ТО; решение № 117/04.06.2015г. по гр.д. № 6623/2014г., III ГО; решение № 110/17.08.2011г. по т.д. № 597/2010г., II ТО/. Обстоятелството, че от тези доказателства съдът е направил изводи противни на тези, които касаторът счита за правилни, не обосновава противоречие на въззивното решение с посочената в изложението практика на ВКС и съдебна практика по приложението на процесуалните норми за формиране волята на съда. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение