Определение № 770 от 22.11.2016 г. на ВКС по д. № 3063/2016 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивното решение на Ямболски окръжен съд по гр.д. №128/16 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер на 7753,56 лв. – обезщетение при прекратяване на тр. правоотношение след придобиване от работника на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, предявения от А. А. срещу касатора иск по чл.222, ал.3 КТ. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК. Намира, че материалноправният въпрос от значение за спора: Направеното изявление от работодателя пред трети лица, че обезщетение се дължи на работника, но при определени условия /прекратяване на тр. правоотношение с работодателя след придобиване от работника на пенсия за осигурителен стаж и възраст/, без изявлението да съдържа конкретизация на размер на обезщетението и период, за който се дължи, представлява ли заявена воля за признаване на вземането от кредитора по см. на чл.116, ал.1,б.”а” ЗЗД? – е решен в противоречие с р. по т.д. №194/10 г. на второ т.о. и р. по гр.д. №18874/02 г. на пето гр. отд. на ВКС. Процесуалните въпроси от значение за спора: Свидетелските показания, чрез които се цели установяване на признаването на задължение за обезщетение по чл.222, ал.3 КТ като лично вземане на работник от работодател, изключени ли са от обхвата на преценката по чл.172 ГПК за възможна заинтересованост на свидетелите, при наличие на висящи производства на тези свидетели при / срещу/ същия работодател?; Налице ли е пълно доказване на факта на признание на задължение, проведено единствено чрез свидетелски показания и без установеност на този факт от други доказателства по делото?; Може ли да създаде такова доказване увереност в истинността или неистинността на факта на признанието като фактическо твърдение, което обуславя спорното право?; Следва ли съдът в преценката на свидетелските показания да извърши обсъждане дали се установява противоречие в показанията на свидетелите, съпоставяйки данните за осъществяване на релевантните за спора факти и преценката на тяхната достоверност?- са решени в противоречие с р. по гр.д. №843/09 г. на първо г.о. и р. по гр.д. №1/13 г. на четвърто г.о. на ВКС. Соченото противоречие не се установява: За да приеме за доказано признанието на вземането за обезщетение при пенсиониране от длъжника – ответник по иска, което прекъсва давността – чл.116, б.”а” ЗЗД, въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните двама свидетели – колеги на ищеца. Въз основа на тях е приел, че на два пъти през 2011 г. и през 2013 г., представляващият работодателя изп. директор обещал на ищеца, в присъствието на свидетелите, че ще му изплати обезщетението за пенсиониране, когато преустанови работа в дружеството. Това признание прекъсва давността за вземането за обезщетение, преди тя да е изтекла и от прекъсването тече нова давност. Затова според въззивния съд вземането за обезщетение по чл.222, ал.3 КТ не е погасено по давност и се дължи на работника в определения с помощта на счетоводна експертиза размер. Първият от въпросите не съответства на изводите на въззивния съд: съдът е приел, че изявлението за дължимото от работодателя обезщетение е отправено лично към ищеца от законния представител на работодателя. В случая дългът е достатъчно конкретизиран – обезщетението по чл.222, ал.3 КТ се дължи в определен от закона размер и при определени в закона предпоставки, които работодателят е назовал, затова въззивният съд е приел, че той пряко и недвусмислено е признал дължимостта му пред работника и е обещал да плати, като това волезаявление е направено преди изтичане на давностния срок.Признанието, както е посочено и в р. по т.д. №194/10 г. на ВКС, второ т.о., може да е направено и с конклудентни действия, стига същите да изявяват в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора. В този смисъл е и по-старата практика на ВКС – напр. р. по гр.д. №4955/57 г., в което е прието, че за прекъсването на давността е достатъчно признание, направено от длъжника за съществуването на вземането, без изрично в него да се фиксират източникът и размерът му, стига от смисъла на заявеното да се подразбира, че длъжникът признава претенцията на кредитора си. Процесуалните въпроси също не съответстват на изводите на въззивния съд: обсъждайки доводите във въззивната жалба на ответника по иска, сега касатор, за приложението на чл.172 ГПК въззивният съд е приел, че между свидетелите липсва особена връзка, която да сочи на заинтересованост от изхода на спора. С оглед на личния характер на вземането за обезщетение, водените от свидетелите срещу същия работодател дела не обосновават извод за заинтересованост от изхода на спора по настоящото дело, която да поставя под съмнение достоверността на показанията им. За установяване на признанието по чл.116, ал.1,б.”а” ГПК, като едностранно неформално волеизявление на кредитора, отправено до длъжника, са допустими всички доказателствени средства. Въззивният съд не е констатирал заинтересованост на свидетелите, нито противоречие в показанията им, което да обсъди според указаното в цитираните от касатора р. по гр.д. №843/09 г. на първо г.о. и р. по гр.д. №1/13 г. на четвърто г.о. на ВКС. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.