Определение № 51 от 13.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5986/2014 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Б. против решение № 494/21.07.2014 г., постановено по гр.д.№ 571/2014 г. от ІІ състав на Апелативен съд – Пловдив. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С решението си, въззивния съд се е произнесъл по основателността на предявени обективно съединени искове с правно основание чл.92 ЗЗД и чл.108 ЗС. Съдът е приел, че и двата обективно съединени иска са неоснователни. По отношение на предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, съдът е приел, че по делото липсват доказателства, от които да се приеме за установено, че недвижимите имоти се намират в държане на ответника по делото и не е налице предпоставката по чл.108 ЗС относно основателността на предявен иск на това основание – вещта да се държи или владее от ответника по иска. Решението на апелативния съд по този иск не е обжалвано с касационната жалба и не е предмет на разглеждането му от касационната инстанция. По отношение на втория предявен иск, съдът е приел, че клаузата за договорената неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, каквото възражение е направено от ответника по делото, не е и прекомерна, като в тази насока също е приел, че направеното възражение е неоснователно. Приел е обаче, че по делото не са представени никакви доказателства, че финансовите отношения, регламентирани в чл. 5, между страните по договора са уредени, което е задължение на ищеца. Съдът е приел, че от нотариална покана /л. 139 – 140 от делото на ОС/, връчена на цедента по договора за цесия, от който черпи правата си ищеца по делото, че на 20.08.2012 г., ответника е поканил цедента да заплати определена парична сума, съобразно чл. 5 от договор от 18.10.2006 г. и тъй като по делото липсват доказателства за плащане на сумата по тази покана и няма твърдения или доказателства са извършени плащания, съдът е приел, че такива не са правени. Въззивния съд е приел, че след като не са уредени всички финансови взаимоотношения, съобразно чл. 20 от процесния договор, не е възникнало и задължението за заплащане на неустойка както по отношение на първоначалния кредитор, така и по отношение на ищеца, който се явява цесионер по силата на договор за цесия от 16.07.2012 г., съобщен на длъжника на 21.07.2012 г., съобразно изискването на чл. 99 от ЗЗД и на това основание е отхвърлил предявения иск. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по два правни въпроса, в противоречие с практиката на ВКС - касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първия въпрос е фактически и не съдържа в себе си правен въпрос, поставен в конкретиката на спора – „Д. [фирма] е неизправна страна по договор от 18.10.2006 г.”. Отговора на така поставения правен въпрос е по съществото на спора и касае обсъждането на доказателствата по делото, което не е допустимо да се извърши в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обосноваността на съдебното решение. Втория поставен въпрос е относно доказателствената тежест на цедента по договора за цесия, кредитор по вземането за неустойка и с какви доказателствени средства следва да се установи доказването на факта на неизпълнение на договора от страна на цедента. Съдът е приел, че липсва плащане на извършени СМР, за което плащане ответникът е поканил кредитора по договорката за неустойка, но плащане не е постъпило, като имплицитно е приел, че ответникът по делото е изправна страна по договора. По този въпрос, относно доказателствената тежест от твърдението на ответник по спор за присъждане на неустойка, че е изправна страна по делото, както и относно доказателствените средства, с които следва да се докаже изправността на ответника, съдът е процедирал в противоречие със задължителната съдебна практика, отразена в посочените от касатора решения № 467/07.07.2010 г. по гр.д.№ 231/2009 г. на ВКС, ІV гр.отд., решение № 235/15.04.2010 г. по гр.д.№ 673/2009 г. на ВКС, І-во гр.отд., като е приел, че ищецът е този, който следва да представи доказателства, че е изправна страна по договора, относно задължението на ответника да му прехвърли правото на собственост върху спорните имоти. Предвид изложеното, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационното обжалване следва да бъде допуснато, като на касатора се укаже да внесе държавна такса по сметката на ВКС в размер на 6 000 лева. Водим от горното, състава на ВКС, четвърто отделение на гражданската колегия