Определение № 4053 от 29.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2109/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на И. И. С., ЕГН [ЕГН], действаща чрез процесуалния си представител по делото адв. А. Л., срещу определение №1407 от 19.03.2026г. по ч. гр. д. №744/2026г. на ВКС, III г.о., с което е оставена без разглеждане частната й касационна жалба вх. № 108299/19.09.2025г., срещу определение № 12088/23.06.2025г. по в.ч.гр.д. №2394/25г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено разпореждане от 10.12.2024г. на СРС, постановено по гр.д.№ 62832/2022г., с което е оставена без разглеждане молбата й с вх.№ 317526 от 08.10.2024г., за произнасяне по предявения от нея иск по чл.149 СК. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение, като се иска отмяната му и разглеждане по същество на подадената частна касационна жалба срещу въззивното определение. При условията на евентуалност е направено искане за сезиране на основание чл.150, ал.2 от Конституцията на Конституционния съд за установяване на противоконституицонност на разпоредбата на чл.280, ал.3, т.2, пр.1 от ГПК. С определение №3303 от 17.06.2026г. съдът е спрял производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.6 от ГПК до приключване на конституционно дело №5/2026г. на Конституционния съд на Република България, образувано по искане на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК, изключваща касационното обжалване на определени съдебни актове по граждански и търговски дела въз основа на материалния интерес и предмета на спора. С Решение №10 от 09.07.2026г. по конституционно дело №5/2026г. Конституционният съд на Република България е отхвърлил искането на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 280, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс, поради което са налице основанията на чл.230, ал.1 от ГПК за възобновяване на производството по делото. Искането на жалбоподателя за сезиране на основание чл.150, ал.2 от Конституцията на Конституционния съд за установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл.280, ал.3, т.2, пр.1 от ГПК следва да се остави без уважение, тъй като с решението по конституционно дело №5/2026г. Конституционният съд вече се е произнесъл по този въпрос. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., за да се произнесе по частната жалба, приема следното: Частната жалба е подадена в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. С обжалваното определение, за да остави без разглеждане частната касационна жалба на И. И. С. срещу определение № 12088/23.06.2025г. по в.ч.гр.д. №2394/25г. на Софийския градски съд, съставът на ВКС, III г.о., е приел, че обжалваното въззивно определение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 274, ал. 4 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК, тъй като е постановено по иск за издръжка, по който евентуално въззивно решение не би подлежало на касационно обжалване съгласно правилото на чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК. Така постановеното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. С обжалваното пред състава на ВКС, III г.о., определение № 12088/23.06.2025г. по в.ч.гр.д. №2394/25г. на Софийския градски съд съдът се е произнесъл по частна жалба на на И. И. С. срещу разпореждане от 10.12.2024 г. на СРС, с което е оставена без разглеждане молбата й за продължаване на съдопроизводствените действия по делото с произнасяне по претенция за издръжка за минало време с правно основание чл. 149 СК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК решенията по въззивни дела по искове за издръжка не подлежат на касационно обжалване, а съгласно чл.274, ал.4 от ГПК на такова обжалване не подлежат и определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Предвид горното и доколкото евентуалното въззивно решение по претенцията по чл.149 от СК не би подлежало на касационно обжалване, то на такова не подлежи и определението на въззивния съд, с което е потвърден отказът на първоинстанционния съд да се произнесе по същата. Eто защо частната касационна жалба правилно е била оставена без разглеждане като недопустима и производството по нея е прекратено. Неоснователни са доводите на жалбоподателката, че доколкото в частната си касационна жалба тя се позовавала на очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл.280, ал.2 от ГПК, то за същата не следвало да важат предвидените в чл. 280, ал. 3 ГПК ограничения за касационното обжалване, поради което тя следвало да бъде разгледана от ВКС. Тези доводи не намират опора в разпоредбите на ГПК, поради което и не могат да бъдат споделени. Разпоредбата на чл.280, ал.3 от ГПК изключва касационното обжалване на съдебните актове по определени дела по критерии, свързани с материалния интерес по конкретното дело или предмета му, като приложението на същата не може да бъде изключено от сочените в жалбата пороци на обжалвания съдебен акт и последните не могат да обосноват обжалваемостта му. Неоснователни са и доводите, че с оставянето на жалбата й без разглеждане жалбоподателката била лишена от правото й на съд съгласно чл. 6, § 1 ЕКПЧ. В случая по направените от нея искания са се произнесли две съдебни инстанции, като обстоятелството, че законът не е предвидил възможност по делото да се произнесе и трета такава не може да се приеме за отказ от правосъдие. По изложените съображения, съдът