Определение № 2121 от 28.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2917/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца В. И. Г. срещу въззивно решение № 203 от 29.04.2024 год., постановено по в. гр. дело № 182/2024 год. по описа на Окръжен съд – Враца, в частта му, в която е потвърдено решение № 126 от 06.04.2023 год., постановено по гр. дело № 855/2022 год. по описа на Районен съд – Козлодуй, в частта, в която са отхвърлени предявените от В. И. Г. срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОДМВР/ – Враца искове с правно основание чл. 179, ал. 4 ЗМВР и с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 5 516.10 лв., представляваща обезщетение за дължимо, но неизплатено допълнително възнаграждение за периода от 15.07.2019 год. до 15.07.2022 год. включително, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане и за сумата от 660.95 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.09.2019 год. до 15.07.2022 год. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение на служителите и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период? 2/ Може ли в договор по чл. 92, ал. 1 ЗМВР и в приложенията/анексите към него възложителят и изпълнителят да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер“ 3/ Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер? 4/ Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт? 5/ Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението си, с което определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. „г“ от РМС 282/94 год. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения? Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер? и 6/ Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 „Ценово предложение“ към действащите към процесния период договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества“ на АЕЦ „Козлодуй“ между „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР – Враца, съответно договор №[ЕИК] от 12.06.2017 год. и договор №[ЕИК] от 20.05.2021 год.? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че всички поставени въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а шестият въпрос е разрешен и противоречиво от Районен съд – Козлодуй и Окръжен съд – Враца. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба ОДМВР – Враца счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната част. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че през процесния период от 15.07.2019 год. до 15.07.2022 год. страните са били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „старши полицай“ в сектор „Охранителна полиция” в РУ АЕЦ Козлодуй към ОДМВР – Враца и е имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1, пр. 1 ЗМВР. За същия период ищецът получавал допълнително възнаграждение по силата на Решение на Министерския съвет /РМС/ № 282 от 15.07.1993 год. и договори за охрана на стратегически обект "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, но то не било в размер на 70 % от минималната работна заплата. Общо изплатената на ищеца сума за процесния период била в размер на 7 812.67 лв., като сумите за всеки месец били изчислени в размер на 60 % от минималната работна заплата за страната според броя отработени от ищеца дни /с изключение на м.07.2019 год. – 80%, м.12.2020 год. – 100 %, м.03.2021 год. – 40 % и м.06.2022 год. – 0%/. При размер на възнаграждението 70 % от минималната работна заплата дължимата на ищеца сума била в размер на 13 328.77 лв., или разликата между тази сума и изплатената възлизала на 5 516.10 лв. След като е констатирал, че спорът по делото е свързан с дължимостта на разликата между полученото допълнително възнаграждение и пълния размер, който според ищецът възлиза на 70 % от минималната работна заплата и като се е позовал на нормите на чл. 178, ал. 1 и чл. 179, ал. 1 ЗМВР, въззивният съд е посочил, че в т. 1 от РМС № 282 от 15.07.1993 год. АЕЦ Козлодуй била определена като обект с особен статут на защита, по отношение на който да се прилагат засилени мерки за сигурност, а в т. 4 било посочено, че режимът и наблюдението на зоната се осъществява от службите Национална сигурност, Национална полиция, Национална противопожарна охрана и Гранични войски на МВР с личния състав, обезпечаващ защитата на АЕЦ-Козлодуй. В т. 6 било предвидено, че председателят на надзорния съвет на "НЕК" ЕАД трябва да възложи на управителя на "АЕЦ Козлодуй" права и задължения, сред които: по б. "в" – да прави предложения до МВР за налагане на дисциплинарни наказания на служители от полицейския и противопожарния състав, допуснали нарушения, както и да поощрява служителите на МВР при изпълнение на възложените им защитни дейности; по б. "г" – да осигурява средства за допълнителни възнаграждения на служителите на МВР, участващи пряко в осъществяване защитните действия на централата, които да се определят за отделните длъжности и работни места по реда и условията на Наредбата за комплексно оценяване условията на труд. Посочената Наредба била приета въз основа на ПМС № 169 от 28.08.1991 год. и касаела оценяване условията на труд в зависимост от влиянието им върху здравето и работоспособността на работника или служителя, като комплексната оценка служела за определяне размера на допълнително трудово възнаграждение в зависимост от условията на труда. Предвиденото в т. 6, б. ”г” от РМС № 282/1993 год. допълнително възнаграждение било без пряка връзка с трудовото представяне на служителите на МВР, а било свързано единствено с условията на труд, при които същите работят в "АЕЦ Козлодуй", поради което следвало да бъде разглеждано като такова с постоянен характер – обусловено от евентуалните рискове за здравето и работоспособността на служителите на МВР, възникващи от специфичните условия на труд в централата. От 31.03.2006 год. Наредбата за комплексно оценяване условията на труд била отменена, а с ПМС № 235 от 31.07.2014 год. било предвидено, че за работа в среда на йонизиращи лъчения на работещите в "АЕЦ Козлодуй" служители на МВР се дължи допълнително възнаграждение от 60 лв. – което не се спорело, че е изплатено. Затова при възприемане на посоченото от ищеца основание по т. 6, б. ”г” от РМС № 282/1993 год. претенцията за присъждане на допълнително възнаграждение се явявала неоснователна. Тя била неоснователна и ако е основана на т. 6, б. „в“ от РМС № 282/1993 год., предвиждаща заплащане на поощрения на служителите на МВР при изпълнение на възложените им защитни дейности. В чл. 92, ал. 1, т. 1 ЗМВР било предвидено, че МВР въз основа на сключен договор със заинтересованите лица може да осъществява охрана от полицейски органи, включително със сигнално-охранителна и друга техника, на стратегически обекти от значение за националната сигурност. "АЕЦ Козлодуй" ЕАД било такъв обект и между дружеството, като възложител, и ОДМВР – Враца, като изпълнител, били сключени договори от 12.06.2017 год. и 21.05.2021 год., по силата на които възложителят възлагал и заплащал, а изпълнителят приемал да изпълни охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества на "АЕЦ Козлодуй" чрез РУ – АЕЦ – Козлодуй. В чл. 4.1.6 на всеки от договорите било уговорено, че резултатите от защитната дейност по договора и личният принос на служителите се преценяват ежемесечно от работна група, определена от ръководителите на страните, за което се изготвя протокол, който се утвърждава от директора на ОДМВР – Враца и изпълнителния директор на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД. В протокола работната група предлагала допълнителни възнаграждения на служителите на изпълнителя, участващи пряко в осъществяване на защитните дейности на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, в следните размери: за държавни служители, заемащи изпълнителска и по-висока длъжност, със специфично наименование на длъжността "инспектор", "старши инспектор" и "главен инспектор": до една минимална работна заплата за страната; за държавни служители, заемащи изпълнителска и по-висока длъжност, със специфично наименование на длъжността "младши експерт": до 80 % от минималната месечна работна заплата за страната; за държавни служители, заемащи изпълнителска и повисока длъжност, със специфично наименование на длъжността "младши инспектор": до 70 % от минималната месечна работна заплата за страната; за служители по трудово правоотношение, с наименование на длъжността "младши специалист" и "системен оператор": до 60 % от минималната месечна работна заплата за страната /чл. 4.1.7/. Във вътрешни правила за определяне размера на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по РМС № 282/1993 год., утвърдени от изпълнителния директор на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, била предвидена процедура по ежемесечното определяне на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР според личния принос на всеки служител в защитната дейност за съответния месец с цел стимулиране повишаването на качеството /чл. 1.3.1/. Въззивният съд е счел, че претендираното от ищеца допълнително възнаграждение е в пряка връзка със служебното представяне на служителите на МВР и основанието за дължимост на същото е по чл. 179, ал. 4 ЗМВР във вр. т. 6, б. "в" от РМС № 282/1993 год. – поощрение на служители на МВР за положен труд по охрана на "АЕЦ Козлодуй". Служебното правоотношение между страните по делото и облигационно правоотношение между ответника и "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, произтичащо от сключени помежду им договори за охрана от полицейски органи, имали самостоятелен характер, но той бил относителен, тъй като компонент от общата цена по договора за охрана, която възложителят дължал на изпълнителя, било възнаграждението за служителите на МВР, осъществяващи тази охрана. Това възнаграждение се определяло от министъра на вътрешните работи в утвърдена от него Таблица за средномесечна цена на услугата за охрана на обекти, извършвана от полицейските органи по чл. 92, ал. 1 ЗМВР, и залегнало в к4 на Приложение № 4 към договора – Ценова таблица. В к5 на същото Приложение № 4 като част от цената на услугата било посочено допълнителното възнаграждение по РМС № 282/1993 год. Дължимите възнаграждения на служителите на МВР представлявали част от цената на услугата, която "АЕЦ Козлодуй" ЕАД дължало на ОДМВР Враца, но задължено лице за изплащане на дължимите възнаграждения на ищеца било ОДМВР – Враца. Предвидените в договорите между него и „АЕЦ Козлодуй“ допълнителни възнаграждения на служителите на изпълнителя, участващи пряко в осъществяване на защитните дейности на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, нямали минимално определен, а само максимално определен размер, като процент от минималната работна заплата за страната. Същото било прието във Вътрешните правила. Определянето на индивидуалните допълнителни възнаграждения на служителите на МВР било уредено в раздел 6 от Правилата, според чл. 6.1 от които за изпълнение на основните си задължения и дейности, служителите на МВР, включително началниците на съответните подразделения, получават индивидуални допълнителни възнаграждения в размер на 60 % от договорения максимален размер за всеки договор с определеното подразделение на МВР, за съответната длъжност. Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ищеца, че ежемесечно му се дължи максималния размер от 70 % от минималната работна заплата за страната, предвиден в сключените в рамките на процесния период договори между "АЕЦ Козлодуй" ЕАД и ОДМВР – Враца. Посочил е, че претендираното допълнително възнаграждение представлява поощрение на служителите на МВР за положен труд по охрана на „АЕЦ Козлодуй” и зависи от служебното представяне на всеки служител. Общият принцип е, че поощренията нямат постоянен, а бонусен характер, както и че нямат точно определен размер, а зависят от трудовото представяне на работниците или служителите. Липсва нормативна уредба, която да определя минимална или максимална граница на същото, поради което няма пречка размерът и критериите за изчисляването му да се уговарят между субектите на правоотношението по чл. 92, ал. 1 ЗМВР, сключили договорите за охрана, а именно АЕЦ – Козлодуй и ОДМВР – Враца. В договорите не били предвидени минимални размери на допълнителното възнаграждение, в които същото да бъде изплатено задължително, нито пък имало уговорка, че допълнителното възнаграждение следва да бъде плащано на всеки служител винаги в уговорения максимален размер. Според Вътрешните правила всеки служител получавал 60 % от посочения в договора според заеманата от него длъжност максимален размер на допълнителното възнаграждение, за действително отработеното от него време за съответния месец. Крайният размер на допълнителното възнаграждение бил резултат на оценка на резултатите от служебното представяне на всеки отделен служител на МВР. На ищеца било начислено и изплатено допълнително възнаграждение съгласно приетите Вътрешни правила, като конкретният размер бил определен според броя отработени дни за всеки месец и след спазване на предвидената във Вътрешните правила процедура и той нямал вземане за претендираната в производството разлика. Въззивният съд е счел за неоснователни доводите на ищеца, че липсват мотиви за определянето и изплащането на допълнителните възнаграждения, тъй като от представените доклади и протоколи било видно, че по отношение на някои служители било предлагано и приемано намаляване или лишаване от допълнителни възнаграждения, както и какви са причините за това, а по отношение на някои служители е определен по-висок размер на възнаграждението и за какви заслуги. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, в която са отхвърлени предявените искове по чл. 179, ал. 4 ЗМВР и чл. 86 ЗЗД. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че няма съмнения за валидността, както и за допустимостта на въззивното решение в обжалваната му част. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК: Очевидната неправилност е отделно основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Това е такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде установена при прочит на решението /на мотивите към него/. В разглеждания случай при запознаване с обжалваното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано /фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства/. По отношение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: Повдигнатите от касатора въпроси нямат характера на обуславящи, поради кото не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решаващите съображения на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск се свеждат до това, че ищецът претендира не допълнително възнаграждение с постоянен характер /чието изплащане е задължително/, а поощрение, предвидено в т. 6, б. “в“ от РМС № 282 от 15.07.1993 год., което зависи от служебното представяне на всеки служител; че размерът на това поощрение не е нормативно определен – липсва нормативна уредба, която да определи минимална или максимална граница на тези възнаграждения; че начинът на определяне на размера и неговият максимум са определени с договори между АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР – Враца за охрана, сключени по реда на чл. 92, ал. 1 ЗМВР /по които ищецът не е страна/ и във Вътрешни правила, с които е предвидено тези възнаграждения да са индивидуално определени, но при спазване на обективни критерии, одобрени от ответника; че е спазена процедурата, предвидена в правилата за определяне на размера на поощрението и ищецът е получил всичко, което му се дължи. Въззивният съд не е приел, че органът по назначаването е длъжен или не е длъжен да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение, нито че възложителят и изпълнителят по договори за охрана могат да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители в МВР. Той не е разрешил и въпроса имат ли право държавните служители в МВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и да участват чрез възражения и обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения. Няма произнасяне и по въпроса длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решението си, с което определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. „г“ от РМС № 282 от 15.07.1993 год. /съдът е приел за приложима не б. “г“, а б. “в“ от т. 6 на посоченото РМС/. По въпроса имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 към действащите към процесния период договори за охрана, въззивният съд е приел, че същите представляват поощрения и имат бонусен, а не постоянен характер, тъй като зависят от личния принос на служителя на МВР за съответния период /т.е. счел е, че поощренията се изплащат по преценка на работодателя и не представляват субективно право на служителите/. След като в правомощията на работодателя е да реши предоставянето на поощрения, както и да определи техния размер – в който смисъл са изложените от въззивния съд мотиви, то се касае за решение в кръга на работодателската целесъобразност и част от управленската функция на трудовия процес, което не подлежи на съдебен контрол /Решение № 176 от 10.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 3658/2017 год., IV г. о., ГК/. Отделно от това следва да се посочи, че касаторът не е обосновал наличието на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, на които се позовава, което само по себе си изключва възможността за допускане на касационно обжалване. Противоречивото разрешаване на правни въпроси от двете инстанции по същество не представлява разрешаване в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно приетото в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд