Определение № 143 от 15.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1512/2023 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационната жалба на С. И. С., конституирана във въззивното производство с определение № 1239 от 15.02.2022 год. като наследник на първоначалния ищец И. К. Л., починал на 3.04.2021 год., чрез пълномощника й адв. Н. Н. от САК, срещу въззивното решение № 2277 от 19.08.22 год. по гр. д. № 13617/2021 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 1.12.2020 год. по гр. д. № 35038/2019 год. на Софийския районен съд. С него е отхвърлен иска на наследодателя й И. К. Л. срещу С. К. Л. по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата 5 062 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на собствения на страните недвижим имот с идентификатор [№] с адрес [населено място], [улица], вх. „В“, ет. 1, ап. 52, за периода от 24.12.2017 год. до 20.02.2019 год. В жалбата се поддържат доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение с искане за отмяната му и вместо това се постанови друго, с което ответницата бъде осъдена да заплати претендираното обезщетение, което според касаторката се дължи на основание чл. 59 ЗЗД, а не както е квалифициран иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Изложени са подробни съображения за нарушение на процесуалните правила и материалния закон, обусловило неправилния извод на съда за неоснователност на иска за заплащане на претендираната сума. Оспорва се и присъждането на разноски на пълномощника на насрещната страна, тъй като такива не са направени. С. И. С. е подала жалба и срещу решение № 2686 от 7.10.2022 год. по същото въззивно дело. С него е отхвърлено искането й за тълкуване на предходното въззивно решение, както и е допуснато изменение на същото в частта му за разноските, като присъденото адвокатско възнаграждение на пълномощника на насрещната страна е постановено да се плати по равно от двамата въззивници. В тази жалба са релевирани доводи за неправилност на изводите на съда за неоснователност на искането за тълкуване и за дължимост на разноски за адвокатско възнаграждение. Поддържа се и оплакване за нередовно призоваване на касаторката. Отговор на жалбите не е постъпил от ответницата по иска С. К. Л., както и от другия конституиран в процеса наследник на първоначалния ищец – Н. И. Л.. Върховният касационен съд, в настоящият състав на І г. о., като обсъди доводите на касаторката въз основа данните по делото, намира следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащи на касационно обжалване актове на въззивния съд, с оглед критериите по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В приложеното към жалбата срещу основното въззивно решение изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторката се позовава на тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставените въпроси се свеждат до правната квалификация на иска: 1. Следва ли съдът да приложи института на неоснователното обогатяване – чл. 59 ЗЗД; 2. При неправилна квалификация в доклада, който е оспорен, следва ли да се мотивира наложената от същия първоинстанционен съд правна квалификация или може да се подмине с мълчание - без изложени мотиви и 3. Може ли иск, който е допустимо да се предяви и във втора фаза на делбения процес в производство по сметки, да се квалифицира като неоснователен само защото е предявен самостоятелно. По тези въпроси касаторката поддържа произнасянето на съда да противоречи на съдебната практика - ППВС № 1/ 79 год., т. 9, а така и на съдебната теория. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се обосновава с поставения въпрос № 4: Искът по чл. 32, ал. 2 ЗС, който касае дялова съсобственост, може ли да се тълкува разширително и за бездяловата съпружеска собственост. Поставен е и въпрос относно липсата на мотиви по оплакването за нередовна процедура по призоваване на касаторката, както и относно зачитане на уваженото искане за плащане на наем във влязлото в сила бракоразводно решение, в което е установен и спорния сега период на ползването на имота. В изложението към жалбата срещу допълнителното решение касаторката обосновава същите основания за допускане на касационното му обжалване с поставяне на въпроси относно отказа на съда да тълкува предходното решение по въпроса, касаещ нередовното призоваване на касаторката и присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника на насрещната страна, което не е платено. И в двете изложения касаторката се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. По релевираните основания за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС съобрази следното: За да потвърди първоинстационното решение, с което е отхвърлен иска по чл. 31, ал. 2 ЗС, въззивният съд приел, че дадената от съда правна квалификация на претенцията за плащане на обезщетение за лишаване от право на ползване на съсобствен на страните имот е правилна. Позовал се е на приетото в ППВС № 1/79 год. относно субсидиарния характер на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, в какъвто смисъл са и доводите на касаторката за недопустимостта на приложението на разпоредбата на чл. 59 ЗЗД при положение, че законът е предвидил специални основания за предявяване на искове. Произнасянето на въззивния съд по този въпрос кореспондира и с приетото в ТР № 5 от 24.06.2016 год. по т. д. № 5/2014 год. на ОСГК на ВКС, т. 4: Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС е приложима при съпружеска имуществена общност, когато при фактическа раздяла общият имот се ползва само от единия съпруг. Подробно в раздел Втори на горния тълкувателен акт са изложени съображенията за това разрешение, като ОСГК се е позовало и на приетото в ППВС № 8/1980 год., т. 6 относно приложението на чл. 32, ал. 2 ЗС при споровете за ползване на вещи от имуществената общност по време на фактическа раздяла на съпрузите. Следователно, по поставените в изложението към първата жалба правни въпроси относно правната квалификация на иска произнасянето на съда не противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС, поради което основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Въззивният съд се е позовал на приетото ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС относно понятието „лично ползване” по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС като всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съразмерно с правата им, в т. ч. и хипотезата, в която съсобственикът не си служи пряко с вещта, респ. не упражнява фактическа власт, но това прави член от семейството му или друго трето лице, на което той безвъзмездно я е предоставил, допуснал в имота. За да се освободи от отговорност съсобственикът следва да предложи на другия съсобственик да ползва вещта лично според правата му и да му осигури възможност реално да упражни това свое право. Правото на обезщетение не възниква, когато съсобственикът отказва да приеме предоставената му от ползващия съсобственик част от общата вещ, или дадената му възможност да ползва заедно с него, защото тогава няма лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Задължението за заплащане на обезщетение от ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от възможността да ползва общата вещ съсобственик, като от този момент изпада в забава. Съдът е приел, че тази предпоставка за основателност на претенцията не е налице, тъй като липсват доказателства, а и твърдения, че ищецът е отправил до ответницата писмена покана за плащане на обезщетение за процесния период. Приел и, че не се установява от събраните доказателства ответницата да го е лишила от възможността за ползване на съсобствения им апартамент, респ. да му е създавала пречки, като го е отстранила или не го е допускала, т. е. ответницата не е възпрепятствала ищеца да ползва съсобствения имот според правата му в съсобствеността. Следователно, изложените съображения относно ползването на имота не противоречат на разясненията по ТР № 7/2012 год. на ОСГК на ВКС, както и на установената съдебна практика. Доводите на касаторката против извода за неоснователност на предявения иск представляват оплаквания по същество на спора, които не могат да се обсъждат в настоящето производство, нито могат да обосноват други правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК – въззивният съд въз основа на преценката на събраните доказателства е приел за установени относимите факти, въз основа на които е обосновал и правните си изводи за липса на основание за отговорност на ответницата по чл. 31, ал. 2 ЗС. Изводът не е обоснован с това, че ищецът е предявил в самостоятелно производство иска си за обезщетение, а не в делбен процес, поради което и поставения въпрос № 3 не е относим. Процесуалноправният въпрос за нередовно призоваване на касаторката, както и този относно зачитане на приетото в представеното влязло в сила бракоразводно решение също не са обуславящи изводите на съда по спора, поради което и не могат да обосноват наличието на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Такива са и поставените в изложението към жалбата срещу допълнителното решение въпроси, касаещи тълкуване на решение и присъждане на разноски. С оглед на това не са налице нито основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, нито тези по чл. 280, ал. 2 ГПК. Поради това не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Поради тези съображения и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, І г. о.