Определение № 3021 от 08.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2255/2026 г.

Производството е по чл. 257 ГПК. Образувано е по молба на „Електроразпределителни мрежи Запад“ЕАД. По съществото си искането на молителя е за определяне на срок за постановяване на окончателен съдебен акт за прекратяване на производството по предявения иск поради липса на правен интерес у ищеца. Въззивният съд чрез съдията докладчик е взел становище по чл.255 ал.2 ГПК, че доколкото се касае за въззивно производство, то исканото от молителя процесуално действие не би могло да бъде извършено преди провеждане на откритото съдебно заседание и приключване на съдебното дирене. В срока за произнасяне се констатира следното: З. Х. М. е предявил срещу „Електроразпределителни мрежи Запад“ЕАД отрицателен установителен иск за признаване за установено, че не дължи на ответника сумата от 7856,53 лв., за която била издадена фактура № ***/07.03.2024 г. по партида с клиентски номер ***. По така предявеният иск по описа на Софийски районен съд е образувано гр.д.№17485/24г. С постановено по това дело решение №12524 от 26.06.2025г., СРС е признал за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 5148,34 лв., представляваща част от начислена от ответника по фактура № ***/07.03.2024 г. сума за електрическа енергия за процесния имот, като е отхвърлил иска за разликата над уважения размер от 5148,34 лв. до пълния предявен размер от 7856,53 лв., като неоснователен. Подадени са срещу решението въззивни жалби от двете страни по спора и по описа на СГС е образувано в.гр.д.№ 11580/20025г. С разпореждане от 18.12.2025г. на съдията докладчик делото е насрочено в открито съдебно заседание на 18.02.2027г. С молба вх.№22805 от 18.02.2026г. „Електроразпределителни мрежи Запад“ЕАД е сезирал въззивният съд с искане да се прекрати производството по предявения иск, който счита за недопустим поради това, че за ищеца липсва правен интерес. В молбата молителят е посочил, че преди завеждане на иска ищецът е заплатил доброволно сумата по фактурата, извлечение от което плащане прилага, както и, че когато ищецът има на разположение осъдителен или конститутивен иск, отрицателният установителен иск е недопустим. С разпореждане от 19.02.2026г. съдията докладчик е указал на молителя да представи препис от молбата с приложението за връчване на насрещната страна. Препис от молбата с приложеното доказателство молителят е представил на 26.02.2026г. С разпореждане от 27.02.2026г. съдията докладчик е постановил препис от молбата с приложенията да се връчат на З. М. за становище в едномесечен срок от получаването. На 31.03.2026г. по делото е постъпил отговор от З. М., с който същият оспорва молбата като неоснователна, като релевира и възражение, че извършените плащания съгласно приложеното извлечение не са извършени от него, а и не се установява да касаят задължението по процесната фактура. С разпореждане от 22.05.2026г. съдията докладчик е разпоредил препис от отговора да се връчи на молителя за становище в едноседмичен срок. Междувременно на 21.05.2026г. е подадена молбата за определяне на срок, предмет на настоящото производство. При така установеното по-горе, молбата на „Електроразпределителни мрежи Запад“ЕАД за определяне на срок за постановяване на окончателен съдебен акт за прекратяване на производството по предявения иск поради липса на правен интерес у ищеца, е неоснователна. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по искането на ответника –молител в настоящото производство, за прекратяване на производството поради липса на правен интерес у ищеца, защото това засяга допустимостта на иска и е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи и служебно. Не съществува обаче законово изискване за незабавно произнасяне или за произнасяне в точно определен срок от постъпване на такова искане. Достатъчно е съдът да извърши проверката и да даде отговор най-късно с крайния си въззивен акт. Ако установи липса на правен интерес, въззивният съд е длъжен да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото. Следва да се посочи и това, че по отношение на възможността за прекратяване на въззивното производство поради недопустимост на предявения иск е налице установена съдебна практика. Съгласно същата при постановяване на определение за прекратяване на производството, поради недопустимост, в закрито заседание, преди провеждането на открито такова, въззивният съд би приложил правилата на чл. 130 и чл. 140, ал. 1 от ГПК. Тези разпоредби обаче уреждат правомощията на съда в първоинстанционното производство. Съгласно чл. 273 от ГПК правилата за първоинстанционното производство се прилагат и за въззивното само ако няма особени правила за него. По силата на чл. 269, изр. 1 пр. 2 от ГПК въззивният съд е задължен служебно да следи за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, дори и в жалбите да няма изложени доводи в тази насока. В случай, че въззивният съд прецени, че производството е недопустимо, той не може направо да прекрати производството с определение, тъй като предмета на въззивното производство не се изчерпва само с проверката за допустимост на иска. Видно от разпоредбите на чл. 270 и чл. 271 от ГПК във въззивното производство съдът е длъжен да се произнесе по евентуалната нищожност, недопустимост или неправилност на първоинстанционното решение. Недопустимостта на исковото производство се отразява и на постановеното по делото решение като го прави недопустимо. Правомощията на въззивната инстанция при такова решение са посочени в чл. 270, ал. 3 от ГПК. От систематическото място на тази разпоредба, намираща се след чл. 268 и чл. 269 от ГПК следва, че въззивният съд се произнася по допустимостта на първоинстанционното решение след като е провел открито заседание по чл. 268 от ГПК с призоваване на страните и изслушването на същите, както и след провеждане на устните състезания. Видно от чл. 267 във връзка с чл. 268, ал. 3 от ГПК такова открито заседание се превежда винаги след като в предшестващо закрито заседание са разрешени въпросите по чл. 267 от ГПК. Последните се отнасят само до допустимостта на въззивните жалби и до направените с тях доказателствени искания. Затова е невъзможно в подготвителното заседание по чл. 267 от ГПК съдът да се произнася по допустимостта на предявения иск и по обезсилването на първоинстанционното решение. От друга страна от посоченото систематическо място на разпоредбата на чл. 270 от ГПК и от заглавието на същата е видно, че в този случай актът, с който съдът се произнася в този случай е решение. В този смисъл са и задължителните указания дадени в т. 7 на ТР № 2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. № 2/2004 година на ОСГТК на ВКС. Макар същите да се отнасят до частен случай на недопустимост на съдебното решение същите намират приложение и за останалите такива случаи, доколкото между тях не съществува принципна разлика. В този случай произнасянето е по основателността на жалбата, по който въпрос съдът се произнася с решение. Това следва и от обстоятелството, че случаите, когато съдебното решение може да бъде обезсилено с определение са изрично посочени в закона- чл. 231, ал. 1, чл. 232, чл. 233 и чл. 249 от ГПК, към които трябва да се прибави и случая на постигане на съдебна спогодба пред въззивната инстанция. Предвид изложеното искането на молителя като неоснователно следва да се отхвърли. Мотивиран от горното, съдът