Определение № 1730 от 08.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4824/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. Д., подадена чрез процесуален представител адв. Г. Г. против част от решение № 548/16.10.2024г., постановено по в.гр.д. № 603/2023г. по описа на Окръжен съд – Враца. С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено решение № 621/03.11.2023г. постановено по гр.д. № 1482/2023г. по описа на Районен съд – Враца, в частта, с която на основание чл. 179, ал. 4 от ЗМВР е отхвърлен предявеният от М. В. Д. с ЕГН [ЕГН] срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОД МВР/, [населено място] иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5310.98 лева, представляваща разлика между дължимо и изплатено допълнително възнаграждение съгласно т. 6, б. „г“ от решение № 282/15.07.1993г. на Министерски съвет за периода 15.06.2020г. – 15.06.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.06.2023г. до окончателното плащане на сумата. Решението в останалата му част е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация ОД на МВР – Враца, представлявана от главен юрисконсулт Д. М. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: в рамките на исковия период от 15.06.2020г. до 15.06.2023г. страните по делото били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът заемал длъжността "старши полицай" в сектор "Охранителна полиция" в РУ – АЕЦ Козлодуй към Областна дирекция на МВР – Враца и имал статут на държавен служител по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1, пр. 1 от ЗМВР. На основание чл. 92, ал. 1, т. 1 от ЗМВР между АЕЦ "Козлодуй" ЕАД и ОД на МВР – Враца са сключвани договори за охрана на централата /от 2017г. и от 2021г./. В двата договора по идентичен начин е уговорено, че изпълнителят /ОД на МВР – Враца/ се задължава да изпълнява услугата в съответствие с изискванията на нормативните актове, вътрешните правила и инструкции, а предметът на договора се изпълнява чрез РУ - АЕЦ-Козлодуй. В чл. 4.1.6 на всеки от договорите е уредено, че резултатите от защитната дейност по договора и личният принос на служителите се преценяват ежемесечно от работна група, определена от ръководителите на страните, за което се изготвя протокол, който се утвърждава от директора на ОДМВР-Враца и изпълнителния директор на АЕЦ "Козлодуй" ЕАД. По силата на чл. 4.1.7 на договора, съгласно Решение № 282/1993г. на Министерския съвет, работната група предлага допълнителни възнаграждения на служителите на изпълнителя, участващи пряко в осъществяване на защитните дейности на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, в различни размери – процентно от размера на минималната работна заплата за различните длъжности, но с праг не по-висок от пълния й размер. В т. 2.3 от договорите е уговорено, че изпълнителят уведомява писмено възложителя при всяко изменение на размера на минималната работна заплата, прието с постановление на МС. Съдът изяснил, че минималната работна заплата представлява база за изчисление на допълнителното възнаграждение по Решение № 282/1993г. Със заповед от 16.07.2017г. на изпълнителния директор на АЕЦ "Козлодуй" ЕАД са утвърдени на 10.07.2019г. Вътрешни правила за определяне размера на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по Решение № 282 от 15.07.1993г., въведени от 01.08.2019г. Приети са и последващи Вътрешни правила за определяне размера на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по Решение № 282 от 15.07.1993г., утвърдени от изпълнителния директор на централата на 08.09.2021г., както и негова заповед от 14.09.2021г. за тяхното въвеждане, считано от 17.09.2021г. В тях е предвидена процедурата по ежемесечното определяне на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по Решение № 282/1993г. на МС, които се изплащат към работната заплата на служителите на МВР. Целта на вътрешните правила съгласно чл. 1.1. от тях е да се определят условията и реда за определяне на размера на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР, участващи пряко в осъществяване на защитните дейности, като се гарантира недопускане на дискриминация или неравнопоставеното им третиране, както и да мотивират и поощрят служителите при изпълнение на дейността им в АЕЦ - Козлодуй. Дадена е дефиниция за "допълнително възнаграждение", според която това са парични средства за стимулиране повишаването на качеството на трудовото изпълнение, дължащи се на основание Решение № 282/1993г. на МС. Според чл. 7.1 от ВП/2021г., допълнителното възнаграждение са парични средства с правно основание Решение № 282 от 15.07.1993г. на Министерски съвет, предназначени да стимулират повишаването на качеството на изпълнение на функционалните задължения по осигуряване на физическа защита, пожарогасителна и спасителна дейност и охрана на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД като стратегически обект от значение за националната сигурност. Предвидено е също, че допълнителното възнаграждение се заплаща според личния принос на всеки служител в защитната дейност за съответния месец с цел стимулиране повишаването на качеството. Кредитирал заключението по допуснатата пред първоинстанционния съд ССчЕ, от което приел за установено, че в исковия период на ищеца са изплатени месечните суми за допълнително възнаграждение, които са изчислени, съгласно договореното за длъжността "старши полицай" в размер на 60% от договорения максимален размер съобразно изработените заложени часове за всеки тримесечен период. Въз основа на така установените факти, от правна страна, съдът е приел, че при очертаните в договорите и във ВП цели, а именно - мотивиране и поощряване на служителите на МВР при изпълнение на дейността им в "АЕЦ Козлодуй" ЕАД в зависимост от личния принос на всеки от тях и резултатите от защитната дейност, че претендираното по делото допълнително възнаграждение е такова, което има пряка връзка със служебното представяне на служителите на МВР и основанието за дължимост на същото е по чл. 179, ал. 4 от ЗМВР вр. т. 6, б. "в" от РМС № 282/15.07.1993г., а именно - поощрение на служители на МВР за положен труд по охрана на "АЕЦ Козлодуй". Обосновал, че това възнаграждение представлява поощрение на служителите на МВР за положения труд по охрана на централата; зависи от трудовото представяне на работниците/служителите; резултатите от защитната дейност по договора и личният принос на служителите се преценяват ежемесечно от работна група, определена от ръководителите на страните по договора за охрана, за което се изготвя протокол, който се утвърждава от директора на ОДМВР-Враца и изпълнителния директор на АЕЦ "Козлодуй"; работната група предлага допълнителни възнаграждения на служителите на изпълнителя, участващи пряко в осъществяване на защитните дейности на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, по отношение на които обаче не е предвиден минимален, а само максимален размер, определен като процент от минималната работна заплата за страната. При преценка на доказателствата съдът, намерил, че е спазен уговореният между страните механизъм за определяне на допълнителните възнаграждения. Като неосновател приел доводът на служителя, че му се дължи 70 % от МРЗ, защото от една страна – става дума за поощрение, което зависи от индивидуалното представяне на служителя, което се определя ежемесечно от съвместната работна група на възложителя и изпълнителя, а от друга – определен е максимален размер до 70 % от МРЗ, но не и минимален – т.е., налице е възможност за преценка, а не задължение за точно определен размер на възнаграждението и то в неговия максимум. Изтъкнал, че във ВП е предвидено, че всеки служител получава 60% от посочения в договора според заеманата от него длъжност максимален размер на допълнителното възнаграждение, за действително отработеното от него време за съответния месец. Съобразил също, предвиденото кога възнаграждението се получава в намален размер, кога не се получава допълнително възнаграждение или кога може да бъде изплатен максималния предвиден в договора размер – за изпълнение на допълнителен обем дейности /извън договорените/ и дейности, довели до запазване имуществото на дружеството при извънредни ситуации. Съдът допълнил, че в рамките на процесния период е била спазена предвидената във Вътрешните правила процедура за определяне на дължимите допълнителни възнаграждения на служителите на МВР. Също така изяснил, че в колона 5 от ценовите таблици към договорите е посочен максималният размер на допълнителното възнаграждение като % от МРЗ според заеманата длъжност, т.е. това е сумата, на която се равнява посоченият в чл. 4.1.7 от договорите % от МРЗ като максимално възнаграждение. Тази сума приел, че служи за отправна точка при изчисляване на индивидуалните допълнителни възнаграждения на служителите, заемащи съответната длъжност; ценовите таблици са само оферти, дадени в проведените процедури по ЗОП при сключването на договорите, на чиято база е определен максимален, а не фиксиран размер на услугата; както и че липсва уговорка, предвиждаща задължение на възложителя да плаща максимално уговорения процент. В заключение извел решаващ извод, че на ищеца е начислено и изплатено допълнително възнаграждение съгласно приетите Вътрешни правила, като конкретният размер е определен според броя отработени дни за всеки месец и след спазване на предвидената в Правилата процедура и той няма вземане за претендираната в производството разлика, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът М. В. Д. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, като формулира материалноправни въпроси, по които твърди, че установяването на съдебна практика е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1/ Длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и заплаща допълнително възнаграждение на служителите и ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период?; 2/ Може ли в договор по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР и приложенията/анексите към него възложителят и изпълнителят да се договарят и да въведат неизгодни условия на изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си и задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 3/ Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 4/ Имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да участват чрез възражения или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт?; 5/ Длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решенията си, с които определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. „г“ от РМС № 282/1994г. или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения? Ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаването, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер?; 6/ Имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 "Ценово предложение" към действащите към процесния период Договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества" на АЕЦ "Козлодуй" между "АЕЦ – Козлодуй" ЕАД и ОДМВР – Враца, съответно Договор № 870000013/12.06.2017г. и Договор № 816000027/20.05.2021г.? Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, относно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване приема следното: Поставените в изложението въпроси нямат обуславящо решаващата правна воля на въззивния съд значение, нито са значими за изхода на делото. Въззивното решение не е основано на съображения за неизпълнено задължение на органа по назначението да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които се заплаща допълнително възнаграждение на служителите; на преценка дали договорените условия на изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители в сключените договори за охрана между ОДМВР – Враца и АЕЦ – Козлодуй" ЕАД са изгодни или неизгодни; на нарушено право на ищеца да се запознае с критериите, по които се определят основните и допълнителните му месечни възнаграждения; дали държавният служител има право да подава възражения или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения; както и за задължението на работодателя да мотивира размера на допълнителното възнаграждение и има ли то постоянен характер. Тези въпроси са извън предмета на делото, очертан с исковата молба и подадения отговор. Ето защо въпросите не удовлетворяват общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, уредено в закона като необходимо условие, предопределящо приложното поле на касационното обжалване. А позоваването на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е формално, без конкретни съображения за значението на искането за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Решаващите съображения в мотивите на въззивния съд за отхвърляне на исковата претенция се свеждат до това, че ищецът претендира не допълнително възнаграждение, а поощрение, предвидено в т. 6, б. „в“ от РМС 282/1993г.; че размерът на това поощрение не е нормативно определен; че начинът на определяне и неговият максимален размер /но не и минималният/ са определени с договори, по които ищецът не е страна, както и във Вътрешни правила, издадени от трето лице; че е спазена процедурата, предвидена в Правилата при определяне на размера на поощрението и ищецът е получил всичко, което му се дължи. Въззивният съд изрично е посочил, че поощренията нямат постоянен, а бонусен характер, както и, че нямат точно определен размер, а зависят от трудовото представяне на работниците или служителите. Същественото в изводите на въззивния съд е, че уговореното в договора възнаграждение зависи от трудовото представяне на работниците или служителите, а иначе – то постоянно се изплаща всеки месец; касае се за специфично допълнително възнаграждение, предвидено в РМС № 282/15.07.1993г., с "поощрителен характер". Въззивният съд е формирал извод, че претенцията се явява неоснователна на поддържаното от ищеца основание – т. 6, б. "г" от РМС № 282 № 282/15.07.1993г. Във връзка с тези изводи на въззивния съд няма поставени правни въпроси, а поставените такива не са част нито от решаващите, нито от допълнителните мотиви на въззивния съд. Не е налице и очевидна неправилност на решението, тъй като при постановяването му съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Такава не може да се изведе от мотивите на решението или от установените по същество факти, без анализ на доказателствата и на извършените процесуални действия. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице соченото от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът ОД на МВР – Враца има право на поискани разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение