Определение № 5682 от 05.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4024/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 183 от 11.07.2025 г. по в.гр. д. № 187/2025 г. на АС – Велико Търново, с което са уважени частично искове по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ. Жалбоподателят - Прокуратура на Република България, чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване и за неправилност и необоснованост на постановеното въззивно решение в частта по присъдения размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК не е постъпило писмено становище от ответникът в касационното производство Т. С. В.. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд с обжалваното решение, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Т. С. В. сумата в размер на 1500 лв. представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.343б, ал.3 НК, наказателното производство за което е прекратено с Постановление от 05.01.2024 г. на РО – Плевен поради липса на извършено престъпление и е отхвърлил иска за сумата над 1 500 лв. до пълния предявен размер от 44117лева. Въззивният съд с обжалваното решение, като е отменил частично първоинстанционното решение, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Т. С. В. сумата в размер на 31 333,32 лв. представляваща обезщетение за претърпените от него имуществени вреди – пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.343б, ал.3 НК, наказателното производство, което е прекратено поради липса на извършено престъпление иска, за сумата над присъдените 31 333.32 лв. до претендираните 40 485.06 лв. Установено е по делото, а и между страните не е спорно, че на 13.01.2023 г. в [населено място] С. В. като водач на МПС бил спрян за проверка от полицейски служители при ОД МВР – Плевен и при тестването му за употреба на наркотични вещества с „Дрегер дръг тест 5000“ бил отчетен положителен резултат за наличие на метамфетамин. Това обусловило издаването на акт за установяване на административно нарушение и съответно отнемане на свидетелството за правоуправление на В.. На 16.01.2023 г. било образувано ДП № ЗМ 23/2023 г. по описа на 02 РУП – Плевен, преписка № 347/23г. на РП – Плевен, за извършено престъпление по чл.343б, ал.3 от НК. Производството е било образувано срещу неизвестен извършител и по него няма привлечено лице в качеството на обвиняем. По ДП незабавно е била допусната токсико-химичната експертиза, която едва на 14.12.2023 г. е дала заключение, че във взетите за изследване от ищеца В. кръвна проба и проба от урина не е установено наличие на упойващи лекарствени средства и наркотични вещества. С оглед извода на вещото лице делото е било изпратено от разследващия орган в РП – Плевен с мнение за прекратяване и с Постановление от 05.01.2023 г., влязло в сила на 29.01.2024 г., ДП № ЗМ 23/2023 г. е било прекратено на основание чл.243, ал.1, т.1, във вр. с чл.24, ал.1, т.1 НПК – поради липса на извършено престъпление. За да постанови своето решение въззивният съд приема, че от свидетелските показания се установява, че в резултат на воденото срещу ищеца досъдебно производство, което е образувано против него с първото действие по разследването по смисъла на чл. 212, ал.3 НПК е продължило около една години и е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в изживян психически стрес и душевно безпокойство. По предявения иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за репариране на претърпените от ищеца неимуществени вреди претърпени в следствие на незаконно повдигнато обвинение. За да определи размера на справедливото заместващо обезщетение за претърпените неимуществени вреди от досъдебното производство образувано по реда на чл. 212, ал.3 НПК, за извършено престъпление по чл. 343б, ал.3 НК, което не е тежко по смисъла на чл. 93, ал.1, т.7 НК/, срокът на наказателното производство срещу ищеца, което е продължило малко повече от година – от 16.01.2023 г. до 29.01.2024 г. и с оглед естеството на престъплението по чл.343б, ал.3 НК, за което е провеждано разследването, и фактите, които следва да бъдат установени, тази продължителност не може да се счита за разумна. Съдът е изтъкнал, че е ирелевантно за отговорността на Прокуратурата е обстоятелството, че забавянето на производството безспорно не е обусловено от бездействие на разследващите органи и прокурора, а от обективния факт на забавяне заключението на токсико-химичната експертиза, която е от компетентността на НИК – МВР и е изготвена година след възлагането ѝ. Съдът е отчел, че на ищеца не е било повдигнато обвинение, съответно не му е вземана мярка за неотклонение и единственото процесуално действие, в което той е участвал, е вземането на кръвна проба и проба от урина, извършено преди образуване на ДП по повод на отчетен положителен резултат за наличие на метамфетамин при тестване с „Дрегер дръг тест 5000“. Съдът посочил, че лишаването му от свидетелството за управление на моторно превозно средство е осуетило възможността на ищеца да престира труд по своята професионална квалификация и да осигурява средства за издръжката на семейството си и на дъщеря си – студент в София – е създало у него негативни емоции – притеснения, тревожност, чувство за финансовата несигурност и е засегнало личния му и семеен живот и социално функциониране в какъвто смисъл са и дадените от дъщеря му св. Г. В. показания. Съдът обаче е приел за недоказано твърдението на ищеца, че именно отнетата шофьорска книжка и липсата на доходи не е в причина за раздялата му със съпругата му. Съдът е посочи, че по делото е установено, че в периода на досъдебното производство и по -късно е постъпил по спешност и лекуван в Университетска болница Вюрцбург заради криза, предизвикана от захарния диабет. Съдът е посочил, че в приетата по делото съдебномедицинска експертиза е констатирано, че преди 13.01.2023 г. ищецът не е страдал от диабет и не е бил лекуван от такова заболяване, но неговите симптоми се развиват бавно и е възможно човек да живее с диабет тип 2 в продължение на години без да подозира за това. Експертът е разяснил, че „диабет тип 2“ е най-разпространената форма на диабет /около 90% от случаите/, като заболяването не може да бъде излекувано напълно, а състоянието може да бъде овладяно при промяна на начина на живот. Вещото лице е изтъкнало, че водещата причина за появата на „диабет тип 2“ са генетичните (вродените) фактори, следвани от факторите, свързани с начина на живот и на околната среда, които влизат в сложно взаимодействие помежду си и в случая вещото лице е посочило, че няма пряка причинно-следствена връзка между преживения от ищеца стрес вследствие на лишаването му от правоуправление на МПС за цяла година, което го е лишило от средства за препитание и е влошило е качеството му на живот и хранене, и появата и развитието на болестта „диабет тип 2“. Вещото лице е изтъкнало, че ищецът е бил генетично предразположен към нея и при него се наблюдават редица рискови фактори – възраст 64 г., наднормено тегло (посочено в епикризата от Германия), заседнал начин на живот, ниска физическа активност, както и лоши хранителни навици, към които шофьорската професия сама по себе си предразполага (нередовно хранене, липса на топла храна, честа употреба на сандвичи, консервирани и преработени храни, храни с много наситени мазнини и въглехидрати). Вещото лице е посочило, че психичния и психологичен стрес сами по себе си не могат да причинят диабет. Съдът е приел, че размера на заместващото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие воденото срещу него наказателно производство по което е оправдан е в размер на 1500 лева. По предявения иск по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпените от ищеца имуществени вреди вследствие на незаконно повдигнато обвинение. Съдът е приел, че по делото е установено, че ищецът В. е работил по трудов договор с изпитателен срок с немското дружество FD GUTMANN, със седалище в [населено място] ам Майн, Бавария, на длъжността шофьор при договорено месечно възнаграждение в размер на 2 249 евро, което правоотношение е възникнало на 03.11.2022 г. и е имало срочен характер – за срок от една година. Приел е също така, че трудовото правооотношение е било прекратено предсрочно от работодателя на 16.01.2023 г., което се установява от писммо, озаглавено като „Потвърждение“/приложено по делото пред I – инстанция лист 50/, в което е посочено, че правоотношението между страните е било прекратено поради отнемане на свидетелството за управление на МПС на работника. ,Съдът е приел, че действително на тази дата трудовото правоотношение е било прекратено като логична последица от отнемането на 13.01.2023 г. на свидетелството за правоуправление на ищеца, назначен да изпълнява трудови функции, изискващи притежаването на валидно такова. Прието е, че след като свидетелството му за управление на МПС е било възстановено ищец и същото дружество е сключил трудов договор, за същата длъжност и възнаграждение. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката В., която посочва, че баща ѝ работил като шофьор и посочва, че получавал възнаграждение чисто около 1 800 – 2 000 евро. Въззивният съд е приел, че исковата претенция на ищеца за обезщетяване на претърпяната от него пропусната полза за периода от 16.01.2023 г. до 03.11.2023 г. /датата на изтичане на срока на трудовия му договор/ е доказана по основание, но не е споделен извода на първостепенния съд относно размерът на вземането му се изчислява на базата на работна заплата в размер на 2 300 евро. Прието е, че твърдението на ищеца, че е получава възнаграждение в размер на 2 300 евро, е недоказано, доколкото в приетия трудов договор е видно, че месечната му работна заплата е в размер на 2 249 евро, а вписаното в договора възнаграждение, при липса на други уговорки между страните, е в брутен размер, при което тази сума не е получавана от ищеца, а от нея са правени дължимите съгласно немското законодателство удръжки. Съдът е приел, че в разпоредбата на чл.162 ГПК е разписано, че когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението на вещо лице. Въззивният съд е приел, че за 9 месеца В. би получил сумата 16 020.72 евро, която в левова равностойност възлиза на 31 333.32 лв. До този размер е счел, че исковата му претенция е основателна, а за разликата над нея – до присъдения размер 40 485.06 лв. – искът е отхвърлен като неоснователен. В изложението си по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят Прокуратура на РБ, чрез процесуалния си представител, поставя за разглеждане въпросите: при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от незаконно наказателно преследване как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД,следва ли да се вземе предвид в мотивите на решението дали има нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и при определяне обезщетение за имуществени вреди от незаконно наказателно преследване, представляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, следва ли да бъде уважен иска ако ищецът не е доказал възможността за сигурното им настъпване. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Твърди се, че въззивното решение е постановено в противоречие със задължителната практика обективирана в т. II на ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и основаната на тях практика формирана по реда на чл. 290 ГПК. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси относими към приложението на чл. 52 ЗЗД. Принципът за справедливост, съответстващ на обществения критерий за справедливост, от който следва да се ръководи съдът при прилагането на чл. 52 от ЗЗД е предмет на изобилно разясняване в съдебната практика в контекста на исковете за вреди по чл. 2 ЗОДОВ. Съгласно постановките на т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2014 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането. Обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди и се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В обжалваното въззивно решение не се съдържа противоречие с посоченото становище, което да обосновава наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. Съдът е изложил мотиви относно релевантните действия на Прокуратурата, които са довели до увреждането и е съобразил във фактическата им последователност образуването на досъдебно производство с първото действие по разследването по реда на чл. 212, ал.3 НПК, фактът че ищеца не е бил привлечен като обвиняем, наложената мярка за неотклонение "подписка", която се явява най – леката предвидена в НПК, периода в който е протекло досъдебното производство малко повече от една години като е посочено, че самото досъдебно производство е било отложено във времето поради независещи от органите на досъдебното производство обстоятелства. По този начин съдът е процедил в съответствие с Постановление № 4 от 23.12.1968 г на ВС, според което "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението, сред които характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика, доколкото въззивният съд мотивирал решението си защо следва на ищеца да бъде присъдено обезщетение в размер на 1500 лв., а нормата на чл.4 ЗОДОВ предвижда, че държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. Настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му, с която е уважен предявения иск по чл.2 ЗОДОВ и е присъдено обезщетение за претърпени имуществени вреди от незаконно наказателно преследване на основание чл.280, ал.1,т .1 ГПК по въпроса: при определяне обезщетение за имуществени вреди от незаконно наказателно преследване,представляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение,следва ли да бъде уважен иска ако ищецът не е доказал възможността за сигурното им настъпване. Съгласно задължителните указания, дадени в т.11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по гр. д № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В т.10 от същото тълкувателно решение е прието, че органите на прокуратурата и следствието носят отговорност и за причинените вреди от незаконно действие или акт на административен орган, който е действал при условията на обвързана компетентност в резултат на действията на органите на досъдебното производство и вредата трябва да е реална/в този смисъл решение от 19.12.2024 г. по гр. д. № 856/2024 г., четвърто г.о., решение от 10.02.2025 г. по гр.д.№5331/2023г.,четвърто г.о. на ВКС и др./. Предвид изложените съображения, съдът