Определение № 4101 от 16.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4347/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6155/12.08.2024 година, подадена по пощата на 09.08.2024 година, от П. Ч. Б., против решение № 433/08.07.2024 година на Окръжен съд Враца, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 407/2024 година.

С решението си съставът на Окръжен съд Враца е отменил първоинстанционното решение № 81/01.04.2024 година на Районен съд Оряхово, постановено по гр. д. № 675/2023 година в обжалваната му част, с която Районен съд Козлодуй е осъден на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да заплати на П. Ч. Б. сумата от 950.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нарушаването на правото на Бельовски за разглеждане в разумен срок на гр. д. № 824/2022 година по описа на Районен съд Козлодуй, заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяването на иска 07.11.2023 година до окончателното плащане, като е постановил ново, с което е отхвърлил иска.

В подадената от П. Ч. Б. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от Б. против Районен съд Козлодуй иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъде уважен за сумата от 950.00 лева.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Враца по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касационната жалба Районен съд Козлодуй е подал отговор на същата с вх. № 7434/07.10.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 433/08.07.2024 година на Окръжен съд Враца, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 407/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна, с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея въззивно решение.

П. Ч. Б. е бил уведомен за обжалваното решение на 06.08.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 6155/12.08.2024 година, като при това е подадена по пощата на 09.08.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е частично допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Враца е изложил съображения, че между страните в производството не било спорно, че на 19.07.2022 година било образувано гр. д. № 824/2022 година по описа на Районен съд Козлодуй по искова молба на П. Ч. Б. против ОДМВР Враца. Безспорно било и обстоятелството, че при образуването делото било разпределено на случаен принцип на доклад на съдия Ж. Г. Д.–А.. От справката от деловодната система ЕИСС се установявало, че с разпореждане в закрито заседание от 20.07.2022 година съдията-докладчик бил постановил размяна на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК. На 16.08.2022 година бил постъпил отговор от ОДМВР Враца, като страните не спорели, че ответникът бил поискал привличане на „АЕЦ Козлодуй“ ЕАД [населено място] като трето лице-помагач по делото, както и че бил предявил обратен иск срещу дружеството.

С определение, постановено в закрито заседание на 30.09.2022 година, съдията-докладчик бил оставил без движение предявения обратен иск и бил дал указания на ОДМВР Враца да отстрани констатирани нередовности чрез внасяне на дължимата държавна такса.

На 13.10.2022 година ответникът ОДМВР Враца бил внесъл указаната от съда държавна такса. С определение в закрито заседание на 25.11.2022 година съдът бил конституирал " АЕЦ Козлодуй“ ЕАД [населено място] като трето лице–помагач на страната на ОДМВР Враца, приел бил за съвместно разглеждане в условията на евентуалност предявения обратен иск и бил постановил неговата размяна по реда на чл.131 от ГПК с ответното по този иск дружество– АЕЦ Козлодуй“ ЕАД [населено място]. На 25.01.2023 година били подадени отговори от АЕЦ Козлодуй“ ЕАД [населено място], както по предявения срещу него обратен иск, така и по първоначалната искова молба. С постановено по реда на чл.140 от ГПК определение от 09.08.2023 година, съдията-докладчик от Районен съд Козлодуй се бил произнесъл по доказателствените искания на страните, съобщил им бил проекта си за доклад по делото и бил насрочил делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 19.09.2023 година. На 19.09.2023 година било проведено открито съдебно заседание по гр. д. № 824/2022 година по описа на Районен съд Козлодуй, в рамките на което били събрани всички допуснати от съда доказателства и делото било обявено за решаване.

Съдът се бил произнесъл с решение № 464/07.11.2023 година, като след това били последвали молби по чл. 248 от ГПК и въззивна жалба срещу решението. От приетите по делото седем броя болнични листове се установявало, че за периода до насрочване на делото, съответно до произнасяне на съдебното решение от 07.11.2023 година, съдията-докладчик бил отсъствал от работа, поради ползване на отпуск за временна неработоспособност, за определено време, а именно: от 06.12.2022 година до 09.12.2022 година-4 дни; от 11.01.2023 година до 18.01.2023 година-8 дни; от 13.03.2023 година до 26.03.2023 година-14 дни; от 27.03.2023 година до 15.04.2023 година-20 дни, от 16.04.2023 година до 15.05.2023 година-30 дни, от 26.09.2023 година до 29.09.2023 година-4 дни и от 30.09.2023 година до 04.10.2023 година-5 дни-т. е. общо 85 дни.

В рамките на настоящето първоинстанционно производство бил разпитан един свидетел на П. Ч. Б. и негов колега–К. А. М., който заявяла, че познавал Бельовски, с който работели в РУ АЕЦ Козлодуй и били приятели. Свидетелят сочел, че често общувал с него и знаел, че същия бил предявил иск за допълнителни трудови възнаграждения, който се разглеждал в Районен съд Козлодуй. Свидетелят твърдял, че по време на висящността на производството Б. се притеснил от дългата продължителност на делото през който период нямало никакво движение на делото, било му на мисъл, както и че бил имал проблеми в семейството–упреквали го, че точно неговото дело не вървяло, значи имало някакъв проблем.

Притеснявал се много за изхода на делото, като мислел, че същото нямало да бъде решено справедливо, загубил бил доверие в правосъдната система. За това му състояние не било имало друга причина, освен делото.

При така установеното от фактическа страна, въззивният съд приемал, че предявеният иск бил с правно основание чл.2б ЗОДОВ. Посочената законова разпоредба предоставяла самостоятелен правен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице можело да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС.

От една страна, доколкото се касаело до вътрешноправно средство за реализиране на право, следвало да бъдат взети предвид посочените в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ критерии, въз основа на които съдът правел преценката си дали било допуснато това нарушение, а именно-общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имали значение за правилното решаване на спора.

От друга страна, се защитавало право, предвидено в чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, поради което следвало да бъдат съобразени и международния характер на нейните разпоредби, установената в тях квалификация и необходимостта да се постигнело еднообразие в тяхното тълкуване и прилагане–т. нар. автономно тълкуване.

В този смисъл, приложими били и стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ, която националните съдилища били длъжни да съобразяват. В тази практика последователно се приемало, че държавите били длъжни да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да можели да отговарят на изискванията на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, включително-задължението да разглеждат делата в разумен срок. Те били отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи.

Разумността на срока, в който било продължило едно дело се оценявала с оглед конкретните обстоятелства по делото, като се търсел баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилагал следните критерий: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи.

Сложността на делото се преценявала съобразно броят на страните по делото, броят на съединените искове в общо производство, встъпването на други лица в процеса, естеството на фактите, които следвало да бъдат установени, нуждата да се проучат документи по делото и всички други релевантни обстоятелства. За преценката на поведението на компетентните органи от значение били създадената организация и усилията им за ускоряване и приключване на производството. Принципът бил, че компетентните правозащитни органи били тези, от които се очаквало да следят всички участници в производството и да полагат усилия за предотвратяване на ненужно забавяне.

Съобразно тези принципни критерии, на първо място трябвало да бъде изследвана общата продължителност на делото, преценена във връзка с вида и сложността му. От събраните доказателства се установявало, че съдебното производство пред Районен съд Козлодуй (от подаването на исковата молба в съда до постановяване на първоинстанционния съдебен акт) било продължило почти една година и четири месеца.

Съставът на Окръжен съд Враца намирал, че този период не можел да бъде приет като „неразумен срок“ за разглеждане на конкретното дело с оглед неговите специфики-районният съд първоначално бил сезиран с два основни и два акцесорни обективно съединени искове; привлечено било трето лице-помагач; след дадени указания за отстраняване на нередовности, бил приет за съвместно разглеждане обратен иск; от доводите на страните, отразени в проекто-доклада, било видно, че засегнатите правни въпроси били със значителна сложност; събран бил значителен обем доказателствен материал; допусната била съдебно-счетоводна експертиза.

Страните не спорели по тези обстоятелства, а същите се установявали и от приложената справка от ЕИСС за движението на гр. д. № 824/2022 година по описа на Районен съд Козлодуй. Така констатираните отклонения във връзка с предмета и със страните по делото обосновавали по-дълъг срок за разглеждането и справедливото решаване на спора пред първата инстанция в сравнение с граждански дела, разглеждани по общия исков ред, по които не били налице такива процесуални усложнения.

Във връзка с това трябвало да бъде посочено, че макар и спорът да бил трудов, същият не подлежал на разглеждане по реда на Глава ХХV „Бързо производство“, Част ІІІ „Особени искови производства“ от ГПК, както поради предмета–неизплатени допълнителни възнаграждения, така и поради обективното съединяване на искове. Действително практиката на ЕСПЧ определяла трудовите спорове като такива с висока степен на обществена значимост, изискваща разглеждането им в по-кратки срокове. В случая обаче спорът не бил свързан с лишаването на П. Ч. Б. от право на труд и от възможността да реализира трудов доход, а се претендирало заплащането на още 10 % от допълнително възнаграждение, което се заплащало на Б., както и заплащането на възнаграждение за положен извънреден труд. Поради това съставът на Окръжен съд Враца намирал, че бързината на разглеждането на конкретното дело не била от първостепенно значение за ефективността на съдебната закрила.

В исковата молба се твърдяло, че забава била допусната за периода от януари 2023 година до насрочване на делото, както и при постановяване на решението. От данните по делото било видно, че действително бил налице един по-значителен период, в който се констатирало бездействие на съдията-докладчик, а именно: от 25.01.2023 година, когато била приключила размяната на книжата с подаването на отговори от третото лице-помагач АЕЦ Козлодуй“ ЕАД [населено място] по предявения срещу него обратен иск и по първоначалната искова молба, до 09.08.2023 година, когато Районен съд Козлодуй бил постановил определението си по реда на чл.140 от ГПК за насрочване на делото.

Съставът на Окръжен съд Враца намирал, че този период на забава не променял извода за разумна обща продължителност на съдебното производство. Според практиката на касационната инстанция релевантна за отговорността на държавата по чл. 2б от ЗОДОВ била общата продължителност на съдебното производство-от предявяването на иска до приключването му с влязъл в сила съдебен акт, като спазването или неспазването на инструктивните срокове за извършването на отделните съдопроизводствени действия било без значение.

Възможно било общата продължителност на делото да била в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи в производството били имали разумна продължителност, и обратното-при допусната забава в отделна част на производството да нямало нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не била прекомерна според фактическата и правна сложност на делото. В случая била налице именно втората хипотеза–допуснато било забавяне при насрочване на делото, но останалите съдопроизводствени действия били извършвани в разумни срокове, което било довело и до нормална обща продължителност на производството пред първата инстанция с оглед вида му и констатираните отклонения в съдебното производство по смисъла на Глава ХV и Глава ХVІ от ГПК.

Освен това към момента съдебното производство не било приключило с влязъл в сила съдебен акт, поради което констатираното забавяне на конкретното процесуално действие било е достатъчно основание, за да се обобщяло, че било нарушено правото на П. Ч. Б. за разглеждане на делото в разумен срок, доколко забавата евентуално можела да бъде компенсирана с бързото разглеждане на спора пред горните инстанции. Що се касае до допуснатото забавяне от осемнадесет дни при постановяване на финализиращия съдебен акт, съставът на Окръжен съд Враца намирал, че същото не било дотолкова значително, че да повлияело на общата продължителност и да обуславяло извод за нарушаване на разумния срок за разглеждане на делото.

Не можели да бъдат възприети и наведените от П. Ч. Бельовски доводи, че в същия Районен съд Козлодуй били образувани значителен брой идентични дела, като разпределените дела на останалите съдебни състави били приключили значително по-бързо, което налагало извод за приключване на конкретното дело в неразумен срок. От събраните по делото доказателства се констатирало, че относно съдията-докладчик по гр. д. № 824/2022 г. по описа на Районен съд Козлодуй били налице обективни причини, които били довели до забавяне на процесуалното действие по насрочване на делото, а именно–отсъствие от работа, поради ползването на отпуск за временна неработоспособност, в размер на общо 85 дни. Действително отговорността на държавата не била обусловена от конкретните причини за всяко отделно забавяне и от това дали лицата от състава на съдебните органи били виновни или не за забавянето, но така констатираният обективен факт на продължително отсъствие на съдията-докладчик правел некоректно и неточно сравняването на развитието на съдебното производство по неговите дела с това по останалите идентични дела на другите съдебни състави.

Следвало да се посочи и това, че такова сравнение щяло да бъде неправилно и с оглед безспорният факт, че в посочения период на забава съдията-докладчик по делото Ж. Г. Д.–А. била изпълнявала и функциите на административен ръководител–председател на Районен съд Козлодуй, което несъмнено било довело и до натоварването й с друга дейност, извън правораздавателната такава. Що се касаело до наведените доводи, че ответникът Районен съд Козлодуй следвало да носи отговорност, тъй като не бил предприел всички необходими мерки за по-бързото приключване на делото чрез контрол върху работата на съдията, възлагане на работата по делото на други съдии, командироване на съдии от други съдилища, следвало да се отбележи, че макар и отсъствието на съдията-докладчик да било продължително, същото не било в рамките на последователни 85 дни, а е било периодично: от 06.12.2022 година до 09.12.2022 година-4 дни; от 11.01.2023 година до 18.01.2023 година-8 дни; от 13.03.2023 година до 26.03.2023 година-14 дни; от 27.03.2023 година до 15.04.2023 година-20 дни и от 16.04.2023 година до 15.05.2023 година-30 дни; от 26.09.2023 година до 29.09.2023 година- 4 дни и от 30.09.2023 година до 04.10.2023 година-5 дни.

При това положение не можело да бъде обоснована необходимост от процедура за преразпределение на делата на съдия Д.-А. на останалите съдии от Районен съд Козлодуй или за командироване на съдии от други съдилища, каквато организация на работа обичайно се предприемала при отсъствие на съдия от няколко месеца. Като относими към критерия „поведение на компетентните органи“ следвало да бъдат посочени и обстоятелствата, че в периода на разглеждане на делото Районен съд Козлодуй бил работил с незапълнен съдийски щат, което било довело до значително повишаване на действителната натовареност на работещите в този съд.

От публично достъпните Обобщени статистически таблици за дейността на съдилищата било видно, че през 2023 година действителната натовареност на Районен съд Козлодуй към всички дела за разглеждане била 52.25 при средна действителна натовареност на районните съдилища извън областните центрове към всички дела за разглеждане от 42.15.

При тези статистически данни, не можело да бъде споделено възприетото от решаващия състав на Районен съд Оряхово, че в периода на разглеждане на делото на П. Ч. Б. Районен съд Козлодуй не бил съд с висока натовареност. С оглед на това съставът на Окръжен съд Враца намирал, че не било налице нарушение на изискването за разглеждане на делото в разумен срок, поради което искът за ангажиране обективната отговорност на държавата по чл. 2б от ЗОДОВ следвало да бъде отхвърлен, без да е необходимо да бъдело обсъждано дали за П. Ч. Бельовски били настъпили неимуществени вреди.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Ч. Бельовски е поискал обжалваното решение на Окръжен съд Враца да бъде допуснато до касационен контрол по отношение на въпросите за това:

1. Могат би да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ: отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната за конкретния съд; съдия от състава на съда заемащ длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат на съдии в конкретния съд?;

2. Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуално бързо разглеждане на дело от горно инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходна инстанция в случаите, когато е предявен иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ по отношение на делото, водено от нисшестоящата инстанция? и

3. Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция целия период от сезирането на съда до изпращането на делото на друга инстанция при преценка за спазване на разумния срок за разглеждане на делото?.

Първият от така поставените въпроси не обосновава допускането на въззивното решение на Окръжен съд Враца до касационен контрол.

При постановяване на решението си съдът не е приемал, че периода от време, през който съдията-докладчик е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност и периода на съдебната ваканция се изключват от периода за разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС. Налице е съобразяване с установената практика, че въпросът дали е налице такова забавяне следва да бъде преценяван като се вземат предвид началния и крайния момент на производството, като с оглед на този период и след съобразяването с установените в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ и в практиката на ЕСПЧ критерии да се прецени налице ли е забавяне и евентуалните причини за това.

В случая периода на отпуска на съдията-докладчик поради временна нетрудоспособност и периода на съдебната ваканция са включени от въззивния съд при преценката на общия период на производството, като именно с оглед на последния е прието, че не е налице твърдяното от П. Ч. Б. нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС. Що се отнася до това, че натовареността на конкретния съд била над средната за страната, че съдията-докладчик заемал и длъжност административен ръководител на съда, както и че съдийския щат на съда не е бил запълнен, то това са сред обстоятелствата, които влияят на продължителността на срока за разглеждане на делото, поради което подлежат на преценка при иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, доколкото евентуално водят до неразумен срок за разглеждане на делото и дали налагат вземането на мерки за осигуряването на разглеждането на делото в разумен срок.

С решението си съставът на Окръжен съд Враца е извършил именно такава преценка, а не е приел, че тези обстоятелства изключват априори нарушението по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС, в какъвто смисъл е поставения от П. Ч. Бельовски първи въпрос. Затова този въпрос не е във връзка на правните изводи на въззивния съд и не може да послужи като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на исканото касационно обжалване.

Вторият и третият от поставените от П. Ч. Бельовски в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновават допускането на обжалваното решение до касационен контрол. Искът по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е предявен за обезщетение за вреди от нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС, като съгласно ал. 3 на разпоредбата той може да бъде и за вреди по висящо производство.

В този случай, дори и първоначалния иск да бъде отхвърлен, след приключването на производството може да бъде предявен нов иск за вреди, но същия ще бъде уважен ако е налице нарушение на правото по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС, допуснато след влизането в сила на решението по първия иск, което не е обхванато от силата на присъдено нещо по първия иск. Нов иск, за ново нарушение може да бъде предявен и ако първоначалният иск е бил уважен, но в този случай съдът ще трябва да преценява общия размер на вредите от двете нарушения и дали обезщетението по първия иск не обезщетява и вредите по втория такъв.

Поради това при исковете по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ важи диспозитивното начало и съдът е длъжен да провери дали има нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок само за периода, за който е сезиран с исковата молба, но не и за последващи такива. Периодът от производството, за който се отнася третия въпрос е извън периода на производството, за който се претендира обезщетение, поради което и съдът не е бил длъжен да изследва дали при него е допуснато нарушение, нито пък го е правил.

С оглед на това третия въпрос не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, поради което и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Това се отнася и до втория от въпросите, доколкото при постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Враца е изследвал въпроса за това налице ли е неоправдано забавяне на производството отчитайки началния момент на същото и крайния момент на спорния период, определен от П. Ч. Бельовски с исковата му молба.

При това евентуалната възможност допуснатото от една инстанция забавяне да бъде отстранено, чрез навременното разглеждане на производството от останалите инстанции не е сред решаващите мотиви на съда, а е посочена като пример за обосноваване на извода му, че дори и за извършването на определено процесуално действие в рамките на спорния период, да е била допусната забава, то тя сама по себе си няма да е основание за присъждане на обезщетение, ако като продължителността на спорния период не води до извод за допуснато забавяне.

Затова ако периода, предмет на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, попада в рамките на разумния срок за разглеждане на делото, то допуснатите през него забавяния на определени процесуални действия са без значение за правото на разглеждане на делото в разумен срок. Поради това и този въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение на Окръжен съд Враца до касационен контрол.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Ч. Бельовски е поискал въззивното решение на Окръжен съд Враца да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка.

Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.

Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от П. Ч. Б. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Враца.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 433/08.07.2024 година на Окръжен съд Враца, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 407/2024 година, по подадената против него от П. Ч. Бельовски, касационна жалба с вх. № 6155/12.08.2024 година и такова не трябва да се допуска.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение