Определение № 140 от 02.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 49/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационната жалба с вх. № 263852 от 2.10.2020 год. /с допълнителни уточнения/, подадена от А. П. М. и М. И. М., чрез адвокат В. К.-Б. от АК – Пловдив, против въззивно решение № 260040 от 28.08.2020 год. на Окръжен съд – гр. Пловдив, постановено по в. гр. д. № 371/2020 год. С него е потвърдено първоинстанционното решение по гр. д. № 6271/2018 год. на Пловдивския районен съд, с което са отхвърлени исковете на касаторите срещу А. В. С. и „Еко Клийн 11” ЕООД за собственост на основание придобивна давност и предаване на владението на имот, представляващ друга селищна територия с площ 1919 кв. м., в землището на [населено място], в м. „З.” /”В.”/, съставляващ УПИ *, масив 102 по плана на землището на [населено място], с построената в източната му част масивна жилищна сграда, състояща се от сутерен и два етажа, със застроена площ 131 кв. м. и разгъната застроена площ 410 кв. м., ведно с всички други подобрения. Касационната жалба, като подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима. Ответниците по касация А. В. С. и „Еко Клийн 11” ЕООД, в представените от пълномощниците им адвокатите А. К. и М. Ш. отговори, считат, че не са налице основания за допускане на обжалването, респ. жалбата е неоснователна. Претендират присъждане на направените по делото разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ г.о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете на касаторите за собствеността и предаване на владението върху описания имот са отхвърлени, въззивният съд приел, че ответникът А. В. С. е придобил описания имот по покупко-продажба с нот. акт № 18 от 21.07.2006 год. от С. С. Д. и Т. С. Д. за сумата 90 000 лв., която купувачът платил на продавачите. Последните са се лигитимирали като собственици на основание договора по нот. акт № 12 от 12.04.2006 год. за покупко-продажба от касаторите, в който страните договорили, че срещу собствеността на прехвърления имот купувачите се задължават вместо да платят цената на продавачите да погасят солидарно вземанията в размер 46 000 лв., представляваща данъчната оценка на имота, на кредиторите им, наложили ипотеки върху имота. Съдът намерил за неоснователни поддържаните от ищците, сега касатори, доводи за липса на вещнопрехвърлително действие на този договор за покупко-продажба в полза на Д., като се е позовал на съдържанието на същия, от което се установява, че страните не са уговорили отлагателно условие за действието на договора, по смисъла на чл. 25 ЗЗД. Уговорката касае вместо цената, равна на посочените пазарни оценки, купувачите да погасят солидарно вземанията в размер на 46 000 лв. на кредиторите, като неизпълнението на това им задължение по-късно е обосновало развалянето на договора на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД с решение от 10.01.2017 год. по гр. д. № 13682/2016 год. Предявяването на иска за разваляне на договора от самите касатори представлява позоваване на действителността му, поради което и осъщественото от Д. разпореждане преди вписването на исковата молба за развалянето на този договор в полза на А. С. легитимира последния за собственик. На правата му не може да се противопостави представения по делото от касаторите договор за заем за послужване от 13.04.2006 год., тъй като същият е сключен след разпоредителната сделка в полза на Д.. В периода от сключването й до 12.04.2016 год. не се установява от събраните свидетелски показания твърдението на касаторите, че Д. са били държатели на имота в тяхна полза, тъй като същите са били собственици на основание договора от 12.04.2006 год. Поради това, а и поради липсата на други относими доказателства въведеното от ищците, сега касатори, правно основание за придобиване на собствеността по давностно владение не е налице. При горните съображения се налага изводът, че неоснователността на иска за собственост е обусловена от липсата на осъществено владение чрез трето лице от гледна точка на обективния му признак, тъй като упражняваната от С. Д. фактическа власт върху имота първоначално е в качеството му на собственик, като валидността на разпореждането в полза на С. и Т. Д. не е опровергана от представения договор за заем за послужване, нито от субективните възприятия на прехвърлителите, настоящите касатори. Поддържаното от последните придобивно основание – давностно владение в период от десет години след разпоредителната им сделка в полза на Д. не е налице, тъй като не е осъществен фактическия състав на владението. Искането за допускане на обжалването се поддържа по съображения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а също така и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли изисквания относно формата на обратно писмо, установяващо действителните договорки между страните и допустимо ли е действителната воля между страните да се извлича от друг договор, който не е оспорен между страните по него? - с довод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. 2. Следва ли недобросъвестното владение да има правно основание? Разпорежданията с недвижим имот отразяват ли се на фактическата власт и водят ли до прекъсване на давностния срок в случай, че не водят до промяна на самия факт на владението? Договорът за заем за послужване годно основание ли е за предаване на държането и за упражняване на фактическата власт чрез трето лице? с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 6/74 год., решение № 110 от 20.03.2012 г. по гр.д.№ 870/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 136 от 17.08.2011 г. по гр.д.№ 774/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. 3. Допустимо ли е установяване на анимуса при твърдение за придобиване на недвижим имот въз основа на давностно владение чрез писмени доказателства и в случай, че е допустимо, кои писмени доказателства са годни да установят наличието на намерение недвижимата вещ да се свои?- отново с довод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС приема, че в случая такива не са налице. Формулираните от касаторите въпроси не отговарят на изискването за общо основание за допускане на касационното обжалване съгласно смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. по тълкувателно дело № 1/2009 год. на ВКС, ОСГТК. Първият такъв не е обуславящ за изхода на спора, тъй като въззивният съд не е обсъждал действителността на договорките между страните поради липсата на такъв предмет на спора, а именно относно разкриване на действителната воля между страните. Действителността на разпоредителната сделка от 12.04.2006 год. по нот. акт № 12/2006 год. не е била предмет на спора, обратното, самите касаторите са искали развалянето на този договор на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД и такъв резултат е постигнат с влязло в сила съдебно решение. Затова и така поставен въпросът не е относим към настоящия спор за собствеността на имота на основание релевирана придобивна давност в период десет години след разпореждането. Втората група въпроси са относими най-общо към владението и макар това да е релевантният за спора въпрос, произнасянето касае липсата на един от елементите на владението – обективният, с оглед установените от събраните по делото факти за разпореждането на касаторите в полза на Д., и липсата на доказателства в подкрепа на твърдението им, че упражняващият фактическата власт върху имота С. Д. е държател в тяхна полза в необходимия за придобиване по давност период. Както и в представеното в изложението решение по гр. д. № 774/2010 год. е прието, че за да се държи една вещ за другиго означава фактическата власт върху нея да е била придобита на някакво правно основание - например договор за заем за послужване, и касаторите са се позовали на такъв. Направеният от съда извод за липса на държане не е обоснован с вида на владението, на което се позовават ищците, а на липсата на данни за установяване на такова владение в полза на разпоредилите се със собствеността продавачи /нот. акт № 12 от 12.04.2006 год./. Поради същите съображения и липсва произнасяне относно отразяването на последващите разпореждания със собствеността върху имота. Решаващите мотиви на въззивния съд са в обосноваване на извода за липсата на осъществен фактически състав на поддържания придобивен способ по отношение на процесните недвижими имоти, като същите не са в отклонения от приетото в практиката на ВКС по приложението на чл. 69 ЗС и чл. 79, ал. 1 ЗС. Последният въпрос отново не е относим към предмета на спора и обоснования върху събраните доказателства извод на съда. Както той, така и останалите формулирани в изложението въпроси всъщност обективират оплакването на касаторите срещу извода за неоснователност на иска за собственост на въведеното придобивно основание давностно владение в период от десет години въз основа на изградената с оглед разбирането на касаторите за представените доказателства конструкция за правни изводи в полза на тяхната теза. Последната не е възприета от съда въз основа на преценката му и анализа на събраните доказателства и тази преценка не подлежи на контрол в настоящия етап на производството. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос не може да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение и допускане на обжалването не може да се постигне посредством навеждането на доводи за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Въпреки формалното позоваване на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, и то не е налице, доколкото касационният съд, в настоящият си състав констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и съдебната практика по приложението му. Прочитът на обжалваното решение не разкрива пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, и то такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен, за да обоснове наличието на това основание за допускане на касация. В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, а при този изход на настоящето производство касаторите следва да заплатят на ответното дружество направените от него разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Искането на ответника А. С. за присъждане на разноски не може да се уважи поради липса на представени доказателства да е направил такива в настоящето производство. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.