Определение № 2375 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3014/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 74 от 24.04.2025г. по гр.д. № 81/2025г. на Апелативен съд-Пловдив, с което е потвърдено решение №1297 от 08.11.2024г. по гр.дело №2454/2023г. на Окръжен съд-Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от Бачковска Света обител „Успение Богородично“ против „Бътерфлай 2003“ЕООД иск за заплащане на 104 500лв. получени приходи от отдаване под наем на 23 паркоместа за периода 01.11.2018г.- 31.07.2021г. и 12 100лв. получени приходи от отдаване под наем на 10 паркоместа за периода 01.08.2021г.-31.07.2022г., които паркоместа са обособени в северната и западната част на ПИ №02974.12. 31 по КККР на с.Бачково, общ.Асеновград, с площ от 2115кв.м. Касационната жалба е подадена от ищеца Бачковска Света обител „Успение Богородично“ чрез адв. Г. П.. Твърди се неправилност на решението поради необсъждане на всички релевантни доказателства и на възраженията на страната. Иска се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Ответникът по жалбата „Бътерфлай 2003“ЕООД, представляван от адв. Х. М., в писмения си отговор счита, че не следва да се допуска касационно обжалване.Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е осъдителен иск за заплащане на получени добиви от недвижим имот, представляващи получени наеми за паркоместа, разположени в поземлен имот с идентификатор №02974.12.31 по КККР на с.Бачково, за посочени периоди. Ищецът Бачковска Света Обител „Успение Богородично“ твърди, че е собственик на имота, а ответникът неоснователно е получавал приходи под форма на наем на паркоместа в имота. Правото на собственост върху поземления имот ищецът твърди, че е придобил чрез давностно владение и се легитимира с констативен нотариален акт №3, т.7, д.№1101 от 01.11.2018г. на нотариус С. К.. Ответникът оспорва иска на първо място с оспорване правото на собственост на ищеца, считайки че имотът е държавна собственост и не може да се придобива по давност. Оспорва на второ място твърдението, че е ползвал паркоместата през периода от 01.08.2021г. до настоящия момент, като твърди, че през това време паркоместата са ползвани от „Чардака Бачково“ООД. За другия исков период ответникът признава, че е държал част от имота с площ около 1410 кв.м., върху която са обособени процесните паркоместа, като държането се основава на издадени от Агенция „Пътна инфраструктура“ разрешения за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях, а именно разрешение №13-О- И/02.12.2010г. и разрешение №5-О-Е/03.05.2011г., второто от които безсрочно. Въззивният съд е констатирал, че нотариалният акт, с който ищецът доказва правото си, е издаден въз основа на писмени документи, а не на обстоятелствена проверка, каквато следва да извърши нотариуса чрез разпит на трима свидетели съгласно чл. 587, ал.2 ГПК. Документът, посочен в акта като основание за установяване на собствеността, е влязло в сила съдебно решение № 1246/20.10.2017г. по в.гр.д №.2350/2016г. на Окръжен съд-Пловдив. С това решение, влязло в сила на 25.09.2018г. като недопуснато до касация, е обезсилено решение на Асеновградски районен съд по гр.д. 1170/2015г. в частта, с която е признато за установено по отношение на Община Асеновград и „Бътерфлай 2003“ЕООД, че Бачковска Света Обител „Успение Богородично-Бачковски манастир“ не е собственик на поземлен имот № 02974.12.31 по КККР на с. Бачково и е прекратено производството по този иск поради липса на правен интерес. Според решаващия съд горепосоченото съдебно решение не формира сила на присъдено нещо досежно принадлежността на правото на собственост в лицето на ответника по отрицателния установителен иск, поради което следва да се приеме, че констатацията на нотариуса, че Бачковската Света обител е носител на удостовереното с акта право на собственост, е опровергана; съответно опроверган е легитимиращият ефект на констативния нотариален акт. Съдът е приел за неоснователно и позоваването от страна на ищеца на данните в кадастъра, а именно записването на имота като негов собствен. Според чл.2 ал.5 ЗКИР данните по ал.2, т.1 /това са данните за правото на собственост/ са доказателство за обстоятелствата, за които се отнасят, само ако източникът на тези данни има доказателствено значение. След като доказателствената сила на нотариалния акт е опровергана, то записването в КККР, извършено без отбелязан документ за собственост, не може да служи за доказване на собствеността. Поради това съдът е приел, че не е доказана активната материалноправна легитимация на ищеца като носител на правото на собственост за процесния недвижим имот на релевираното от него основание, поради което реализираните от този имот граждански плодове не му се дължат и следователно предявеният иск се явява неоснователен. При преценка на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира следното: На първо място са поставени от жалбоподателя материалноправни въпроси с позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Те са: 1/ налице ли е заобикаляне на закона при предявяване на отрицателни установителни искове от ответник за целия имот или части от него, при наведени идентични твърдения и факти по чл. 54, ал.2 ЗКИР и следва ли съдът да се съобрази със съдебните актове, с които са отречени правата на Държавата и Общината, на които искове се основават претенциите му срещу манастира; 2/ придобито ли е правото на собственост на основание чл. 79 ЗС когато са налице материалноправните предпоставки на давността, доказани по безспорен начин и с безспорни данни, извън позоваването на нотариалния акт; 3/ следва ли съдът да обсъди действието на всички влезли в сила съдебни актове относно право на собственост върху идентичен имот със същите страни или да се ограничи с правната последица на позоваването на констативен нотариален акт. Според жалбоподателя настоящият нетипичен случай попада в зона на правна несигурност от поведението на ответника и преодоляването му изисква произнасяне от ВКС. Първият въпрос не е бил предмет на разрешаване в обжалвания акт и не е обусловил решаващата воля на съда. Поради това той не може да послужи като основание за достъп до касационен контрол. Съдът е не е обсъждал дали са предявявани от ответника отрицателни установителни искове с цел заобикаляне на закона /такава теза не е и застъпвана по делото/. Съдът е направил преценка единствено на поддържаното от ищеца основание за собственост на имота и доказателствата, с които то се установява. Изложил е ясни съображения защо констативният нотариален акт не доказва правото на собственост, както и защо вписването в КККР също не служи за доказателство за собствеността. Вторият въпрос не кореспондира с изводите на съда и данните по делото. Като единствено доказателство за собственост ищецът е ангажирал констативния нотариален акт и по никакъв начин не е предприел доказване на предпоставките на придобивната давност. Така че, съдържащото се във въпроса съждение, че безспорно са установени предпоставките на давността, е просто едно твърдение на касатора. Третият въпрос също не е разрешаван от съда. По делото не са представени влезли в сила съдебни актове относно правото на собственост върху имота между същите страни, които съдът да не е обсъдил. А само съдебно решение, обързващо двете страни, би могло да разреши въпроса за собствеността на ищеца. Отделно, така формулираните въпроси са твърде конкретни и свързани с настоящия спор, при което не се явяват такива от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, в смисъла на това основание, разяснен в т.4 на Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК. На второ място касаторът е посочил процесуалноправни въпроси, разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд - основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Те са: 1/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички относими и допустими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните; 2/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в съвкупност. Като необсъдени доказателства се сочат: определение на Върховния касационен съд, № 430 от 25.09.2018г. на I г.о.; справка от Агенцията по вписванията за вписвания, отбелязвания и заличавания от 27.09.2023г.; определение от 22.12.2020г. по гр.д. № 2424/2019г. на Асеновградски районен съд; решение по гр.д. № 1314/2014г. на същия съд и решение по в.гр.д. № 2463/2015г. на Пловдивски окръжен съд. Посочена е практика, на която обжалвания акт противоречи. Въпросите принципно са релевантни при разрешаване на всеки правен спор, но в случая решаващият съд не се е отклонил от практиката. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди доказателствата и възраженията, които са от определящо значение за изхода на спора. Посочените от касатора съдебни актове нямат такова значение. Определението на Върховния касационен съд от 25.09.2018г. е това, с което не е допуснато касационно обжалване на решението по гр.д. № 2350/2016г. на Пловдивски окръжен съд, въз основа на което е издаден констативния нотариален акт на ищеца. С постановяването на това определение влиза в сила обжалваното решение, но самото определение не разрешава правен спор. Поради това отделното му обсъждане не е било нужно. Справката от Агенцията по вписванията няма самостоятелно значение за доказване правото на собственост. С определение от 22.12.2020г. по гр.д № 2424/2019г. на Районен съд-Асеновград е прекратено поради отказ от иска производството по иск на Агенция „Пътна инфраструктура“ срещу Бачковската Света обител по чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване, че част от ПИ 02974.12.31 с площ 1410 кв.м., с посочени граници неправилно е заснета като собствена на ответника, а всъщност представлява път - публична държавна собственост. Това определение също не представлява доказателство за правото на собственост на ищеца в настоящия процес против „Бътерфлай 2003“ЕООД. Поради това неговото необсъждане не съставлява процесуално нарушение. С решението по гр.д. № 1314/2014г. на Районен съд-Асеновград и въззивното решение по гр.д. № 2643/2015г. на Пловдивски окръжен съд е разрешен спор по чл. 54, ал.2 ЗКИР между Община Асеновград и Бачковския манастир за части от поземлени имоти, различни от процесния. Затова те са неотносими и съдът не е имал задължение да ги обсъжда. При тези констатации поставените два правни въпроса не съставляват основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е изпълнил задълженията си да обсъди събраните доказателства, релевантни за спора и да отговори на наведените доводи и възражения. По този начин не се е отклонил от цитираната практика на Върховния касационен съд. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд-Пловдив. Ответникът по жалбата има право на разноски, но не е представил доказателства за направени такива в касационното производство. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.