Определение № 31 от 27.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5037/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Корабно обзавеждане“ АД – гр. Провадия, чрез пълномощника му адв. И. З., срещу определение № 3211 от 14.09.2021 г., постановено по ч. гр. д. № 2034/2021 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено определение № 260745/21.06.2021 г. /погрешно посочено като разпореждане/ по гр. д. № 912/2018 г. на Районен съд Провадия, с което е оставена без уважение молбата на община Провадия, с правно основание чл. 248 от ГПК за допълване на решение № 260040/05.05.2021 г. в частта за разноските, като вместо него е постановено ново, с което е допълнено решението в частта за разноските, като жалбоподателят е осъден да заплати разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на община Провадия, в размер на 745 лв. В частната жалба като незаконосъобразен се сочи направения извод на въззивната инстанция за основателност на молбата за допълване на решението в частта за разноските. Поддържат се основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Формулиран е следния правен въпрос: „кога се приема, че е налице пълно произнасяне относно разноските и кога, че произнасянето е само относно уважената част на иска“, като се твърди, че постановеното определение е в противоречие с тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Ответникът по частната жалба не взема становище. Жалбата е допустима като подадена в срок, срещу подлежащ на обжалване пред касационната инстанция акт. По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното: С постановеното по делото решение община Провадия е осъдена да заплати на „Корабно обзавеждане“ АД сумата 1960 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които е било лишено дружеството, съизмерими с пропуснатия пазарен наем на недвижим имот, на основание чл. 73, ал. 1, предл. 2 ЗС, като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 12 000 лв., т.е. за сумата от 10 040 лв. В срока за обжалване на решението е постъпила молба от община Провадия, с правно основание чл. 248 от ГПК, която е оставена без уважение. Прието е, че с решението съдът се е произнесъл по отговорността за разноски и повторно произнасяне е недопустимо. Въззивният съд е приел, че ответникът своевременно е поискал присъждане на разноски и е представил доказателства за сторените такива /заплатено съгласно договор за правна защита и съдействие от 01.12.2021 г. и банково извлечение адвокатско възнаграждение/ в размер на 890 лв. Представен е бил и списък на разноските по чл. 80 от ГПК. С решението си, с което исковата претенция е била уважена частично, районният съд се е произнесъл единствено по искането на ищцовото дружество за присъждане на разноски, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, според уважената част. Произнасяне по искането на община Провадия за присъждане на разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, според отхвърлената част липсва. Обсъдил е възражението на частния жалбоподател - ответник по молбата, че тъй като с решението районният съд е присъдил разноски, то с молбата по чл. 248 от ГПК се цели повторно произнасяне, което е недопустимо, като допустимо би било единствено искане за изменение, но не и за допълване. Посочил е, че действително решението съдържа произнасяне в частта за разноските, но само по отношение на направените от ищцовото дружество, според уважената част от иска, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, но не и за разноските, сторени от община Провадия, според отхвърлената част от иска, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и така липсва произнасяне по искането за присъждане на разноски от ответната страна. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Доводите в частната касационна жалба се свеждат до противоречието на акта с постановките на тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, което не се установява. В цитираното тълкувателно решение /т. 8 от същото/ е прието, че допълване на съдебното решение, като способ за неговото поправяне се предприема, когато то не съдържа произнасяне по целия въведен спорен предмет. Съдът дължи произнасяне по всички искове, с които е сезиран, в определените от ищеца рамки. Този способ за промяна на решението е уреден в чл. 250 ГПК. Претенцията за разноски, макар и обусловена от разрешаване на повдигнатия спор, има относителна самостоятелност, тъй като отговорността за разноски не е правна последица, по която съдът дължи служебно произнасяне, а въпрос, по който се произнася, само, след като бъде сезиран. В чл. 248, ал. 1 ГПК е предвидено, че съдът по искане на страната може да допълни или да измени решението в частта му за разноските. Следователно текстът разграничава две хипотези, свързани с промяна на вече постановения съдебен акт в частта му, с която е определена отговорността за разноски, установени като изключение от правилото на чл. 246 ГПК. Аналогично на чл. 250 ГПК, първата хипотеза на чл. 248, ал.1 ГПК обхваща случаите, при които съдът не се е произнесъл по иначе валидно заявено и прието искане за разноски. Разгледаната правна характеристика на допълване на съдебния акт в обсъжданата част е процесуален способ за отстраняване непълноти при формиране волята на съда. Уредена като изключение от принципа, въведен с чл. 246 ГПК, тази непълнота може да бъде отстранена, без да се променя вече постановения съдебен акт в същата част. Пропускът на съда да се произнесе по своевременно направеното от страната искане за разноски не се преклудира при липса на представен списък по чл. 80 ГПК, поради което и представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на решението в тази му част. При втората хипотеза на чл. 248, ал. 1 ГПК, след като съдът е определил дължимите разноски, е налице искане от страната те да бъдат приведени в съответствие с нейното твърдение за осъществяването им, което искане не е за допълнително произнасяне, а за изменение в размера на вече присъденото. По тази причина и правната последица, установена с чл. 80, изр. 2 ГПК, настъпва само по отношение на изменението на решението в частта му за разноските, а не по отношение на неговото допълване. Именно в съответствие с даденото в тълкувателния акт разрешение е постановено и обжалваното определение. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По поставения въпрос е налице трайна съдебна практика, включително и тълкувателна такава, поради което не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.,