Определение № 688 от 22.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3452/2015 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Постъпили са касационни жалби от [фирма], [населено място], и [фирма], [населено място], срещу решение №1660 от 22.07.2015г. по т.д. №761/2015г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №1737 от 11.10.13г. по т.д.№4916/2012г. на Софийски градски съд, VІ ТО, 7 състав. Касаторът [фирма], [населено място], обжалва въззивното решение, в частта, с която е потвърдено решение №1737 от 11.10.13г. по т.д.№4916/2012г. На Софийски градски съд, VІ ТО, 7 с-в, в частта, с която [фирма], [населено място], е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл.82 от ЗЗД, във вр. с чл.79 ал.1 от ЗЗД сумата 851 000 лв., представляваща обезщетение за вреда, настъпила в резултат на неизпълнение под формата на бездействие от страна на [фирма], на договорни задължения, произтичащи от договори за разплащателна сметка в лева и в евро и депозитна сметка в евро за периода от 19.10.2009г. - 26.10.2009г., ведно със законната лихва от 11.07.2012год. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски в полза на ищеца в размер на 58 550 лв. К асационният жалбоподател счита за неправилен извода на въззивния съд, че е налице неизпълнение на задълженията на банката да изпълнява разпорежданията на титуляра на разплащателната сметка, както и извода, че нарушенията на служители на банката, намиращи се в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, са не тези от 23.10.2009г. и 26.10.2009г., а тези от 19.10.2009г. Изтъква, че по делото не се е спорило, че капарото по сключения от ищеца предварителен договор е преведено по сметката на продавача [фирма] на 23.10.2009г. Поддържа, че предмет на разглеждане следва да са само и единствено платежните нареждания с дата 23-26.10.2009г., защото продавачът е посочил на купувача [фирма] своя сметка едва на 23.10.2009г. и преди това не са могли да бъдат извършени разплащания по договора. Твърди, че в периода между 23.10.2009г. и 26.10.2009г. ищецът не е депозирал такива платежни нареждания, които ако бяха изпълнени в предвидените в нормативните актове срокове от банката, сметката на продавача по предварителния договор [фирма] е щяла да бъде заверена до 12 часа на 26.10.2009г. Поддържа, че е налице хипотезата на чл.83 ал.2 от ЗЗД, съгласно която длъжникът не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, ако положи грижата на добър стопанин. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че е преклудирана възможността да се правят възражения за нищожност на предварителния договор между ищеца и [фирма] от 16.10.2009г., тъй като по този въпрос се е произнесъл съдебният състав, разглеждал частичния иск. Поддържа, че със сила на присъдено нещо се ползват само възраженията за прихващане и подобрения, но не и възраженията срещу съществуването на породеното право. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси, по които въззивният съд е произнесъл: 1.Длъжен ли е съдът да извърши самостоятелна преценка на доказателствата по делото, да обсъди доводите на страните и отговори на всички заявени оплаквания?; 2.Допустимо ли е изводите на съда по съществен въпрос да се основават на факти и обстоятелства, които не съществуват по делото, не са твърдени, не е искано установяването им и не са събрани доказателства за това? 3.Елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане ли е причинната връзка между противоправното поведение и причинения вредоносен резултат? 4.Дължи ли длъжникът обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, ако положи грижата на добър стопанин? Поддържа, че по първия въпрос във въззивното решение е допуснато противоречие със задължителната практика на ВКС - ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №68/2013г. по т.д.№78/2012г. на ВКС на РБ, ТК, II т.о., решение №212/2012г. по т.д. №1106/2010г. на ВКС на РБ, ТК, решение №27/2015г. по гр.д. №4265/2014г. на ВКС на РБ, ГК, ІV гр.о., в които се приема, че нарушаването на задълженията на съда да отговори на всички заявени оплаквания и обсъди всички доказателства е основание за допускане на касационно обжалване. Твърди, че по втория въпрос във въззивното решение е допуснато противоречие с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №193/2012г. по т.д.№78/2012г. на ВКС на РБ, ТК, II т.о. Поддържа, че приетото от въззивния съд разрешение по третия въпрос е в противоречие с ППВС №7/59г., ППВС №4/61г. и ППВС№17/63г. Поддържа, че четвъртият въпрос е разрешен в противоречие с разясненията в ТР №128/86г. на ОСГК на ВС, в което се приема, че при неизпълнение на задължението на вложителя незабавно да извести за изгубването на спестовната книжка, намират приложение правилата на чл. 83 от ЗЗД, т.е. ако кредиторът със своите действия е поставил причината за неправомерното изтегляне на средства от Д., съдът може да намали обезщетението или въобще да я освободи от отговорност и че той - длъжникът - не дължи обезщетение за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижата на добър стопанин и с решение №931 от 18.03.1960г. на ВС, І г.о, в което се приема, че не се дължи обезщетение по чл. 45, респ. 49 от ЗЗД, когато дадени вреди не са пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, а са резултат на пасивното поведение на увредения, който въпреки възможността за това не е направил нищо, за да отстрани настъпването на тези вреди или за да ги намали. Ответникът по касация [фирма], [населено място], оспорва жалбата като неоснователна, твърди,че същата съдържа неправилни интерпретации на фактическата обстановка [фирма], [населено място], обжалва въззивното решение, в частта, с която е потвърдено решение №1737 от 11.10.13г. по т.д.№4916/2012г. на Софийски градски съд, VІ ТО, 7 с-в, в частта, с която е отхвърлен искът му срещу [фирма], [населено място]. К асационният жалбоподател счита за недопустимо решението в обжалваната от него част, като поддържа,че въззивният съд е пренебрегнал задължението си да следи служебно за допустимостта на проверяваното от него първоинстанционно решение. Поддържа, че качеството му на кредитор спрямо [фирма] е установено с влязлото в сила решение №509 от 30.03.2012г. по т.д.№720/2011г. по описа на САС, ТО, с което по предявен от него частичен иск със същото основание, банката е била осъдена да му заплати сумата от 149 000 лева главница и 1000 лева лихва. Счита, че датата на забавата като правопораждащ факт е посочена в решението, като по този начин със сила на пресъдено нещо е установено основанието по чл.86 ал.1 от ТЗ на което банката дължи заплащане на законна лихва за периода след 23.10.2009г. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване, установени в чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Поставя като обуславящи изхода на спора следните правни въпроси, по които въззивният съд е произнесъл: 1.Страните по последващия иск обвързани ли са от правоустановителното действие на силата на пресъдено нещо на постановеното решение, с което е уважен частичен иск и същото решение е влязло в законна сила и следва ли силата на пресъдено нещо да се зачете от съда, решаващ делото за останалата част?; 2.Обвързан ли е съдът по последващото дело за целия размер на иска с правната квалификация, направена от съда с влязлото в сила решение по частичния иск, както и с посочените в това решение основания на иска и правопораждащи факти? 3. Допустимо ли е правната квалификация на съда, постановил решението, да се различава от правната квалификация на съда, постановил решението по частичния иск, когато е налице един и същ правопораждащ факт и еднакво основание на иска? 4.Дължи ли търговецът –кредитор по парично търговско отношение, да покани изрично длъжника – търговец да изпълни задължението си по търговско правоотношение, по което длъжникът – търговец е кредитна институция? Поддържа, че по първите три въпроса с въззивното решение е допуснато противоречие с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №89/11.07.2011г. по т.д.№716/2010г. на ВКС на РБ, ТК, I т.о., като счита,че следва да бъде изоставена практиката по същия въпрос, формирана с решение №610/09.12.2008г. по т.д. №391/2008г. на ВКС на РБ, ТК, І т.о. По отношение на четвъртия въпрос твърди наличие на противоречива практика на съдилищата, като се позовава на постановеното по реда на отменения ГПК решение №500/2000г. по гр.д.№2600/2000г. на ВКС и решение от 23.02.2009г. по гр.д.№689/2008г. на СГС, в което се приема,че тъй като съгласно чл.294 от ТЗ между търговци се дължи лихва, освен ако е уговорено друго, то не е необходимо каквато и да е покана, за да се постави длъжникът в забава. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил направените в решението на СГС фактически констатации и правни доводи, обосноваващи извод за основателност на предявения главен иск и за неоснователност на акцесорния. С оглед на това САС е препратил към мотивите на решението на СГС, предвид предоставената му от чл.272 от ГПК процесуална възможност. Изложил е съображения по доводите в двете въззивни жалби, като е приел, че е осъществен ф актическият състав на договорната отговорност за вреди по чл.79 ал.1 вр. чл.82 от ЗЗД, включващ наличие на облигационно правоотношение между страните, виновно неизпълнение на договорно задължение, настъпили за другата страна вреди и причинна връзка между неизпълнението и вредите. Приел е за установено безспорно по делото наличието на търговски правоотношения между страните по договори за банкови сметки в лева и валута, посочени и в заключенията на вещите лица – две разплащателни и една депозитна, в които съгласно заключението на вещото лице към 19.10.09г. е имало наличност в размер на 1 483 482,81 лв. и 2 499 056,66 евро. Установил е, че от последната сума са били блокирани по силата на учреден залог върху финансови активи 568 103 евро, като разполагаемият остатък е бил в размер на 1 930 953,66 евро. Приел е за установено въз основа на заключението на съдебно – счетоводната експертиза и на свидетелските показания, че остатъкът от цялата наличност по сметките на ищеца е била блокирана „по нареждане на ЦУ във връзка с вътрешна проверка”, като е посочил, че правно основание за това блокиране не е установено по делото от страна на ответника [фирма], чиято е доказателствената тежест. Установил е, че на 19.10.09г., в 15,30ч. счетоводителят на ищцовото дружество е представил пред директора на клон С. – Денкооглу на [фирма] две нареждания за превод по сметка на дружеството в [фирма] на суми в размер на 1483 000 лв. и 1 900 000 евро, които не са били приети от него. Въззивният съд е стигнал до извод, че при липсата на доказателства, установяващи основание за отказа на длъжностните лица на банката да приемат представените нареждания за превод на 19.10.09г., този отказ представлява неправомерно неизпълнение на договорното и законоустановено задължение на банката да изпълнява в рамките на технологично допустимите за това срокове нареждания на титуляра на сметките за извършване на преводи и плащания от тези сметки. При констатацията, че е налице опит за депозиране на нареждания за превод от страна на титуляра на сметките още на 19.10.09г., е счел за неоснователни доводите на банката, че нареждането, направено от ищеца на 26.10.09г. е закъсняло и не би могло да бъде изпълнено до часа на предвидената с предварителния договор сделка на същата дата. Изложил е съображения, че ако банката-ответник е била изпълнила задължението си да приеме и изпълни представените на 19.10.09г. /понеделник/ нареждания за превод, посочените в заключението срокове, в които технологично биха могли да бъдат заверени със сумите сметките на титуляра в [фирма] /максимум на следващия ден за преводите в лева и три работни дни за преводите в евро при С. вальор/, не биха били пречка за спазване на срока, предвиден в предварителния договор, сключен между [фирма], като продавач и [фирма], [населено място], като купувач. Посочил е, че евентуалното изпълнение от страна на банката още на 19.10.09г. не би довело до последващи действия на титуляра по нареждане на сумите на 23-ти и на 26-ти същия месец, когато безспорно вече е било късно да бъде спазен срокът в договора. По касационната жалба на [фирма], [населено място] Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая въззивният съд, въпреки, че е препратил към мотивите на първоинстанционния, е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към възникването на правоотношенията между страните по договори за банкови сметки в лева и валута, към наличието на виновно неизпълнение на задълженията на банката да изпълнява нарежданията на ищеца като титуляр на сметка и към пораждането и изискуемостта на задължението на купувача за заплащане на цената. Съдът е обсъдил подробно представените по делото писмени доказателства, както и заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. По отношение на двете възражения, които не е обсъдил, въззивният съд е посочил, че счита същите за преклудирани – възражението за нищожност на предварителния договор от 16.10.2009г. като обсъдено в производството по частичния иск, а възражението за липса на представителна власт на главния счетоводител на ищцовото дружество за несвоевременно заявено. Тоест не се касае за пропуск на съда да обсъди част от доказателствата и доводите на страните, а за мотивирана преценка за наличие на процесуални пречки за обсъждане на определени възражения. В този смисъл обуславящи биха били въпросите кои възражения на ответника се обхващат от преклузията по чл.133 от ГПК и за пределите на формираната сила на пресъдено нещо с решение по частичен иск. Въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителната практика на ВКС и по втория поставен въпрос относно това дали е допустимо изводите на съда по съществен въпрос да се основават на факти, които не са твърдени от страните, съответно не е искано установяването им. Този въпрос е поставен във връзка с оплакването на касатора, че нито в исковата молба, нито в хода на производството има оплаквания относно действия на банката на 19.10.2009г., поради което предмет на разглеждане могат да бъдат само и единствено действията на страните след 23.10.2009г. Доводите на касатора обаче не съответстват на изложените в исковата молба фактически твърдения, съставляващи основание на предявения иск, че вследствие бездействие от страна на ответното дружество и неизпълнение на договорните му задължения в периода от 19.10.2009г. до 23.10.2009г., за ищеца са настъпили вреди в посочения размер от 1 000 000 лева. По този начин като предмет на правния спор са въведени действията по изпълнение на сключените между страните договори за банкови сметки в целия заявен период. За тези факти са приложени писмени доказателства още с исковата молба, а с оглед доклада на съда по чл.146 от ГПК са направени и допълнителни доказателствени искания с молба от 04.02.2013г. Въззивният съд е обсъдил тези факти и ангажираните за тях доказателства, с оглед направените във въззивната жалба на [фирма] оплаквания за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за наличие на причинна връзка между противоправното поведение на банката и настъпилия вредоносен резултат. По този начин въззивният съд е съобразил задължителните разяснения в ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се отбележи,че по поставения въпрос не е обосновано наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 от ГПК и поради това, че цитираното от касатора решение №193/2012г. по т.д.№78/2012г. на ВКС на РБ, ТК, II т.о., е постановено по различен правен въпрос от поставения в настоящото производство. В посоченото решение на ВКС се приема,че е нед опустимо съдът да извлича правни изводи и да основе съдебния си акт на неприето по делото доказателство, докато поставеният от касатора правен въпрос касае възможността въззивният съд да основе решението си на факти, които не са твърдени и установявани от страните. Третият формулиран в изложението въпрос относно фактическия състав на непозволеното увреждане е неотносим към предмета на спора, доколкото предявеният иск е за обезщетение за вреди от неизпълнение на договорно задължение. Съответно задължителната практиката на ВКС относно деликтната отговорност, на която касаторът се позовава, не намира приложение в настоящата хипотеза. Дори и да се приеме,че въпросът се отнася за това дали причинната връзка между противоправното поведение и причинения вредоносен резултат е задължителен елемент от фактическия състав при договорната отговорност, следва да се отбележи, че приетият от съда отговор на този въпрос не е в отклонение от трайната и непротиворечива практика на ВКС. В решение №535/13.08.07г. по т.д. №211/07г. на ВКС, II т.о., решение от 03.05.07г. по т. д. №858/06г., на ВКС, II т. о., както и в постановените по реда на чл.290 от ГПК решение №192 от 20.01.2011г. по т.д. №1057/2009г., на ВКС, ТК, II т. о., решение №173 от 06.12.2012г. по т.д. №1156/2011г., на ВКС, ТК II т.о., и други, се приема, че договорната отговорност съществува само в определените от законодателя граници - вредата да е пряко и непосредствено следствие от обстоятелство, за което длъжникът отговаря. В настоящата хипотеза въззивният съд е приел за установена причинната връзка между произтеклите за ищеца вреди и противоправното бездействие на банката, осъществено още на 19.10.2009г. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал въз основа на преценката на събраните по делото доказателства, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл. 281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия на селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Четвъртият въпрос в изложението е обуславящ изхода на спора, доколкото въззивният съд е обсъдил в мотивите си и е приел за неоснователно възражението за освобождаване на длъжника от отговорност на основание чл.83 от ЗЗД поради неположена грижа на добрия стопанин от страна на кредитора. Въззивният съд е приел, че възражението е неоснователно, тъй като още на 19.10.2009г. /денят на сключване на предварителния договор/ счетоводителят на ищцовото дружество е представил пред директора на клон С. – Денкооглу на [фирма] две платежни нареждания за превод на суми в размер на 1 483 000 лева и 1 900 000 евро, които не са били приети от банката. Съдът е приел, че евентуалното изпълнение от страна на банката още на тази дата, не би довело до последващи действия от страна на ищеца – титуляр по нареждане на сумите на 23- ти и 26- ти същия месец, когато вече е било невъзможно спазването на срока за плащане на цената по предварителния договор. Тоест въззивният съд не е отрекъл, че кредиторът няма право на обезщетение за вредите, които би могъл да избегне, ако положи грижата на добър стопанин, а е приел, че ищецът е положил дължимата грижа за изпълнение на задълженията си по предварителния договор, като е наредил извършването на двата превода по неговата сметка в [фирма] още в деня на сключване на предварителния договор. С това съдът не е допуснал противоречие с разясненията в ТР №128/86 на ОСГК на ВС. По касационната жалба на [фирма], [населено място] Според задължителните за съдилищата в страната указания в т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е недопустим, като преценката за допустимост се извършва с произнасяне по същество на подадената касационна жалба. Съобразно задължителните постановки в т.1 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на въззивното решение в обжалваната част и във фазата по селекция на касационните жалби. Констатирането на вероятност за наличие на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалвания съдебен акт обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които е обосновано поддържаното основание за касиране по чл. 281 т. 2 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл. 280 ал.1 от ГПК. В случая не е налице вероятна недопустимост на решението в частта по иска по чл.86 от ЗЗД поради формирана сила на пресъдено нещо между страните от предходно решение по предявен частичен иск. В предходното производство между страните, по което е било постановено влязло в сила решение №509 от 30.03.2012г. по т.д.№720/2011г. на САС, ТО, 6 състав, съдът е бил сезиран с частичен иск за сумата от 149 000 лева, част от вземането в размер на 1000 000 лева за обезщетение за неизпълнение на същите договори за банкови сметки, за периода от 19.10.2009г. до 26.10.2009г. и частичен иск по чл.86 от ЗЗД за сума в размер на 1000 лева, съставляваща част от цялото вземане за законна лихва в размер на 9 077,77 лева, дължима за периода от 23.10.2009г. до датата на исковата молба върху главницата от 1 000 000 лева. С решението от 30.03.2012г. по т.д.№720/2011г. САС не се е произнесъл по иска по чл.86 от ЗЗД като частичен, а е присъдил законна лихва в размер на 1000 лева върху присъдената главница от 149 000 лева за посочения в исковата молба период от 23.10.2009г. до 20.11.2009г. Също така с това решение САС не е присъдил и законна лихва върху главницата от 149 000 лева за периода от датата на исковата молба до окончателното присъждане на сумата. По този начин постановеното съдебно решение формира сила на пресъдено нещо и съответно съставлява пречка за разглеждане на нов иск по чл.86 от ЗЗД за законна лихва върху главницата от 149 000 лева за същия период. Не съществува процесуална пречка за предявяване на нов иск за законна лихва за забава на главницата от 149 000 лева за периода след 20.11.2009г., нито има процесуална пречка за предявяването на иск за законна лихва върху оставащия размер на главното вземане от 850 000 лева, който не е бил предмет на производството по частичния иск. Поради извода, че не е налице решение, постановено по частичен иск с правно основание чл.86 от ЗЗД, първите три поставените от касатора въпроси се явяват неотносими към предмета на спора. Настоящият съдебен състав изцяло споделя практиката, обективирана в постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №89/11.07.2011г. по т.д.№716/2010г. на ВКС на РБ, ТК, I т.о., съгласно която установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на пресъдено нещо. Същата обаче не намира приложение към настоящото производство в частта по иска по чл.86 от ЗЗД, който не е разгледан от САС като частичен в предходното производство по т.д.№720/2011г. Релевантен в случая би бил въпросът за обвързващата сила на решение по иск по чл.86 от ЗЗД, предявен за определен период на забава, в производството по иск чл.86 от ЗЗД предявен за обезщетение за забава на същата главница, но за последващ период. Такъв въпрос обаче не е поставен от касатора в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Следва да се отбележи, че въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния по предявения иск по чл.86 от ЗЗД, без да изменя определената от съда правна квалификация на иска. Позоваването на разпоредбата на чл.84 ал.2 от ЗЗД не съставлява изменение на квалификацията на иска за обезщетение за забава, доколкото тази разпоредба не урежда самостоятелен иск, а установява правило относно определянето на началния период на забавата при задължения без определен ден за изпълнение. Поради липса на общата предпоставка за достъп до касация по първите три поставените от касатора въпроси, не следва да бъде преценявано и твърдението за противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС. Последният поставен в изложението въпрос е формулиран общо, поради което не може да се прецени като обуславящ изводите на въззивния съд. Поставен е въпрос относно необходимостта от покана до длъжника във всички случаи, когато той е кредитна институция, без да бъде конкретизиран във връзка с изискуемостта, съответно началния момент на забавата на парично задължение по конкретен вид банкова сделка. Не е проведено разграничение между изпълнение на парично задължение по търговска сделка и задължение за обезщетение за неизпълнение, както е в настоящата хипотеза, като във всеки случай би бил даден различен отговор на поставения въпрос, в зависимост от това дали съответното задължение е с определен ден за изпълнение. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд