Определение № 3042 от 17.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 195/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от “ЗК ЛЕВ ИНС“ АД касационна жалба и по подадена от В. К. А., В. И. Ж. и Т. И. Ж. касационна жалба. С касационната жалба на ЗК „Лев инс“ АД се обжалва постановеното от Бургаски апелативен съд решение № 68/23.05.2023 г. по гр.д. № 124/2023 г., в частта, с която дружеството е осъдено да заплати допълнително обезщетение за неимуществени вреди по още 28 000 лв. за всеки от ищците, ведно със законната лихва. Твърди се, че в тази си част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Иска се да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени за разликата над сумите от по 42 000лв. до по 70 000 лв. за всеки от ищците, ведно със законните последици. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1/. „В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, какви са критериите за определяне на процента съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при ПТП и как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за който искът би бил основателен и как следва да бъде наложено намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата?“ и 2/. „Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, включително и при доказано съпричиняване?. С писмения си отговор В. К. А., В. И. Ж. и Т. И. Ж., изразяват становище за недопускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С касационна жалба на В. К. А., В. И. Ж. и Т. И. Ж. се обжалва постановеното от Бургаски апелативен съд решение № 68/23.05.2023 г. по гр.д. № 124/2023 г., в частта, с която са отхвърлени исковете им за сумата над 70 000 лв. за всеки от тях до пълния претендиран размер от по 200 000лв., ведно със законната лихва. Твърдят, че в тази си част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано, и искат да бъде отменено с присъждане допълнително на сумата от по 130 000 лв. за всеки, ведно със законната лихва. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1/. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?“; 2/. „При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?“; 3/. „Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?“; 4/. „Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?“; 5/. „Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?“; 6/. „Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока?“; 7/. „Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?“; 8/. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?“; 9/. „Прилагането на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД обусловено ли е от наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия, с което той обективно да е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на уврежданията? Следва ли ответникът да проведе пълно и главно доказване на възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗЗД? Следва ли съдът да прецени заключението на вещото лице съобразно неговата обоснованост и да го обсъди наред с всички доказателства по делото?“; 10/. „ Следва ли при определяне степента на съпричиняване да бъде установен действителният обем, в който пострадалото лице и делинквентът са допринесли за настъпването на произшествието?“, 11/. „ Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност?“; 12/. „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?“ С писмения си отговор ЗК „Лев инс“ АД изразяват становище за недопускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими - подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Бургаският апелативен съд е приел, че първоинстанцинонто ршение е постановено при правилно изяснена фактическа обстановка. С присъда № 124 от 27.10.2020г. по нохд. № 310/2020 г. на ОС - Ямбол, изменена с решение № 30 от 19.07.2021г. по внохд. № 306/2020 г. на Апелативен съд – Бургас, оставено в сила с решение № 8 от 12.09.2022 г. по кнд. № 1076/2021 г. на ВКС, А. Х. А. е признат за виновен в това, че на 11.03.2019г., около 23:00 ч., в [населено място], на [улица], при управление на лек автомобил марка „Мерцедес Е 270 ЦДИ“, с рег. [рег.номер на МПС], е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на И. Й. Ж.- баща на ищците В. Ж. и Т. Ж., с който ищцата В. А. се е намирала в дългогодишно фактическо съжителство. Посочил е и че обстоятелствата, при които е настъпил пътният инцидент, са установени от наказателния съд: около 23:00 ч. на 11.03.2019 г. в [населено място] А. А. управлявал лек автомобил „Мерцедес Е 270 ЦДИ“, движейки се на къси светлини със скорост от 81 км/ч. (при ограничение от 50 км/ч) по [улица]към изхода на града в посока [населено място], като наближавал отбивката за гробищния парк; Пред него в същата посока вървял пострадалият пешеходец И. Ж., който ходел върху платното за движение близо до банкета в състояние на тежко алкохолно опиянение с концентрация на алкохол в кръвта от 2,98 промила; Водачът А. забелязал пешеходеца със закъснение и го блъснал с предната дясна част на автомобила, при което тялото на пострадалия се приплъзнало върху предния капак, ударило се в дясното странично огледало, изхвърчало нагоре и след няколко превъртания паднало върху банкета; В резултат на получените травми пострадалият починал. С влязла в сила присъда, задължителна на основание чл. 300 от ГПК за гражданския съд относно авторството на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, водачът А. е признат за виновен, като наказателният съд е приел, че при управление на автомобила с разрешената скорост от 50 км/ч. той би избегнал произшествието. Съдът е посочил, че е безспорно, че за автомобила, с който е извършено увреждането, е била сключена валидна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ с ответното дружество, което отговоря за вредите на основание чл. 432 от КЗ вр. чл. 45 от ЗЗД. Във връзка с направеното от застрахователя възражението, че пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите, движейки се върху платното за движение в тъмната част на денонощието, въззивният съд е счел, че приетото от първоинстанционният съд съпричиняване от 70 %., е завишено. В тази връзка е посочил, че е необходимо е да се държи сметка, че водачът е управлявал МПС със скорост, превишаваща разрешената с 31 км/ч.- обстоятелство, което е от съществено значение за настъпването на произшествието, както и че поведението на пешеходеца също е било безотговорно и недопустимо, но каузалният му принос за настъпването на вредоносния резултат се равнява на 50 %. Намерил е за правилни изводите на първоинстанционния съд относно претърпените от ищците неимуществени вреди в размер на по 140 000 лв., като на основание чл. 272 от ГПК е препратил към мотивите на обжалваното решение в тази им част. С оглед приетата степен на съпричиняване от 50 % (вместо 70%), на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД в полза на всеки един от ищците е присъдил обезщетение в размер на по 70 000 лв., ведно със законната лихва, която е счел за правилно присъдена от датата на претенцията по чл. 380, ал. 1 от КЗ - 02.05.2019 г. Заключил е, че изложеното обосновава частична отмяна на обжалваното решение в частта, с която претенциите са отхвърлени над размера на главниците от по 42 000 лв. до горниците им от по 70 000 лв., като в полза на всеки ищец е присъдил допълнително разликата от 28 000 лв. По касационните основания: Неоснователно е и искането на касаторите В. А., В. Ж. и Т. Ж. за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от тях първи, втори, трети, четвърти и пети въпроса, които се свеждат до общения въпрос за това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя. Въпросът касае определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и тълкуването на понятието "справедливост" по чл.52 от ЗЗД, поради което е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил указанията, дадени с ППВС № 4/1968 г., като е взел предвид конкретните установени по делото обстоятелства, релевантни при определяне на справедливия размер на обезщетението, който са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Обезщетени са вредите от настъпилото застрахователно събитие, като е прието, че се дължи обезвреда за вреди, които са в причинна връзка с непозволеното увреждане. Дали тази му преценка е правилна не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Посочената от касатора практика на ВКС не разрешава поставените въпроси по друг, различен от приетият с обжалваното въззивно решение начин, като изисква отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Неоснователно е и искането на касаторите В. А., В. Ж. и Т. Ж. основания за допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от тях 6, 7, 8, 11 и 12 въпроса, които се свеждат до въпроса за процесуалните задълженията на въззивният съд като втора съдебна инстанция. Въпросът е обуславящ, но по отношение на него не е налице допълнителното основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според установената практика на Върховния касационен съд, основно задължение на въззивния съд е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните. Произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които съответната страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, събрани по делото. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Мотивите към въззивното решение следва да отразяват самостоятелната решаваща дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора, като разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка- чл. 269 ГПК. В случая въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, въз основа на които се установяват правнорелевантните факти, като е изложил свои мотиви по направените във въззивната жалба доводи и възражения. Доводите за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Основателно е искането на касатора ЗК „Лев инс“ АД по обобщения правен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор относно възражението за допринасяне на вредоносния резултат от пострадалото лице. Така поставеният въпрос е от значение за крайния изход на делото и е обусловил решаващите изводи на въззивният съд, поради което и осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280 ал.1 ГПК. По въпроса е налице и въведената допълнителна предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, чието приложно поле е обосновано от касатора с каузалната практика на ВКС. По поставените от касаторите В. А., В. Ж. и Т. Ж. 9 и 10 въпроса, свързани с прилагане разпоредбата на чл.51, ал.2 ГПК, съдът се произнесе по съществото на спора. Воден от изложеното, съдът