Определение № 3172 от 11.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 1711/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев инс“ АД срещу решение №152 от 02.04.2025 г. по в.гр.д.№105/2025 г. на ОС Русе. С обжалваното решение е потвърдено решение №156 от 17.10.2024 г. по гр.д.№595/2023 г. на РС Бяла в частта, с която ЗК „Лев инс“ АД е осъдено да заплати на С. М. А. разликата над сумата от 500 лв. до сумата от 5000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие, настъпило на 28.08.2019 г., виновно причинено при управление на автомобил марка „Шкода“, модел „Октавия“, за който е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по Застрахователна полица № BG/22/119000365849, ведно със законната лихва върху тази сума от 31.07.2020 г. до окончателното изплащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1. В хипотезата на пряк иск срещу застрахователя, при прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, какви са критериите за определяне процента на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия при ПТП и как следва да се прилага редукцията на обезщетението, за който искът би бил основателен. 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен с чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя. Ответникът по касация С. М. А. не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови решението си въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция, е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец. По спорния въпрос относно претърпените от ищеца неимуществени вреди и размера на обезщетението за неимуществени вреди е изложил съображения, че следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното пътнотранспортно произшествие на ищеца са причинени травматични увреждания: разкъсно-контузна рана по дясна китка с дължина 2 см. и охлузване около раната с червеникав цвят, оток и кръвонасядане по страничната повърхност на лявото коляно с мораво-синкав цвят с диаметър 6-9 см. и оток в областта на дясната коленна става с размери около 5 см. на 4 см., довели до накуцваща походка, като е налице надлъжен линеен белег от увреждане на кожата с дължина около един сантиметър по гръбната повърхност на дясната предкитка в областта между трета и четвърта предкиткова-фалангеална става - разстройство на здравето, което не е постоянно и не е опасно за живота. Приел е, че ищецът е преживял емоционален и психичен дискомфорт и е получил при инцидента описаните травматични увреждания, които са в пряка причинно следствена връзка с настъпилото пътно-транспортно произшествие, като понастоящем ищецът е напълно функционално и анатомично възстановен, а възстановителният период е продължил около 2-3 седмици. Във връзка с възраженията на ответното застрахователно дружество относно професията на пострадалия - полицай, която следвало да се съобрази като факт, обосноваващ повишена психическа устойчивост и съответно повишена устойчивост към страдания, е изразил становище, че субективните преживявания се оценяват като се съобразяват обичайните преживявания, които би имал човек в съответната ситуация, наред с доказателствата за конкретните преживявания на пострадалия, които се оценяват при съобразяване на източника и неговата възможна заинтересованост. В този смисъл и съобразявайки заключението на вещото лице, наред с показанията на свидетелите и писмените доказателства, е достигнал до извод, че ищецът е ангажирал всички възможни доказателства за преживяното от него, което не се различава съществено от обичайните преживявания в съответната ситуация - участието в ПТП, при което управляваният от пострадалия автомобил е претърпял т.нар. „тотална щета“, само по себе си е обстоятелства годно да причини психологически страдания. С оглед изложеното и като е съобразил обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, в това число размера на минималната работна заплата за страната през 2019 г. - 560 лв., вида и характера на получените увреждания, възрастта на пострадалия, търпените болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически, продължителността на възстановителния период, е достигнал до извод, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди е 5000 лв. Намерил е за недоказано и възражението за съпричиняване на вредите с поведение на ищеца, изразяващо се в непоставяне на обезопасителен колан, като позовавайки се на заключението на вещите лица, според което наличието на поставен предпазен колан по никакъв начин не би променило претърпените увреждания, е счел, че поведението на пострадалия не е причина за вредите от ПТП. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. В случая не се установява наличие на поддържаното от касатора селективно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК спрямо въпросите, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, свеждащи се до критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД и относно предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т.д. №486/2012 г., ТК, ІІ т.о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., и мн.др., изключващи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. На следващо място съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за липса на осъществено от пострадалия съпричиняващо бездействие, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото факти (и при поставен обезопасителен колан вредоносния резултат от ПТП отново би настъпили) и в този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради и което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,