Определение № 5909 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 158/2024 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Д. Ч., ЕГН [ЕГН] и К. Д. Ч., ЕГН [ЕГН] против въззивно решение № 118 от 11.08.2023 г. по гр.д.№ 158/2023 г. на Апелативен съд-Бургас, с което е отменено Решение № 244/16.02.2023 г. по гр. д. № 1492/2022 г. на Бургаски окръжен съд и вместо това е отхвърлен предявеният от касаторите иск по члр. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 79 ЗС, да се признае за установено по отношение на Държавата, представлявана от МРРБ, чрез Областен управител на област Бургас, че ищците са собственици на основание придобивна давност, започнала да тече от 01.06.1996 г. на ПИ с идентификатор ***по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-9/30.01.2009 г. на ИД на АГКК, последно изменение на КК и КР, засягащо самостоятелния обект от 22.05.2009 г., адрес: [населено място], [улица]с площ от 3 961 кв.м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване - за друг вид производствен, складов обект, при описани граници. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния закон – правилата за придобиване по давност и за владението и необоснованост на изводите, че двамата ищци не са упражнявали владение, а са били ползватели на имота предвид служебното си качество към 1994 г., когато стопанският субект, в който е работел един от ищците, е напуснал имота. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Без да са формулирани въпроси по първото основание, се твърди противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 60077 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3677/2020 г., I г. о., Решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г., II г. о.,Решение № 121 от 10.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3643/2018 г., II г. о., и решение № 11/29.02.2016 г. по гр. д. № 3942/2015 г. на ВКС, І гр. о., решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, 1 гр. о. и решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, II гр. Според касаторите, въззивното решение е в противоречие и с Решение № 138/07.10.2019 г. по гр.д.№ 348/2019 г. на ВКС, І гр.о., предвид приетото в него, че държането на недвижим имот е само установена фактическа власт на правно основание. Наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК се свързва с Решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д. № 16/2021 г. на Конституциония съд,с което е обявен за противоконституционен пар.1 ЗДЗС, както и Решение 6/2013 г. по конст.д.№ 5/2013 г., и Решение № 7/2021 г. по конт. д. № 7/2021г., предвид приетото в тях, че всяко ограничение на основни права е недопустимо. На основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК се иска допускане до касационно обжалване по пет въпроса: 1.В случай, когато частен държавен имот е бил освободен от ползвателя си – държавно предприятие и в последствие бивш работник на това предприятие завладява в цялост имота, следва ли да се приеме, че ползването на имота от него е допуснато по силата на служебното му качество и същия трябва да предприема действия по уведомяване на държавата за субективното си намерение за своене? 2.В случай на завладяване без правно основание на незастроен частен държавен имот от физически лица, следва ли да се приеме, че дйствията на тези лица по поставяне на ограда на имота с метални портали, с катинари, осигуряване на жива охрана и пропускателен режим, възстановяване на бетонната настилка, прокарване на ток и вода и др., представляват демонстрация пред държавата на фактическо собственическо отношение към имота? 3.Може ли да бъде придобит по давност недвижим имот – частна държавна собственост, при установена върху имота фактическа власт от физически лица да завладеят имота без правно основание и не е предприела действия необходимите действия да стопанисва, управлява и защитава собствеността си? 4.При завладяване на имот – частна държавна собственост, от кой момент започва да тече придобивната давност в полза на владелеца – при установяване фактическа власт върху имота и ограничаване на достъпа на трети лица, включително и на собственика до него или при подаване на молба – декларация за снабдяване с констативен нот. акт по обстоятелствена проверка или друго писмено изявление на владелеца? 5.Елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 78, ал.1 ЗС включват ли изискване собственикът /Държавата/ да е изрично писмено уведомена за намерението за своене на владелеца? Ответникът по касация – Държавата, чрез областен управител на административна област Бургас оспорва касационната жалба и допускането до касация, тъй като не е доказано ищците да са упражнявали владение в двата му елемента и с изискуемите признаци към него. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: През 1989г. ОНС-Бургас предоставил процесния имот на държавно предприятие „Товарни автомобилни линии“ за временно ползване за период от три години. Ищецът С. Ч. твърди, че това предприятие е дъщерно на държавното предприятие „Автокомбинат АС-Товарни превози“, в което той е работел, но трудовото му правоотношение било прекратено през м.май 1994 г., когато заедно с другия ищец К. Ч. започнали да развиват частна стопанска дейност. След като предприятие „Товарни автомобилни линии“ освободило имота в началото на 1994 г., от м. май 1994 г. ищците останали в него и твърдят, че започнали да го владеят за себе си, като го използвали за паркинг на товарни и леки автомобил, камиони, техника, цистерни за гориво и др., собственост на техни фирми -ЕТ „Лигрика-Кирчо Чеелебиев“, „Челеби“ ООД и на други лица.. Доказано е твърдението на ищците, че са поставили в имота фургони и гараж, които ползват за административни нужди - като офис, за съхранение на документи. Имота е ограден, водоснабден и електрофициран, но не е доказано, че оградата е поставена от ищците и че те са прекарали ток и вода. Установено е, че достъпа до имота е с охрана, наета от ищците. За имота е съставен АЧДС №2889/12.03.2003 г., но като основание е посочена само нормата на чл. 68, ал.1 ЗДС, която не е правопораждаща за правото на собственост на държавата. Според приложената към акта скица, върху очертанията на имота е записано „Автолиния Металургичен комбинат“. На 19.07.2022 г. ищците подали молба-декларация за извършване на обстоятелствена проверка, в отговор на която получили удостоверение, че същият е държавна собственост на основание посоченият АДС от 2003 г. На 08.08.2022 г. ищците получили писмо от Областен управител на област Бургас с указание в 1-месечен срок „Челеби“ ООД да освободи имота и да заплати обезщетение за ползването му. С писмо от 24.08.2022 г. ищците отговорили, че имота не се владее от дружеството, а от тях от 26 години. На 17.08.2022 г. е актуализиран АДС, като в него е посочено основание за придобиване на собствеността от държавата – чл.2, ал.3 ЗДС, т.е. имота е частна държавна собственост, тъй като не е определен като публична такава. По делото е безспорно установено, че имота е ползван от двамата ищци, които предявяват иска като физически лица, но са регистрирани и като търговци. Първата инстанция е уважила иска, като е приела, че имота е бил частна държавна собственост и за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за него не е текла по силата на установения от законодателя мораториум. Започнала е да тече с влизането в сила на решението на КС на 08.03.2022 г., но за времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок следва да бъде зачетен, съгласно мотивите към решението на КС. Първата инстанция е приела, че от 1996 г. ищците ясно и недвусмислено са манифестирали намерението си да държат имота като свой по начин, че всеки заинтересован е узнал за това, осъществявали са непрекъснато и спокойно владение върху процесния имот с всичките му признаци и до предявяване на иска – 12.09.2022 г. са придобили правото на собственост, тъй като ответникът не е прекъснал течението на давността. Въззивната инстанция е приела, че процесния имот е станал държавна собственост на осн. чл. 6 ЗС, като такъв, за който не е установен друг собственик и защото е предоставен от държавата за стопанисване на държавно предприятие, което го е ползвало. Позовал се е на нормата на чл. 99 ЗС, че от факта на неупражняване на правото на собственост, то не се изгубва. Въззивният съд е приел, че ищците не са доказали да са владели имота, защото не са демонстрирали пред собственика неговото своене. Намерение за своене са демонстрирали най-рано при подаване на молбата-декларация за обстоятелствена проверка през 2022 г., но от тогава до предявяване на иска не е изтекла изискуемата се 10-годишна давност. Установените по делото действия на ищците по поддръжка и охрана на имота са окачествени като такива за опазване на собствените им леки и товарни автомобили, с което изчерпва правното значение на тези действия. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. По наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, касаторите не формулират правни въпроси, което е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване. Твърдят противоречие с ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 60077 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3677/2020 г., I г. о., Решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., Решение № 262 от 29.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 342/2011 г., II г. о.,Решение № 121 от 10.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3643/2018 г., II г. о., и решение № 11/29.02.2016 г. по гр. д. № 3942/2015 г. на ВКС, І гр. о., решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на ВКС, 1 г. о., решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, 1 гр. о. и решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, II гр. Неотносимо към казуса е ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС, защото то разглежда въпроса за приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС между съсобственици. Предмет на настоящия спор не са отношения между съсобственици, респективно придобиване на идеална част на съсобственик от друг съсобственик. Твърдението на касаторите се свързва с приетото в цитираните казуални решения, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане, но и в този случай обаче упражняваното владение в предвидения от закона срок следва да е явно, спокойно, необезпокоявано и непрекъснато. Твърди се противоречие и с Решение № 138/07.10.2019 г. по гр.д.№ 348/2019 г. на ВКС, І гр.о., предвид приетото в него, че държането на недвижим имот е само установена фактическа власт на правно основание. Възивното решение не противоречи на посочените решения, тъй като възивният съд не е приел, че процесния имот е завладян от ищците, а че те са установили ползване върху него след освобождаването му от държавното предприятие, в което работел един от ищците, а охраняването му е свързано с осигуряване опазване на личното им имущество в имота. По делото не са доказани твърденията, че ищците са оградили имота след 1994 г. и че те са прокарали ток и вода в него. Не са доказани и никакви действия, демонстриращи своене на имота, включително пред държавата, а владението по определение не може да е скрито. Обстоятелството, че за установяване на държане може да има основание не изключва възможността да се установи държане без основание по аргумент от нормата на чл. 108 ЗС, която дава защита на собственика срещу всеки, който владее или държи имота без основание. Предвид изложеното, съдът не констатира противоречие между въззивното решение и цитираните решения. Поради неформулирането на конкретен правен въпрос и това, че съдът не констатира противоречие между въззивното решение и посочените решения на ВКС, не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. С Решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д. № 16/2021 г. на Конституциония съд е обявен за противоконституционен пар.1 ЗДЗС. Решението на Конституционния съд обаче действа за напред и ефекта на спиране течението на давността за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 7.03.2022 г. се запазва. За тези периоди придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум. Придобивната давност за държавни имоти започва да тече отново с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 8.03.2022 г. Давността е текла и в периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. според мотивите на решението на КС. Същото е приела и първата инстанция, а втората изобщо не е обсъждала срока, като елемент на придобивната давност, тъй като не е приела, че е налице упражнявано от ищците владение. Затова съдът не констатира противоречие с Решение № 3 от 24.02.2022 г. по конст.д. № 16/2021 г. на Конституциония съд. С другото посочено от касаторите Решение 6/2013 г. по конст.д.№ 5/2013 г. са обявени за противоконституционни и несъответстващи на международните договори, по които България е страна, чл. 38, ал. 1 и 2 от Закона за държавната собственост (обн., ДВ, бр. 44 от 1996 г.; посл. изм. и доп., бр. 99 от 2012 г.) и чл. 27, ал. 1 от Закона за общинската собственост (обн., ДВ, бр. 44 от 1996 г.; посл. изм. и доп., бр. 91 от 2012 г.). В това решение е разяснен провъзгласения в чл. 17, ал.3 от Конституцията принцип на неприкосновеността на частната собственост, който включва „забраната други лица да владеят, да ползват или да се разпореждат с нея без съгласието или въпреки несъгласието на собственика“ и произлизащото от него изискване държавата да зачита и гарантира тази неприкосновеността на частната собственост, като принудително отнемане на такава е допустимо само в хипотезата на чл. 17, ал.5 от Конституцята. В настоящия случай собственик е държавата – имота е частна държавна собственост, а ищците твърдят, че са го завладели, което не е възприето от съда. Така от защитата се ползва държавата, като собственик, а ищците не са придобили собствеността, поради което не е налице отнемане на частна собственост с изхода от настоящия спор. Наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК не е налице - не се констатира противоречие с цитираните две решения на КС. Наведено е и основанието, посоченото в чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. То е налице когато за разрешаване на правният спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са неясно или непълно уредени и се налага чрез тълкуване да се разкрие точният им смисъл или когато по прилагането им е налице съдебна практика, която облаче е неактуална или противоречива. Относно владението и завладяването на чужд имот има богата съдебна практика. Първият въпрос е по-скоро фактически, но относно това, че упражняването на владение следва да е изявено по недвусмислен начин, че този, на когото се противопоставя завладяването и по отношение на когото се владее, следва да може да разбере, че имота се владее. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани. /Решение № 110 от 5.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4771/2007 г., IV г. о. Решение № 145 от 14.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 627/2010 г., I г. о. и цитираните в него./ Наличието на еднопосочна съдебна практика изключва допускането до касационно обжалване по първия въпрос. При формулировката на следващия въпрос се изхожда от действия, които не е доказано, че са извършени от ищците. Тъй като този въпрос не кореспондира на установеното по делото, той не определя изхода от спора и по него не се допуска касационно обжалване. По трети въпрос: от факта, че единия от ищците е продължил да ползва имота след прекратяване на трудовия му договор с държавното предприятие, което го е ползвало временно и го е освободило, не следва, че той е завладял имота, а е останал да го ползва. Съдът не е приел, че е налице завладяване. Същевременно от факта, че държавата не е упражнила ефективно правото си на собственост не следва, че е изгубила това право – чл. 99 ЗС. Поради това, че въпросът е зададен некоректно и визира хипотеза, която не е доказана по делото и която не е възприета от съда, трети въпрос не удовлетворява изискването за допускане до касация на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Същото се отнася и за следващите два въпроса, при които също се изхожда от хипотеза на завладяване на имот – частна държавна собственост, каквото не е прието за доказано по делото. Няма данни по делото представител на държавата да не е допускан до имота, а поставяне на охрана и пропускателен режим е свързано с опазване имуществото на ищците, включително и на регистрираните от тях фирми, чиято документация се съхранява в преместваемите фургони. Съдът не е приел и че владелеца трябва писмено да уведоми собственика. Поради изложеното, последните два въпроса не кореспондират на установеното по спора и на мотивите на решението, поради което са неопределящи за изхода от спора. Затова и по тях не се допуска касационно обжалване.. Не е налице и очевидна неправилност. От мотивите на решението не се установява особено тежка степен на неправилност в една от трите й форми – не се установява неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения, водещи до нарушаване на принципи на гражданския процес или несъответствие на фактическите изводи от събраните доказателства, респективно нарушение на правилата на формалната логика при интерпретирането им. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т.3 и ал.2 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение