Определение № 3346 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1552/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от „Алвес“ ЕООД [населено място], представлявано от управителя Д., чрез процесуалния представител адвокат Й. против въззивно решение № 1682 от 27.12.2022г. по в.т.д. № 1961 по описа за 2022г. на Варненски окръжен съд, в частта с която е отменено решение № 1899 от 13.06.2022г. по гр.д. № 6188/2021г. на РС Варна в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. Д. Т. иск за заплащане на сумата от 13 299.64лв., левова равностойност на 6 800 евро, представляваща подлежаща на връщане част от двоен размер на задатък, на основание чл.93, ал.2 ЗЗД, във вр.с т.6.1 от предварителен договор от 4.01.2019г. и вместо това е постановено друго, с което този иск е уважен, ведно със законната лихва, считано от 28.04.2021г. и са присъдени разноски. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Г. Д. Т.,чрез процесуалният представител адвокат Б., с който изразява становище за недопустимост на касационното производство на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, пред вид цената на иска – 13 299.64лв., при изискуем се размер от 20 000лв. за търговска сделка. Отделно счита както че не са налице посочените от касатора предпоставки за допустимост, така и постановеният въззивен акт за правилен, във връзка с което излага доводите си. Претендира направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000лв.,съобразно представен списък, реалното извършване на които удостоверява с представен договор за правна помощ от 27.02.2023г. и фактура № № 6 от 20.03.2023г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Производството по делото не е недопустимо на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, с оглед нормата на чл.113, изр.2 ГПК и приетото в ТР № 3/23.02.2022г.по т.д.№ 3/2019г.на ОСГТК на ВКС. В същото е обяснено, че съдът дължи конкретна преценка – съобразно характера и целта на сключения договор и установените обстоятелства по делото – дали същият е сключен с потребител и ако това е така, възникналият правен спор се разглежда по реда на общия исков процес за граждански дела /т.е. допустимият праг за касационно обжалване е цена на иска от 5 000лв./ В случая това е така, независимо че договорът е сключен с търговец, защото ищецът има качеството на потребител – той е физическо лице, което е сключило предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот с търговец за с цел удовлетворяване на свои лични потребности. Приложимо е изричното правило на чл.318, ал.2 ТЗ, изключващо търговския характер на продажбата, когато тя има за предмет вещ за лично потребление и купувачът е физическо лице. Въззивният съд е приел за основателен предявения иск приемайки за установено следното: На 4.01.2019г. страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, с който ответникът се е задължил да построи и продаде на ищеца апартамент № 6, на ет.3, със застроена площ от 82.73кв.м., ведно с изба № 3, със застроена площ от 3.50кв.м. срещу продажна цена от 68 000евро, която следва да бъде заплатена от ищеца в евро или в левова равностойност на четири вноски – 10% капаро, /т.е. 6 800 евро/ до подписване на договора, 15% /или 10 200 евро/ при достигане на втора конструктивна плоча, 25% /или 17 000евро/ при полагане на покривна плоча и 50%/или 34 000евро/ при прехвърляне на имота с нотариален акт и подписване на удостоверение за въвеждане в експлоатация. Безспорно е, че ищецът е заплатил на ответника първите две вноски /от 33 210.04лв. или 17 000 евро/, че е ищецът е отправил нотариална покана за разваляне на договора до ответника и че последният – след получаване на поканата е върнал получената сума. Със заключение на съдебно-техническа експертиза е установено, че апартамент с гореописаните параметри не е построен. Понастоящем построеният апартамент № 6 на ет.3 е с площ от 46.65кв.м. Описаният имот отговаря като функционална схема и технически характеристики на обединени апартамент № 4 със застроена площ от 62.73кв.м. и апартамент № 5 със застроена площ от 20кв.м. на втори жилищен етаж. Експертът е установил промени в проектната документация, извършени след сключването на предварителния договор- обединявани са апартаменти, увеличавана е квадратурата за строителство, образувани са нови апартаменти /на новопроектираните етажи 5 и 6 в рамките на одобрения ПУП-РУП са обособени още три апартамента/. При тези факти, въззивният съд не възприел правните изводи на първата инстанция за нищожност на договора поради невъзможен предмет. В мотивите си е посочил, че в случая – към момента на сключване на договора не е установено наличие нито на фактическа, нито на правна невъзможност. Независимо, че в момента на сключване на договора процесното жилище не е съществувало, не подлежи на съмнение факта, че такова е можело да бъде построено,защото не е установено наличие на възпрепятстващи технически или природни пречки. Не е установено и наличие на правни забрани, доколкото разпоредбите на ЗУТ допускат – при вече започнало изпълнение да се извършват промени в одобрените строителни проекти и книжа./А освен това понастоящем има изграден обект, сходен с първоначално предвидения/. В случая –ако има невъзможност, вследствие на предприето от ответника изменение на проекта, то тя води не до липса на предмет на договора, а до неизпълнение от страна на ответника на сключения предварителен договор до степен,че да не е възможно сключване на окончателен договор по чл.19, ал.3 ЗЗД. Предявеният главен иск за присъждане на уговорена неустойка, съдът е преценил като неоснователен пред вид липсата на предпоставките, договорени от страните в чл.19 от процесния договор. Отхвърлянето на главния език е предопределило необходимостта от произнасяне по евентуалния – за връщане на задатък в размер на левовата равностойност на 6 800евро. Същият е преценен като основателен, защото договорката за даване на капаро в посочения размер е била безспорна и ответникът не е оспорил твърдението, че така визираната в чл.6.1 сума, равняваща се на 10% от продажната цена е задатък. /Единственото направено от него възражение е за нейната недължимост, тъй като ищецът е неизправна страна/. Въззивният съд се е позовал и на чл.18 от сключения предварителен договор, предвиждащ че ако купувачът се откаже от договора или изпадне в забава, продавачът има право да развали едностранно договора и да задържи платените му 10 % от цената /т.е. 10% са договорени като задатък/. След като жилището не е било изградено в договорения вид /в съответствие с обещаното/ като ответникът е допуснал и забава /крайният срок за изпълнение е 1.06.2020г.,а е установено, че такова не е имало до 17.12.2020г./, то е налице виновно неизпълнение от негова страна, което е дало основание на ищеца да развали договора /нотариалната покана за това е получена от ответника на 13.01.2021г./ В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК по следните поставени въпроси: Налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало /чл.6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на постановения акт, когато въззивният съд се е произнесъл по иска, но е обсъждал обстоятелства и доказателства за фактически и правни твърдения, които не са били заявени от ищеца? Съставлява ли промяна на предмета на правния спор, въвеждането от съда на нови обстоятелства? Твърди противоречие на въззивния акт с приетото в решения по гр.д.№ 2060/2016г.на ІV г.о., гр.д.№ 679/2017г.на ІІ г.о. и по гр.д.№ 3148/2017г.на ІІ т.о. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на постановения въззивен акт поради допуснато нарушение на основните начала по чл.7, 9 и 10 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че по нито един от поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото те не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд и не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, а отделно –не е налице и нито едно от специалните основания за допустимост по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. В практиката единно се приема, че нарушение на принципа на диспозитивното начало е налице при произнасяне от съда извън заявения предмет на иска или по незаявени основания, факти и възражения. В конкретния случай поставените във връзка с чл.6, ал.2 ГПК въпроси са несъотносими, защото подобно произнасяне от съда няма. Това е така, защото ищецът е предявил главен иск по чл.93, ал.1 ЗЗД и евентуален по чл.93,ал.2 ЗЗД,във вр. с чл.6.1 от договора, които са били разгледани от съда /след приемане за неоснователен на главния иск, съдът се е произнесъл по евентуалния/. Обсъждане на обстоятелства и доказателства за фактически и правни твърдения, които не са били заявени от ищеца /каквото е условието в първия поставен от касатора въпрос/ също няма. Наведените в исковата молба доводи и обстоятелства са, че ищецът е изправна страна, а ответникът- неизправна, доколкото не е изпълнил задължението си да изгради сградата, да прехвърли имота с нотариален акт и удостоверение за въвеждане в експлоатация в договорения срок, изпълнил е сградата по различен проект, от представения при подписване на предварителния договор и без съгласие на ищеца е извършил промяна, засягаща имота, договорен за продажба на ищеца. По тези основание е и произнасянето от страна на съда. Промяна на предмета на правния спор, каквото е условието във втория поставен от касатора въпрос, също няма, поради което и този въпрос е ирелевантен за изхода на спора /поради което не съставлява надлежно общо основание за допустимост съгласно разясненията, дадени с т.1 от ТР №1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК/. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК, доколкото очевидната неправилност предполага неправилността да е установима пряко и единствено от съдържанието на акта, без да се налага анализ на осъществените от съда действия поради допуснат съществен порок, или от мотивите да е видима необоснованост на направен извод, който да е в разрив с правилата на формалната логика, опита и научните правила, а в случая това не е така. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално извършени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 000лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не е налице никое от посочените от касатора основания по чл.280 ал.1 ГПК