Определение № 1080 от 08.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 1502/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община против решение № 204/07.04.2025 г. по т.д.№ 121/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1335/07.10.2024г. на Софийски градски съд, вместо което са уважени предявените от „Еридатранс„ ООД против Столична община искове, с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като Столична община е осъдена да заплати на ищеца сумата от 524 813,17 лева с вкл. ДДС - дължимо, допълнително над заплатеното, възнаграждение за осъществяван от „Еридатранс„ ООД през 2021г. обществен превоз по основна градска автобусна линия № 260, с маршрутен пробег 7050571,66 км., на основание чл. 42, ал. 2 от договор за извършване на обществен превоз на пътници № РД – 56-447/04.06.2001 г., ведно със законна лихва върху сумата от датата на исковата молба – 31.01.2024 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 147 770,74 лева – обезщетение за забава в издължаване на главницата. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон - чл. 20 ЗЗД, досежно даденото тълкуване на чл. 42, ал. 2 от договора на страните и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въззивният съд е приел, че с разпоредбата е уговорена автоматична промяна на дължимото възнаграждение, чрез индексиране с процента на годишната инфлация, но не е изложил мотиви, с оглед кои принципи на тълкуването по чл. 20 ЗЗД, е достигнал до този извод, освен съображението, че възприемане на противното би довело до икономическа неизгодност на договора за една от страните /ищеца/. От друга страна, в мотивите на отмененото първоинстанционно решение изрично се набляга на клаузата на чл. 65 от договора, за валидност на изготвени единствено в писмена форма споразумения за изменение на договора, както и на обективираните изрично и в писмен вид предходни споразумения на страните, за изменение на дължимото възнаграждение, съгласно чл. 42, ал. 2, пр. първо от договора / допълнителни споразумения от 14.12.2006г. и от 16.05.2009г.. /. Не е отчетено буквалното съдържание на чл. 42, ал. 2 от договора, ползващ модалния глагол „мога“. Не е отчетена практиката за индексация на страните предходно на завеждането на делото - винаги с двустранно подписано споразумение, нито обстоятелството, че в продължителен период от време / след последното индексиране и до момента / ищецът не е съставял фактури за предоставяната услуга, включващи индексирано възнаграждение. Последното обстоятелство въззивният съд изобщо не е коментирал. В евентуалност, касаторът оспорва правилността на извода на съда, за дължимо индексиране на възнаграждението за 2021г. с процентите на годишна инфлация за периода 2009г. – 2018г.. Ако индексирането на възнагражденията се възприеме за договорено като настъпващо автоматично, то ищецът, за да избегне последиците на 3 - годишната погасителна давност за индексираните вземания, би следвало да предявява правото си на всеки три години, считано от последната индексация през 2009г., спрямо годината на индексиране. Като не го е сторил, правото му на индексиране възнаграждението за 2021г., с процентите годишна инфлация за периода 2009г. - 2018г. или до 3 години преди предявяването на настоящия иск, се явява погасено. При това, автоматичното индексиране предполага и съобразяване на периодите на дефлация, което въззивният съд е отказал да стори, изхождайки този път от буквалното съдържание на чл. 42, ал. 2 от договора, но игнорирайки израза „се променя„, който не е равнозначен на „се увеличава“. Дефлацията, като икономическо понятие означава отрицателна инфлация, а НСИ публикува статистически данни за годишна инфлация както с положителен, така и с отрицателен знак. Съдът, обаче, неоснователно е стеснил смисъла на термина „годишна инфлация„ в спорната разпоредба, до съобразяването единствено на положителна инфлация. Видно от заключението на СИЕ, съобразяването на периодите на дефлация би обосновало различен размер на претенцията на ищеца. В евентуалност е въведен и касационния довод за неправилен отказ на съда да приложи последиците на опрощаване, по смисъла на чл. 108 ЗЗД, на вземания от индексиране на възнаграждението за период до 17.08.2015г., на основание отправено от ищеца до ответника писмо рег. № СО15-2600-7885/17.08.2015г. и предвид изпълнено от ответника условие на опрощаването, съгласно писмото - плащането на сума от 642 253,74 лева - дължимо възнаграждение за 2012г., 2013г. и 2015г.. Приложеното индексиране на възнаграждението, с натрупване на процентите годишна инфлация, при това само положителна такава, за продължителен период от време / 2009г. - 2021г. /, страната намира за противоречащо на принципа за добросъвестността в търговските отношения, който не допуска „без ограничение във времето да се иска изменение на договора„. Ответната страна - „Еридатранс„ООД - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, позовавайки се на влязло в сила съдебно решение по идентичен спор между страните, но за предходен период. „Почти идентични случаи„ се твърдят разгледани в решения по гр.д. № 50254/2016г. на ІV г.о. и т.д.№ 268/2017г. на І т.о. ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Еридатранс„ ООД е предявил обективно съединени искове срещу Столична община, с правни основания чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД: 1/ за присъждане на допълнително възнаграждение, за осъществен обществен превоз на пътници през 2021г., съгласно сключен между страните договор РД - 56-447/04.06.2001г., формирано чрез индексиране на основното възнаграждение с процента на годишна инфлация за целия период от действието на договора, след предходна индексация с допълнително споразумение от 2009г. / сборуване на годишните проценти положителна инфлация / и 2/ за присъждане на обезщетение за забава в издължаване на главницата. Ищецът твърди, че уговорената в чл. 42, ал. 2 от договора индексация настъпва автоматично, без да е необходимо водене на преговори и сключване на изрично писмено споразумение за изменение размера на възнаграждението. Относно началния момент на забавата се позовава на чл. 45 от договора. Ответникът Столична община оспорва твърдението за автоматично приложима индексация, като се позовава на чл. 65 от договора, изискващ задължителна писмена форма за материализиране на измененията му, както и на поведението на ищеца за предходен период, в който не е начислявал автоматично индексиране в издаваните данъчни фактури, а случаите на приложена индексация са били в резултат на водени преговори и подписани споразумения / през 2006г. и 2009г. /. В евентуалност противопоставя възражение за погасено по давност право за индексиране на възнаграждението с процентите годишна инфлация за периода 2009г.– 2018г.. Противопоставя се и възражение, че от лексикалното тълкуване на чл. 42, ал. 2 от договора следва извод, че се касае за промяна на възнаграждението – т.е. и в посока намаление на същото, при наличие на дефлация, а не единствено увеличаването му ,при наличие на инфлация с положителен знак. Съответно, ако би се счело за основателно автоматичното индексиране на възнаграждението за 2021г., с прилагане на процент инфлация, получен от сбора на инфлационните проценти за всички години, в периода 2009г. – 2021г., то следва да бъдат съобразени и периодите на междинна дефлация. Ответникът се позовава и на отправено от ищеца предложение с писмо рег. № СО 15-2600-7885/17.08.2015г., за опрощаване на всички други задължения на Столична община, изискуеми по договора, за периода 2013г. – 2015г. вкл., при условие, че бъде заплатено възнаграждение за същия период, в размер на 642 253,74 лева. Ответникът твърди, че с изпълнение на условието, доказателства за което представя, е приел предложението за опрощаване, респ. е налице договаряне по чл. 108 ЗЗД, което опрощаване - при възприето право на автоматично изменение на възнаграждението, с процента на годишна инфлация - следва да се приеме, че обхваща индексацията. Оспорва изпадането си в забава, поради неотправена от ищеца покана за заплащане на главницата, предходно на исковата молба. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, приемайки че чл. 42, ал. 2 от договора не предвижда автоматично изменение на възнаграждението с процента годишна инфлация, акцентирайки на чл. 65, според който, за всяко изменение на договора страните са уговорили изискуема писмена форма. Проследявайки сключените от страните допълнителни споразумения към договора, за промяна на възнаграждението на превозвача, съобразно годишни проценти инфлация, съдът е приел, че така установената между страните практика, в унисон с предвиденото в чл. 65 от договора, изключва воля за автоматично индексиране, а следва да е резултат от формирано изрично съгласие, материализирано в писмена форма. Съдът се е позовал и на буквалното съдържание на чл. 42, ал. 2 в тази му част, което предвижда възможност, а не задължение за промяна. Въззивният съд е променил правният резултат, като е приел, че тълкуването на чл. 42, ал. 2 от договора, съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД, обосновава извод за договорена между страните автоматична промяна на възнаграждението, чрез индексиране съобразно годишната инфлация, споделяйки предложената от ищеца методика - определяне на приложимия процент за индексиране, чрез сборуване процентите на годишна / положителна / инфлация за периода 2009г. – 2020г., без съобразяване на периодите на дефлация. Спор относно размера на дължимото основно възнаграждение / без индексирането /, съобразно приетото в първоинстанционното производство заключение на СИЕ, не е пренесен във въззивната инстанция, вкл. с отговора на ответника на въззивната жалба на ищеца. Чл. 42, ал. 2 от договора има следното съдържание: Цената на км./ пробег за срока, за който се сключва настоящия договор, не може да бъде променяна, освен с годишната инфлация или в случай на увеличаване цената на горивото за една календарна година с над 30 % или ако общото поскъпване на горива, смазочни материали, гуми и резервни части надвиши 50 % от стойността за съответната календарна година. За да приеме, че клаузата материализира взаимна воля на страните за автоматично изменение на цената при наличие на годишна инфлация, при това само такава с положителен знак, не и при дефлация / установена за 2013г., 2014г. /, въззивният съд се е позовал на формулировката на договорната клауза, без да акцентира върху конкретен израз или дума. Посочил е определяемост на промяната, в първата от трите хипотези на чл.42, ал. 2 / при годишна инфлация /, макар че и за останалите две хипотези за изменение на възнаграждението в същата разпоредба, е приел изводима воля за автоматичното му изменение. Приел е, че сключените предходно писмени споразумения, съгласно чл. 65 от договора, за изменение на възнаграждението поради годишна инфлация, сами по себе си не обуславят извод за противното, а обратно тълкуване би довело до икономическа неизгодност за изпълнителя, да продължи да изпълнява услугата на същата цена, независимо от повишените разходи и дори до възможност да го постави в риск да преустанови изпълнението. Приел е, че чл. 42, ал. 2 е клауза, сключена и в обществен интерес, предвид опасността, без индексация на цената по договора, да се преустанови предоставянето на услугата за превоз на пътници. Позовал се е и на принципа на добросъвестността, който не допуска в едно правоотношение едната страна да се обогатява неоснователно за сметка на другата, като се съблюдава равновесието между правата и задълженията на всяка от страните. Съдът е приел за неоснователно възражението на ответника, че с писмо рег. № СО15-2600-7885/17.08.2015г. ищецът се е отказал от правото да претендира индексиране на цената на услугата, съобразно годишна инфлация в периода до 2015г. вкл.. Мотивирал е този си извод с факта, че писмото е отправено преди възникване на правото за получаване на индексирано възнаграждение за 2021г.. Приел е за неоснователно и възражението за изтекла погасителна давност за упражняване правото на ищеца да претендира изменение на цената на услугата, съобразно инфлационни индекси за периода 2009г. – 2018г. / до 3 години преди завеждането на иска /, позовавайки се на възприетото автоматично изменение на клаузата. Според съда, “за реализирането на тази правна последица не е нужно упражняването на определено преобразуващо право от изпълнителя по договора, при неупражняването на каквото само би намерил приложение института на погасителната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД„. Отрекъл е съобразяване на периодите на дефлация, позовавайки се на буквалното съдържание на чл. 42, ал. 2 и термина „годишна инфлация„, възприет от състава като инфлация с единствено позитивен знак. Приел е, че именно в хипотеза на дефлация следва да намери приложение чл. 65 от договора - изменение на цената на услугата с писмено споразумение между страните. Акцесорната претенция е уважена, като е прието, че задължението за заплащане цената на услугата е уговорено със срок. Съгласно чл. 45 от договора пълната цена на услугата се дължи до 10-то число на следващия месеца на изпълнението месец, респ. ответникът е изпаднал в забава от 11-то число на следващия месеца на изпълнението месец. Спор относно размера на задълженията по всеки от исковете, съобразно решаващите мотиви на въззивния съд относно тълкуването и прилагането на чл. 42, ал. 2 от договора, не е повдигнат в настоящата инстанция. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Допустимо ли е съдът при тълкуване на договора, да му придаде смисъл, какъвто не съответства на волята на страните ?; 2/ При спор относно точния смисъл на договорна клауза въз основа на какви критерии съдът следва да изясни същия, прилагайки чл.20 ЗЗД ? – допълнителният селективен критерий по тези въпроси се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, с постановените по реда на чл.290 ГПК решения по т.д.№ 2012/2020 г.и т.д.№ 761/2008 г. на І т.о., т.д. № 218/2012 г. и т.д.№ 944/2010 г. на ІІ т.о., гр.д.№1227/2011 г. на ІІ г.о. и гр.д.№ 420/2009 г. на ІV г.о. на ВКС; 3/ При наличие на договор и/или изрично извънсъдебно изявление за опрощаване и отказ от имуществени претенции за част от исковия период, следва ли да се допуска до разглеждане иск, който обхваща този период ?; 4/ При наличие на договор и/или изрично извънсъдебно изявление за опрощаване и отказ от имуществени претенции за част от исковия период, следва ли да се отхвърли иска, който обхваща този период ? – не е посочен допълнителен селективен критерий по тези два въпроса; 5/ Кои факти и обстоятелства влияят на преценката дали правилно е приложен института на погасителната давност по отношение иска за главница и мораторна лихва за забава, за вземане което е периодично ? – допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с ТР № 3/18.05.2012г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС. Отделно касаторът сочи очевидна неправилност на въззивното решение, като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.2, пр. трето ГПК, поради неправилно тълкуване на чл. 42, ал. 2 от договора, в противоречие с принципите на тълкуването в чл. 20 ЗЗД. Първите два въпроса са обобщими до въпроса: Как следва да се тълкува неясна договорна клауза, при съществуващ между страните спор относно съдържанието й, съгласно принципите на тълкуването в чл.20 ЗЗД „. Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване: решаващият извод на съда, за основателност на исковете, се базира на тълкуване клаузата на чл. 42, ал. 2 от сключения между страните договор. Не е обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е изложил мотиви, позовавайки се на визираните в чл. 20 ЗЗД принципи на тълкуването и в унисон с приложението на разпоредбата, съгласно цитираната от касатора практика на касационна инстанция - в съответствие с междувременно формирана практика по тълкуване на спорната разпоредба, макар досежно дължимо индексирано възнаграждение за друг период от действието на договора между настоящите страни / решение по т.д.№ 1190/2024г. на ІІ т.о. на ВКС /. Трети и четвърти въпроси не са обосновани с допълнителен селективен критерий, което е достатъчно да се изключат от преценка за възможно основание за допускане на касационното обжалване. По начало, обаче, те изхождат от несподелена в решаващите мотиви на съда предпоставка – валидно волеизявление за опрощаване/отказ на ищеца от имуществени права – предмет на настоящия иск / твърдяно от ответника с писмо рег. № СО15-2600-7885/17.08.2015г. на ищеца /. Писмото цели уреждане на отношения между страните, по издадени фактури в периода 2012г. - 2015г. и изразената в него, под условие, воля за опрощаване няма отношение към процесните претенции, възникнали през 2021г.. Поради това, дори да би бил формално посочен допълнителен селективен критерий, не би бил удовлетворен общия такъв. При това, въпросите изискват отговор за допустимост /третия/ или правилност на съдебния акт /четвъртия/, а не по приложението на правна норма или правен принцип. Отговорите на такива въпроси не биха могли да са еднозначни и общовалидни, независимо от конкретиката на отделния спор, което изключва характеристиката им на правни въпроси. Петият въпрос, впрочем и предходните два, са фактологично неточни. Ищецът не е предявил вземания, възникнали в периода 2009г. – 2018г., а вземания, възникнали през 2021г., но определяеми по размер съобразно факти, възникнали в периода 2009г. – 2018г.. Ответникът по същество противопоставя довод, че с неупражняване правото на индексация, съобразно годишната инфлация за съответната година на изпълнение на договора, отпада правото на същата страна, при упражняването му за последваща година да се съобрази и годишната инфлация за пропуснатата година. Погасителна давност спрямо факти, от значение за формиране размера на вземането, законът не урежда, нито подобно възприятие е изводимо от ТР, посочено в обосноваване на допълнителния селективен критерий. Друг е въпроса, че между страните съществува и спор относно начина на приложение на първата хипотеза на чл. 42,ал. 2 от договора / начисляване на годишна инфлация с натрупване /. Очевидна неправилност, като самостоятелно основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, не е изводима единствено и само от мотивите на въззивното решение, доколкото обосноваването й от касатора е с неправилно тълкуване на чл. 42, ал. 2 от договора, което само по себе си предпоставя тълкувателна дейност и на настоящата инстанция, присъщо на произнасяне по съществото на спора, в друга фаза на касационното производство, по реда на чл. 290 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение