Определение № 1950 от 30.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 659/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „ЕОС МАТРИКС“ ЕАД срещу определение № 52 от 27.01.2026 г., постановено от Апелативен съд – Варна в.ч.гр.д. № 2 по описа на съда за 2026 г., с което е потвърдено определение № 1583/11.11.2025 г., постановено по гр.д. № 245/2025 г. на ОС – Шумен, с което е оставена без уважение молбата на частния касационен жалбоподател за изменение на основание чл. 248 от ГПК, на постановеното по делото решение в частта за разноските.

В частната касационна жалба се излагат оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно определение, иска се отмяната му и изменение на постановеното по делото първоинстанционно решение в частта за разноските, чрез намаляване на присъденото на противната страна адвокатско възнаграждение.

Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставят се въпросите:

1. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните? Твърди се противоречие на обжалваното определение с решение на СЕС от 28.07.2016г. по дело С-57/2015 и с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2022 от 01.08.2024г. на ОСГТК на ВКС.

2. При направено своевременно възражение по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, обвързан ли е съдът да ползва като ориентир посочените минимални размери на адвокатски възнаграждения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения? Твърди се противоречие на обжалваното определение с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22.

Ответникът по жалбата не взема становище по същата.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.

За да постанови обжалвания съдебен акт въззивният съд приел, че:

С постановеното по гр.д. № 245/2025 г. решение № 228/13.10.2025 г. ОС - Шумен е прекратил частично като недопустимо производството по предявения от К. З. К. против „ЕОС Матрикс“ ЕООД иск по чл.439 ГПК досежно сумата от 54.66 лева, представляваща неолихвяеми вземания и за сумата от 4 243.15 лева, начислени такси по Тарифата към ЗЧСИ, и е уважил исковата претенция в останалата й част - за недължимост на сумата от 22 836.27 лева, представляваща присъдена по ИЛ главница, дължима по договор за кредит от 24.03.2008 г. и на сумата от 32 673.09 лева, представляваща присъдена по ИЛ законна лихва върху главницата за периода след издаване на заповедта за изпълнение - 24.11.2011 г. до 15.04.2025 г. Съобразно този изход от спора с решението си първоинстанционният съд е осъдил ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 7 264.40 лева - разноски за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, съответни на уважената част от иска. Направеното от „ЕОС Матрикс“ ЕООД възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е прието за неоснователно.

С подадена в срока по чл. 248 ГПК молба дружеството е поискало от първостепенния съд да измени решението си в частта относно адвокатското възнаграждение, което е осъден да заплати на ищеца, поддържайки възражението си по чл. 78, ал. 5 ГПК. Това искане е оставено без уважение с обжалваното пред въззивната инстанция определение № 1583/11.11.2025 г.

Въззивният състав сочи, че съгласно задължителните разяснения по т. 3 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК меродавна за преценката дали претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно е действителната правна и фактическа сложност на делото. В тази връзка в съдебната практика са развити и релевантните обстоятелства, определящи фактическата и правна сложност на спора - напр. вида на предявените искове, очертаният от страните предмет на спора /фактически и правни твърдения и възражения/, наличието на задължителна съдебна практика по спорни въпроси, обема на доказателствения материал, извършените от страните процесуални действия, в частност от процесуалния представител. Като относимо обстоятелство за преценката се приема и цената на предявените искове, определяща и защитавания материален интерес. Съдебната практика е константна и по въпроса, че с оглед постановеното задължително решение на СЕС по дело С-438/22 г. съдът да не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г. за адвокатските възнаграждения, към които препраща разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК, но същите съставляват ориентир за пазарната стойност на адвокатската услуга и в тази връзка са обективен критерий за съда при определяне на следващото се адвокатско възнаграждение.

В контекстна на така изложеното, в настоящия случай въззивният съд е отчел, че действително спорът по гр.д. № 245/2025 г. на ОС - Шумен не се отличава със съществена фактическа и правна сложност. Предявеният иск е с правно основание чл. 439 ГПК за недължимост на вземания, за които е издадена заповед по чл. 417 ГПК, основан на твърдение за изтекла погасителна давност, поради което предмет на същия е не установяване на правопораждащите факти на оспорените вземания, а тяхното погасяване. По основните спорни въпроси – относно прекъсването на давността в хода на принудителното изпълнение е налице задължителна съдебна практика. Съдебното дирене е приключило в едно съдебно заседание, а ангажираните по делото доказателства се свеждат до приемане на препис от изпълнителното дело, съдържащо два тома и изискана справка от първоначалния кредитор /банката/ за извършвани доброволни погашения на дълга.

Според въззивния състав следва да бъде отчетено обаче, че ответното дружество е оспорило предявения иск, навеждайки с отговора по чл. 131 ГПК оспорвания по допустимостта на част от исковата претенция, фактически твърдения за редица конкретни действия по изпълнителното дело, които са прекъснали давността, цитирана е и практика на различни съдилища. Оспорването на иска е поддържано и в с.з. /депозирана писмена молба/.

Излага се, че процесуалният представител на ищеца е изготвил и депозирал исковата молба, в която се съдържа искане за допускане на обезпечение, което е уважено, съответно са предприети действия и в тази връзка, осъществил е процесуална защита в проведеното о.с.з. и е депозирал писмени бележки по съществото на спора, излагайки правни аргументи по направените от ответната страна възражения. Навеждането в отговора по чл. 131 ГПК на възражения срещу иска, безспорно е налагало повторно обследване на материалите по изпълнителното дело и ангажираното от ответника друго писмено доказателство, съответно запознаване с цитираната в отговора и подадената преди с.з. писмена молба съдебна практика. Общата цена на първоначално заявената претенция е 59 807.17 лева, като обстоятелството, че част от същата се формира и от вземането за законна лихва, присъдена глобално за периода след издаване на заповедта, не е основание същата да бъде изключена от определянето на защитавания материален интерес, съответно да се отрече осъществената процесуална защита и по тази част от иска. Това обстоятелство следва да бъде отчетено и се отчита от съда като релевантно към фактическата и правна сложност на спора.

Според въззивния състав в обобщение, претендираното и заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер на 5 434.57 лева, съответен на минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за искове с цена на първоначално предявените, при отчитане на всички посочени обстоятелства относно фактическата и правна сложност на конкретния спор и извършените от процесуалния представител действия, не е прекомерно.

Според настоящия касационен състав, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивния съдебен акт се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба, респ. частната касационна жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК или на чл. 280, ал. 2 ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т. 1 от посоченото тълкувателно решение са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на обжалвания съдебен акт, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането му до касационен контрол.

В случая поставените от частния касационен жалбоподател въпроси се правни и принципно може да бъдат признати за годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на същите не са налице поддържаните допълнителни критерии за селектиране на частната касационна жалба.

Видно от действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към обжалваното му определение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, дейността на съда по преценка досежно разумния, съответстващ на действителната фактическа и правна сложност на делото, размер на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение, е осъществена не в противоречие, а в съответствие с цитираната от жалбоподателя практика на СЕС и ВКС, на която в мотивите на съда е налице и изрично позоваване. Крайните изводи на съда относно конкретния размер на адвокатското възнаграждение са относими към правилността на обжалваното въззивно определение, а не към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване, поради което и правилността им не подлежи на преценка в настоящото производство по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ търговско отделение