Определение № 1446 от 25.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2663/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. С решение № 470/08.04.2024 г. по в. гр. д. № 488/2024 г. Пловдивският окръжен съд е потвърдил решение № 540/22.12.2023 г. по гр. д. № 2435/2022 г. на Асеновградския районен съд, с което са отхвърлени предявените от В. Т. И. и Г. Т. К. срещу М. П. С., Г. В. С., Л. Г. К. и В. А. К., положителен установителен иск за признаване право на собственост на 1/3 ид. ч. от 6 бр. земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], и е отхвърлено искането за отмяна на н. а. № 113/03.07.2018 г. По делото е установено, че спорните имоти произхождат от Д. И. М., починал на 17.04.1992 г., който със саморъчно завещание от 13.05.1991 г. завещал на един от наследниците си по закон- П. Д. И. - син, внесената в ТКЗС земя. С решение № 022/05.05.1998 г. на наследниците на Д. М. са възстановени земеделските земи, предмет на спора. Заветникът П. Д. И. е починал на 27.04.1995 г. и е оставил за наследници по закон съпруга Н. И. И., починала на 23.09.2003 г., и деца ответницата М. П. С. и Д. П. И., които са наследници по закон и на преживялата съпруга на заветника. С н. а. № 113/03.07.2018 г. ответницата М. С. е призната за собственица по давност на възстановените земеделски земи - предмет на предявения положителен установителен иск за собственост, които на същата дата продала на ответника Г. С. с н. а. № 114. Той, от своя страна, с н. а. № 15/14.08.2018 г., се разпоредил със земите чрез покупко-продажба в полза на ответника Л. К., по време брака на последния с ответницата В. К.. Ищците са наследници по закон - дъщери, на М. И. И. - починала на 12.04.2021 г. като преживяла съпруга на Д. П. И., с когото е имала сключен граждански брак на 27.04.1989 г., прекратен със смъртта на съпруга на 23.08.2015 г. Въззивният съд е посочил, че при наличието на констативен нотариален акт за собственост, призната по реда на обстоятелствената проверка, оспорващата страна, при условията на пълно и главно доказване, следва да отрече правата на признатия собственик. Това в настоящия случай следва да сторят ищците, които да установят твърденията си, че ответницата М. С. не е придобила на основание давностно владение спорните имоти, като докажат или че не са губили владението върху тях или че са отблъснали или прекъснали нейното владение. Като се е позовал на решението на поземлената комисия за възстановяване правото на собственост на процесните земи, съдът е посочил, че спорното право е принадлежало на Д. М., а по силата на оставеното от него саморъчно завещание и наследственото правоприемство, след смъртта му собственици са станали наследниците на сина му П. И. - М. С. и Д. И. (деца) и преживялата съпруга Н. И., които получават равни дялове от наследството. След смъртта на Н. И. през 2003 г. нейният дял е разпределен между двете й деца. От показанията на свидетелите Г. и Бакалимова въззивният съд е приел за установено, че след смъртта на П. И. земите са останали на дъщеря му М. С., която е сключвала договори за тях и е получавала рента. Съдът е кредитира тези показания поради тяхната незаинтересованост и поради факта, че са дадени в резултат на лични впечатления, тъй като свидетелите живеят в селото, като едната е участвала и в сключването на договорите за ползване на земите. Свидетелите не са и заинтересовани. Според тях Д. имал друг имот - от 4 дка, останал от майка му, като за него сам той е сключвал договор и получавал рента. Твърдят, че се знаело, че процесните земи са останали на М. и Д. никога не е повдигал спор за тях. Въззивният съд е посочил, че действията по сключване на договори за наем или аренда съставляват сами по себе си акт на управление на общо имущество между сънаследници, но в случая е налице демонстрация от страна на сестрата М. С. пред другия сънаследник - Д. И., че тя свои имотите - извършва действия на управление, реализира доходи от тях, а и се знаело в обществото, че тези имоти са нейни. В същото време от негова страна не е имало никакво противопоставяне или повдигане на спор по повод собствеността върху земите - свидетелите на ищците не установили някакво поведение в тази насока. Показанията им съдържали единствено изявление, че Д. получавал рента, без да е посочено от кои имоти, доколкото от показанията на вторите две свидетелки се установявало, че Д. е притежавал други земеделски земи - от своята майка, от които действително е реализирал доход. При това положение въззивният съд е намерил, че доказателствената сила на констативния нотариален акт не е опровергана, като доказателствата дори не внасят съмнение в него. Доказателства самите ищци да са предприемали действия по прекъсване на давностното владение на М. С. по делото не са ангажирани, а и няма подобни твърдения. Ето защо съдът е заключил, че по делото не е проведено, при условията на пълно и главно доказване от страна на ищците, опровергаване на обвързващата сила на констативния нотариален акт, който легитимира М. С. за собственик на основание давностно владение на спорните имоти, а чрез доказване правото й на собственост е доказано и правото на собственост по силата на транслативно правоприемство на купувачите по последващите сделки. Предявеният установителен иск за признаване правото на собственост на ищците върху 1/3 ид. ч. от процесните имоти се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, а първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено. Касационна жалба срещу въззивно решение е подадена от ищците, които се позовават на основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. От ответниците по касация М. П. С. и Г. В. С. е подаден отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване; Л. Г. К. и В. А. К. не са подали отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което не попада в обхвата на изключението от касационно обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима. При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателките се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Поставят следния правен въпрос, който считат, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС: Демонстрация на намеренията да свои процесните имоти ли е извършването на действия по управлението им, сключването на договори за рента? С оглед мотивите, изложени от въззивния съд, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения от жалбоподателките правен въпрос, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС така: Извършването на действия по управление на сънаследствени недвижими имоти, като сключването на договори за рента, представлява ли демонстрация на намерението на сключилия договорите сънаследник да свои чуждите идеални части? По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.