Определение № 48 от 13.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5453/2014 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. Д. Д. от [населено място], чрез адв. Сн. И. и Й. Ц. срещу решение №112/03.06.2014 год., постановено по гр.д. №1116/2014 год. на Софийски апелативен съд, 7-ми състав, с което е обезсилено решение № 25/03.01.2014 год. по гр.д. № 9037/2011 год. на СГС, І ГО в частта, в която са отхвърлени предявените от Р. Д. Д. срещу А. П. Б. от [населено място] искове с пр. осн. чл. 26,ал.1, пр.3 и ал.2, пр.2 и пр.4 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договора за дарение поради липса на основание, съгласие и противоречие с добрите нрави / на ½ ид. част от апартамента, намиращ се в [населено място], [улица], ет.5, сключен между Р. Д. Д. в качеството му на дарител и Ф. И. Боева в качеството и на надарена и евентуалния такъв за отмяна на дарението с пр. осн. чл. 227,ал.1,б.”в” ЗЗД като производството по делото в тази му част е прекратено и потвърдено решението в останалата част, в която исковете за нищожност на дарението на осн. чл. 26,ал.1, пр.3 и ал.2, пр.2 и 4 ЗЗД и за неговата отмяна, предявен при условията на евентуалност, както и иска по чл. 108 ЗС на Р. Д. Д. срещу Ф. И. Б. и А. П. Б. са отхвърлени. С касационната жалба е представено изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване съгл. чл.284,ал.3,т.1 ГПК. Ответниците по касационното обжалване Ф. И. Боева и А. П. Боева и двете от [населено място] чрез адв. Цв. А., оспорват допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение и основателността на касационната жалба „по същество” в писмен отговор по делото. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Не са налице обаче предпоставките, с които процесуалният закон свързва достъпът до касационно обжалване. В представеното изложение касаторът е формулирал три правни въпроса, които касаят решението само в частта относно претендираната нищожност на процесното дарение на посочените основания. По отношение на първите два въпроса като допълнително основание е посочено противоречие с практиката на ВС и ВКС, като в тази насока е цитирал ТР №26/72г. на ОСГК и Р №355/ 09.01.2012 год. по гр.д. №430/2011 г., ГК, ІІ ГО. По отношение на третия въпрос се сочи, че неговото разрешаване е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото допълнително основание / критерий /за допустимост по чл. 280,ал.1,т.3 ГПК. Съгласно дадените разяснения в т.4 от ТР №1/19.02.2010 год. на ВКС по т.д. №1/2009 год. на ОСГТК това допълнително основание за допустимост на касационното обжалване е налице, когато разглеждането на поставения въпрос допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.В случая касаторът не е обосновал с какво поставения въпрос би допринесъл за точното приложение на закона и развитие на правото в аспекта на направеното разяснение. Допустимостта на касационното обжалване е обусловена от кумулативното изпълнение на две изисквания, а именно формулирането на правен въпрос, който е обуславящ за изхода на делото и обосноваване на допълнителен критерий за допустимост на касационното обжалване. Доколкото по коментирания въпрос в случая липсва такава обосновка, съдът не може да извърши проверка дали критерият действително е изпълнен. С оглед на това този правен въпрос не следва да се обсъжда. По отношение на останалите два въпроса не е изпълнен критерия по чл. 280,ал.1,т.2 и 1 ГПК. К. сочи, че с въвзивното решение в противоречие с приетото в ТР №26/72г. на ОСГК и Р №355/ 09.01.2012 год. по гр.д. №430/2011 г., ГК, ІІ ГО е разрешен въпроса: „Щедростта мотив ли е на дарението или е негова същностна проява и основание, дали щедростта е проява на т. нар. дарствено намерение, без което не може да има договор за дарение. Включва ли се в основанието на договора за дарение типичната пряка и непосредствена цел на дарителя да облагодетелства надарения, провокирана с оглед личността на последния. Д. намерение, изразяващо се в обедняване на дарителя и обогатяване на надарения основание на дарението ли е по смисъла на чл. 26 ЗЗД. Дарствено намерение дефинирано като типична пряка и непосредствена цел на дарителя да облагодетелства надарения и щедрост едно и също ли е? Въпросът очевидно е поставен във връзка с решението по отношение на иска за нищожност на дарението поради липса на основание / чл. 26 ,ал.2, предл.4 ЗЗД/. Във въззивното решение се сочи, че според ищеца процесното дарение е лишено от основание, доколкото е извършено без дарителят да има повод и намерение да проявява щедрост към Ф. И. Боева.Посочено е, че основанието на един договор е пряката и непосредствена цел, която се преследва с този вид договори. При дарението тази пряка и непосредствена цел е дарителят да прехвърли определено право или вещ на надарения без да иска от последния насрещна престация. Въпросът дали това е проява на щедрост, на изпълнение на нравствен дълг или е мотивирано от други обстоятелства не е въпрос на правно основание по смисъла на чл. 26,ал.1, пр.4 ЗЗД, а на конкретната цел, която се преследва с извършване на дарението и мотивите за същото. За това ако последните противоречат на закона или на добрите нрави дарението ще бъде нищожно на осн. чл. 226,ал.3 ЗЗД, а не поради липса на основание. Така приетото от въззивният съд не влиза в противоречие с цитираната практика на ВС и ВКС. В ТР №26/1972 на ОСГК също се казва, че „основанието на договора е да се даде нещо безвъзмездно, да се прояви щедрост. Тази цел на дарителя е именно елемент от договора”. Следователно и с това решение основанието на договора в това число и на този за дарение е целта, която се преследва с неговото сключване. Да се даде нещо безвъзмездно принципно е проява на щедрост .Но проявата на щедрост не е правна ,а оценъчна категория. Като такава същата няма значението, което касаторът се опитва да и придаде като еквивалента на правното основание на договора.Следва да се посочи също така, че при договора за дарение, мотивът за дарението съвпада с основанието на договора / виж „Облигационно право Отделни видове облигационни отношения Ал. К. „ изд. 1956 год. стр. 211/ .В случая обаче касаторът не твърди, че дарението е извършено без мотив, тоест без основание, а че мотивът е бил друг - чрез извършеното дарение да уреди други отношения. Това би довело до нищожност на дарението обаче само ако този мотив противоречи на закона или добрите нрави, което е самостоятелно основание за нищожност по чл. 226,ал.3 ЗЗД, както е посочено и от въззивният съд. Следва да се отбележи и това, че предмет на цитираното ТР са въпросите на отмяната на даренията между съпрузи ,направени във връзка с брака при неговото прекратяване, а не тези касаещи правното основание на договорът за дарение. С оглед на изложеното, не е налице противоречие между въззивното решение и ТР №26/1972 на ОСГК на ВС, /което би обосновало критерия по чл. 280,ал.1,т.2 ГПК, доколкото последното няма задължителен характер съгл.т.1 Т./2010 год. /. Няма такова противоречие и с Р №355/ 09.01.2012 год. по гр.д. №430/2011 г., ГК, ІІ ГО, имащо задължителен характер като постановено по чл. 290 ГПК, което се е произнесло по други правни въпроси. Не е налице такова противоречие между това решение и вторият правен въпрос, формулиран от касатора, както следва: „Дали оборването на презумпцията по чл. 26,ал.2, изр.2ЗЗД за предполагаемо наличие на основание на договора за дарение следва да се прецени само въз основа на изявлението на дарителя, отразено в нотариалния акт и насрещното изявление на надарения за приемане на дарението,/ както е приел САС в мотивите на обжалваното решение / или следва преценката да се извършва на базата на цялостната обстановка, предшестваща и съпътствуваща дарението, която следва да бъде установяване с всички доказателствени средства САС. Противоречието се сочи, доколкото с цитираното решение на ВКС е прието,че „Д. намерение като намерение да се прояви щедрост, не се презюмира, то се извлича от външни белези, от житейските факти довели до сключването на договора за дарение”. Очевидно е, че изразеното становище във връзка с установяването на дарственото намерение няма отношение към успешното оборване на презумпцията по чл. 26 ,ал.2, изр.2 ЗЗД. Въпросът е и некоректно формулиран е, доколкото в обжалваното решение е посочено, че Р. Д. не е оборил установената в чл. 26,ал.2,изр.2 ЗЗД презумпция, че основанието се предполага до доказване на противното. ,което означава, че по делото не са представени доказателства които да оборват тази презумпция. По изложените съображения законовите предпоставки за допустимост на касационното обжалване не са изпълнени и същото не следва да се допуска. Предвид изхода на настоящото производство К. следва да бъде осъден да заплати на Ф. И. Боева разноски в размер на 1500 лв. адвокатско възнаграждение и на А. П. Боева в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.