Определение № 4692 от 20.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1661/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М., чрез адв. Ю. – служебен адвокат, срещу определение № 329/09.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 13667/2024 г. по описа на СГС, VI състав, с което е потвърдено определение № 43433/04.12.2023 г., постановено по гр. д. № 52520/2023 г. по описа на СРС, 31 състав, с което е върната исковата молба на жалбоподателя. В частната касационна жалба се поддържат твърдения, че прекратяването на делото е незаконно, тъй като искът бил предявен срещу ответницата в лично качество, а не в качеството ѝ на магистрат във връзка с действията ѝ по осъждане на жалбоподателя по непредявени обвинения. Излага се становище, че, за да бъде налице недопустимост на иска против съдията, с оглед функционалния й имунитет, съдът е следвало да изследва въпроса налице ли е умишлено престъпление от общ характер, което съдът не бил сторил. Прави се искане обжалваното определение да бъде отменено, делото да бъде върнато на СРС с указания да разгледа предявените искове като такива по чл. 45 ЗЗД. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване към частната касационна жалба се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК без да е посочена конкретна хипотеза от изброените в разпоредбата. По делото е постъпила и последваща „жалба“ с вх. № 50186 от 28.01.2025 г. срещу същото определение. В срока по чл. 275, ал. 1 ГПК страната може да допълва вече подадена жалба, както и да сочи нови основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. След изтичането на този срок обаче страната може да допълва съдържанието на жалбата, като уточнява основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, само в изпълнение на дадени от съда указания за отстраняване нередовности и то в срока, определен от съда за тази цел. Доколкото в случая не се касае за нито една от посочените хипотези и цитираната „жалба“ е подадена извън срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, то същата не следва да се взема предвид от съда. Частната касационна жалба с вх. № 50156/24.01.2025 г. е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от легитимирана страна срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС взе предвид следното: С обжалвания акт въззивният съд е констатирал, че производството по делото е образувано пред СРС по предявен от Е. Д. М. против М. А. Л. осъдителен иск за сумата от 24 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от противоправно поведение на ответницата, изразяващо се в осъждането му по ВНОХД № 102/2018 г. по описа на Апелативен специализиран наказателен съд за престъпление, за което не му е било повдигнато обвинение. Въззивният съд е посочил, че в изпълнение на дадени от първостепенния съд указания ищецът е подал уточнителна молба от 16.11.2023 г., в която е заявил, че „М. Л. го е осъдила противозаконно, но без да има правомощия за това, поради което не е действала като магистрат, а като частно лице“, както и е направил искане за отвод на съдията поради предубеденост, тъй като възпрепятствал ищеца да заведе дело, както и не бил разгледал искането му за предоставяне на правна помощ. Във връзка с последното твърдение въззивният състав е приел, че оставянето без уважение на молбата на ищеца за предоставяне на правна помощ е правилно и съобразено с разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗПП, предвиждаща очевидната недопустимост на иска като една от отрицателните предпоставки за предоставяне на правна помощ. Съдът е приел, че по делото не са налице обстоятелства по смисъла на чл. 22, ал. 1 ГПК за отвод или самоотвод на съдията, постановил първоинстанционното определение за връщане на исковата молба и прекратяване на делото. Аргументирал се е, че действията на съдията по проверка на допустимостта на предявения иск и даването на указания с оглед изискванията на процесуалния закон към редовността на исковата молба не са израз на предубеденост или заинтересованост от изхода на спора, а съставляват изпълнение на законово установени задължения. По отношение на допустимостта на предявената претенция, съдът е констатирал, че искът е предявен срещу физическо лице, което е участвало в качеството си на съдия в съдебния състав, постановил присъдата по ВНОХД № 102/2018 г. Като се е позовал на нормата на чл. 132 КРБ относно функционалния имунитет на магистратите при изпълнението на служебни задължения, както и при постановяване на актове, е приел, че искът е недопустим и определението, с което исковата молба е върната е правилно. Съдът е взел отношение и по конкретно наведените от жалбоподателя пред въззивния състав доводи, като е посочил, че личната интерпретация на жалбоподателя относно качеството на съдията, постановил присъдата му, е ирелевантна. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК вр. с чл. 280 ГПК определенията на въззивните съдилища подлежат на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на чл. 280 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто Гражданско отделение, приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определение № 329/09.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 13667/2024 г. по описа на СГС, VI състав, поради следните съображения: По основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното прилагане на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Основанието намира приложение, ако по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба - за да се създаде съдебна практика по прилагането й или да бъде тя осъвременена. В настоящия случай касаторът не сочи и не обосновава наличието на някоя от хипотезите, включващи се в основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Следва да се посочи, че разпоредба на чл. 132 КРБ е изрична и ясна и по нея е налице постоянна практика, която настоящият съдебен състав напълно споделя и не намира необходимост да променя. Както в самата норма е посочено, функционалният имунитет на магистратите е с ограничен обхват и се проявява в гражданската и наказателна неотговорност за служебните им действия и постановените от тях актове, освен при извършено умишлено престъпление. В последния случай искът е допустим само при наличието на влязла в сила присъда или в хипотезите по чл. 124, ал. 5 ГПК, каквито не се твърди да са налице в настоящия случай. Постановяването на съдебен акт за реализиране на наказателната отговорност на ищеца съставлява и е израз на същинската дейност на магистратите в процеса на правоприлагането. Безспорно наличието на функционален имунитет на магистратите е абсолютна процесуална пречка за разглеждане на имуществени искове срещу тях за действия и актове във връзка с длъжността им. В случай, че съдът констатира такава пречка, той е длъжен са прекрати производството като недопустимо. /в т. см. определение № 502 от 01.10.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 414/2009 г., III г.о., ГК, определение № 146 от 17.03.2011 г. на ВКС по ч. гр.д. № 40/2011 г., ГК, IV г.о., определение № 297 от 29.04.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1564/2015 г., IV г.о., определение № 60132 от 01.11.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3935/2021 г., II г.о., определение № 788 от 22.02.2024 г. на ВКС по ч. гр. д. № 486/2024 г., II г.о./ Именно по този начин е процедирал и съдът в настоящия случай. Не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК: Определението на въззивния състав не е нищожно или недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна жалба и без да е имало процесуални пречки за разглеждането на тази жалба. Определението на въззивния състав не е и очевидно неправилно. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приложил относимите към спора разпоредби. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Останалите, съдържащи се в изложението, твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,