Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на “Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против решение № 88 от 14.10.2021 г., постановено по въззивно търговско дело № 196 по описа за 2021 г. на Русенския окръжен съд, с което е отменено решение № 260233 от 28.04.2021 г. по гр. д. № 1625 по описа за 2020 г. на Русенския районен съд в частите, с които е признато за установено, че И. Д. Д. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД следните суми: 1/ главница за периода от 20.12.2018 г. до 20.09.2025 г. по договор за потребителски кредит № PLUS-15350249/04.10.2017 г. – за размера от 10673,22 лв. до 13471,14 лв.; 2/ договорна лихва за периода от 20.12.2018 г. до 20.09.2025 г. в размер на 5107,71 лв.; 3/ обезщетение на забава в размер на 529,71 лв., като е постановено друго решение за отхвърляне на исковете за тези суми. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено, че И. Д. Д. дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД сумата от 10673,22 лв. главница по договор за потребителски кредит № PLUS-15350249/04.10.2017 г., като в тази част решението не е обжалвано.

Касаторът твърди, че решението на Русенския окръжен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон – основание за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 от ГПК. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1.За да бъдат изпълнени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в частта относно посочване на взетите предвид допускания при изчисляване на ГПК, достатъчно ли е те да бъдат единствено изброени, или е необходимо в договора за кредит да е включена формулата от Приложение № 1 към ЗПК и в нея да са нанесени взетите предвид общи положения и допълнителни допускания от конкретния договор за кредит?

2. При наличие на изрична клауза в договора за кредит, която гласи, че сключването на застраховка към договора за кредит не е условие за отпускането му, респективно- при липса на изрична клауза с посоченото съдържание, следва ли стойността на застрахователната премия да бъде включена при формиране на ГПР?

Ответникът по касационната жалба И. Д. застъпва становището, че няма основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира за присъждане на 750 лв. разноски за касационното производство.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

В исковата молба ищецът е изложил, че на 04.10.2017 г. И. Д. е сключил с "БНП Париба Пърсънъл Файненс " ЕАД договор за потребителски кредит, по силата на който дружеството му предоставило сумата 15000 лв. Страните се съгласили да бъде сключена застраховка на плащанията със застрахователна премия 5400 лв., разделена на равен брой вноски, а освен това кредитополучателят се е задължил да заплати и такса "ангажимент", в размер на 375 лв., дължима при усвояване на кредита чрез удържането й от общия му размер. Договорната лихва по кредита е уговорена между страните в размер на 6697,92 лв. Тъй като кредитополучателят не е изпълнявал задължението си за плащане в срок на погасителните вноски, кредитът е обявен за предсрочно изискуем на 09.12.2019 г., като на ответника е изпратено писмено уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост. Освен това ответникът дължи и 1429,29 лв. обезщетение за забава за периода от 21.12.2018 г. до датата на завеждане на заявлението по чл. 410 ГПК в съда. На 10.06.2019 г. е подписано Приложение № 1, към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г., сключен между "БНП Париба Пърсънъл Файненс " ЕАД и "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, по силата на който вземанията срещу И. Д. са прехвърлени на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, като ответникът писмено е уведомен за извършената цесия. След като длъжникът е възразил срещу издадената заповед за изпълнение, ищецът е поискал да бъде признато за установено, че И. Д. му дължи сумите 13763,43 лв. главница за периода от 20.12.2018 г. до 20.09.2025 г., заедно със законната лихва, считано от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, 5107,71 лв. договорна лихва за периода от 20.12.2018 г. до 20.09.2025 г., 1429,29 лв. лихва (обезщетение) за забава за периода от 21.12.2018 г.

Първоинстанционният съд е приел, че ответникът не е изпълнявал точно поетите задължения, поради което е признал за установено че дължи на "Агенция за събиране на вземания" ЕАД сумите 13471,14 лв. главница за периода от 20.12.2018 г. до 20.09.2025 г., заедно със законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 16.12.2019 г. до окончателното изплащане, 5107,71 лв. договорна лихва за периода от 20.12.2018 г. до 20.09.2025 г. и 529,71 лв. лихва (обезщетение) за забава за периода от 21.12.2018 г. За разликата над уважените размери до 13763,43 лв. главница и за разликата до 1429,29 лв. лихва (обезщетение) за забава исковете са отхвърлени като неоснователни.

В решението си Русенският окръжен съд е приел, че договорът за кредит е изготвен в несъответствие на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно тази разпоредба договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания. В процесния договор е посочен ГПР с размер от 11,18%. В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити е отразено, че ГПР е формиран на базата на месечните погасителни вноски, включително и с 30-дневен гратисен период, и лихвен процент в размер на 9,90%. В "Свързани с договора разходи" и "Всеки друг разход, свързан с договора за кредит" обаче са отразени само такса ангажимент, еднократна в размер на 2,5% от размера на кредита (375 лв.) и цена на банков превод според тарифата на съответната банка. Никъде не е отразено като разход по кредита, че потребителят следва да заплати застрахователна премия в общ размер на 5 400 лв., която се равнява на 36% от главницата по кредита. Това обстоятелство не е взето предвид при калкулациите на ГПР, а според чл.19, ал.1 от ЗПК е трябвало да бъде включено, тъй като ГПР изразява общите други преки или косвени разходи, комисионни и възнаграждения от всякакъв вид. В процесния случай в посочения ГПР не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Това влече след себе си последицата на чл. 23 ЗПК и съответно ищецът има право да получи само чистата стойност на кредита. В настоящия случай обаче чистата сума по кредита не съответства на уговорената главница в размер на 15 000 лв., защото от същата е приспадната такса ангажимент в размер на 375 лв. Така чистата сума, която кредитополучателят е получил, е 14 625 лв. Общият размер на направените от ответника плащания се равняват на 3 951,78 лв. и след приспадането им от чистата стойност по кредита дължима остава само главница в размер на 10 673,22 лв. Ето защо Русенският окръжен съд е отменил първоинстанционното решение в частите, с които са присъдени суми над размера от 10 673,22 лв. и е отхвърлил исковете за тези суми.

От така изложените мотиви на решението на Русенския окръжен съд е видно, че първият въпрос на касатора не е бил разрешаван от този съд и съответно не е от значение за изхода на спора, поради което може да послужи за допускане на касационно обжалване. Никъде в мотивите не е прието, че за да се спазят изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, в договора за кредит трябва да е включена формулата от Приложение № 1 към ЗПК и в нея да са нанесени взетите предвид общи положения и допълнителни допускания от конкретния договор. От съдържанието на отделните графи на Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити съдът е констатирал, че в ГПР не са включени разходите за застрахователната премия. Затова е достигнал до извода, че е налице противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Вторият въпрос на касатора е от значение за изхода на спора, тъй като въззивният съд е счел, че застрахователната премия трябва да бъде включена в ГПР съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК. Според касатора застрахователната премия не следва да бъде включена в ГПР, тъй като в ал.3, т.2 на чл.19 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга. За разрешаването на този въпрос следва да се приложи определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. Според тази норма „общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. В случая получаването на кредита при предлаганите условия/т.2 от условията по договора/ включва заплащането на застрахователна премия за покупка на застраховка „Защита на плащанията“. Следователно застрахователната премия представлява разход, който е следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. До такъв извод е достигнал и въззивният съд, следователно даденото разрешение на втория въпрос на касатора съответства на приложимите правни норми, които са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Ето защо и по този въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.

При този изход на спора касаторът следва да заплати на И. Д. 750 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение