Определение № 14 от 20.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2560/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерство на правосъдието [населено място], чрез ст.юрисконсулт С. С. срещу решение № 548/08.05.2020 г. по в.гр.дело № 2182/2019 г. на Варненския окръжен съд, с което е отменено решение № 4019/02.10.2019 г. по гр.дело № 2807/2019 г. на Варненския районен съд в отхвърлената част на иска на Г. М. М. срещу Главна дирекция”Изпълнение на наказанията” при Министерство за правосъдието за обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода от 2006 г. до 31.12.2016 г. за сумата над 2000 лв. до 5000 лв. и вместо отменената част предявения иск с правно основание чл.71,ал.1,т.3 ЗЗДискр. е уважен за сумата над 2000 лв. до 5000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Варненския районен съд в уважената част на иска с правно основание чл.71,ал.1,т.3 ЗЗДискр. за сумата 2000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят, или делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. В изложението са формулирани въпросите:1.Налице ли е дискриминация по признак „увреждане” и кои лица са в сходно фактическо положение с ищцата, за да се приеме, че е налице по-неблагоприятно третиране, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. Въззивният съд длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, решен в противоречие с практиката на ВКС. Срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд по в.гр.дело № 2182/2019 г. в частта, с която е потвърдено решението по гр.дело № 2807/2019 г. на Варненския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск от Г. М. М. срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” при Министерство на правосъдието с правно основание чл.71,ал.1,т.3 ЗЗДискр над сумата 5000 лв. до пълния размер от 30000 лв. е подадена касационна жалба от ищцата Г. М. М., чрез адв.М. К.. Поддържаните основания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.71,ал.1,т.3 ЗЗДискр. се уважи в пълен размер. В изложението са формулирани въпросите:1. Относно критериите и обстоятелствата въз основа на които съдът следва да извърши преценката си при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане по реда на чл.52 ЗЗД следва ли да се присъди по-висок размер при нанасяне на вреди от поведението на държавен орган с оглед приложението на власт-подчинение с потърпевшия? Присъждането на обезщетение следва ли да бъде обвързано с размера на минималната работна заплата или пенсия за страната с оглед въведените критерии за съблюдаване размера на обезщетението със социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната? Следва ли да бъде определено като процентно съотношение на посочените пенсионни и социални вземания за съответната година за процесния период? Съдът трябва ли да упомене конкретно как е формиран размера на присъденото обезщетение с оглед каква част от него е определена за репарация на физически болки, друга за причинени негативни емоционални преживявания по вид и степен? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. 2. Въпросът съдът уточни и конкретизира съобразно правомощията по т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва: относно приложението на чл.52 ЗЗД и въведения с него принцип на справедливост при определяне на размера на неимуществените вреди от въззивния съд в конкретния случай, като не са отчетени от съда специфичните за случая обстоятелства, които имат значение при преценката на претърпените от ищцата вреди, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС – т.II от ППВС № 4/1968 г., както и в противоречие с практиката на ВКС. Всяка от страните по делото-жалбоподател не е изразила становище по касационната жалба на другата страна. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от касационните жалби е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваните части подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.71,ал.1 ЗЗДискр както следва: -За установяване нарушение на ответника по чл.5 от Закона за защита от дискриминацията, изразяващо се в изграждането и поддържането на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания на територията на Затвора-Варна, за периода 2006г.-31.12.2016г.; -За осъждане на ответника да преустанови нарушението; -За осъждане на ответника да заплати обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди, представляващи стрес и притеснение, унижение на човешкото достойнство,усещане за безпомощност,чувство на безизходица,психическо разстройство от дискриминационното поведение, в периода 2006г.-31.12.2016г.,общо в размер на 30 000лв.,със законната лихва от подаване на исковата молба. От фактическа страна е прието за установено от приложено удостоверение за родствена връзка, издадено от ... на 02.03.2016г., че ищцата Г. М. М. е сестра на M. Л. Ж.. Прието е, че съгласно Експертно решение № 1146-063 от 24.04.2014г. на ТЕЛК, МБАЛ „Св.А.“ Г. М. е с призната 100% трайно намалена работоспособност с чужда помощ до 01.04.2017г., като с ЕР № 0666-035 от 06.03.2017г. е преосвидетелствана при същите условия за срок от три години, до 01.03.2020г. Съдът е приел, че от представена Справка рег.№ 559/06 от 21.04.2017г. на ГД“ Изпълнение на наказанията“, Затвора –Варна е установено, че М. Л. Ж. е постъпил в Затвора-Варна на 12.10.2006г., считано от 30.03.2010г. е поставен на специален режима, впоследствие изменен на строг от 05.10.2016г. Посочено е, че провежда свиждания по определен график от началника на затвора- втора и четвърта събота от месеца. По запазени архивни данни през периода 18.01.2014г.- 24.12.2016г., на провеждани свиждания са присъствали лицата-Ф. Д. К., Г. М. М., М. К. Т.. Прието е за установено от писмо изх.№ 559/ 06 на ГД“Изпълнение на наказанията” и справка изх.№ 2744/ 06.11.2017г., че в затвора Варна няма изградени специални съоръжения за инвалиди от портала до мястото за свиждане. Достъпът до мястото за свиждане е чрез вътрешно стълбище и парапет. Осигурени са чакалня за свиждане, централно парно отопление през зимния сезон, санитарен възел и течаща вода, достъпни за лишените от свобода и техните посетители. По утвърден проект предстои изграждане на нови помещения за свиждане в корпуса на кота нула / 0/, които ще осигурят лесен достъп и за хора с увреждания. Прието е, че според показанията на свидетелката Ф. К. същата е виждала ищцата в периода 2006-2016г., когато е посещавала затвора. Твърди, че не може да отиде без придружител, който да й помага до мястото за свиждане, преминаването през детектор, двор и коридор към втория етаж. Няма изградени съоръжения за хора с увреждания. Посочено е, че според показанията на свидетелката Д. П. същата познава Г. М.. Заедно са били на свиждане с техни близки. Ищцата идвала със специална кола за инвалиди, но трябвало да й се помогне при слизане и за багажа, при придвижване до мястото, където приемали пратките. Там се записвали и чакали да ги пуснат всички или по групи. Физически не можела без подкрепа да се качи на втория етаж, помощ й оказвали близки на затворниците. Успокоявали я, защото тя се чувствала неудобно. Приел е, че съгласно показанията на свидетелят на ответната страна- С. Т. служител в Затвора-Варна, изпълнявал различни длъжности от 2000г., понастоящем „ инспектор социална дейност и възпитателна работа“ същият в периода 2006-2016г. е бил надзирател. По отношение на свижданията с M. Ж. заявил, че най - редовен посетител е била сестра му. Свидетелят посочил по какъв ред се провеждат свижданията след първоначално записване за посещение отвън. Според показанията на свидетеля ищцата „ в общи линии се придвижва на собствен ход“, като се държи за парапета. Понякога е подпомагана от други граждани, ако трябва да се носи нещо. От правна страна въззивният съд е приел, че според регламентацията на чл.5 във връзка с чл. 4, ал.3 от Закона за защита от дискриминация спрямо ищцата е допуснато нарушение, изразяващо се в поддържане на архитектурна среда, която затруднява достъпа на лица с увреждания до мястото, определено за свиждане с лишените от свобода в затвора- Варна. Прието е, че създаването на подходящи условия за достъпност на архитектурната среда и елементи от сградата и съоръженията, при съобразяване със специфичните изисквания за различни видове увреждания, е регламентирано със Закона за интеграция на хората с увреждания / ЗИХУ/, и разпоредбите на чл.35 и чл.36 от Наредба №4 от 01.07.2009г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, включително за хората с увреждания, които са действащо право за процесния период. Посочено е, че Наредбата е издадена на основание чл.169, ал.2 от ЗУТ и във връзка с чл. 33 от ЗИХУ и, че определя основните изисквания за осигуряване на достъпна архитектурна среда за цялото население,отчитайки специфичните нужди на хората с намалена подвижност, вкл. хора с увреждания / чл.1, ал.1/. Приел е за доказано, че през разглеждания период от десет години /2006-2016/ не са предприети действия от администрацията за изграждане на съоръжения и приспособления за лица с увреждания, които да осигурят безопасен достъп до съответните помещения /стаи, стълби и коридори/ в сградата на затвора. Приел е още, че състоянието на ищцата според решението на ТЕЛК е установена 100% т.н.р., която изисква пожизнено чужда помощ, поради невъзможност от самообслужване. Според съда това е налагало да бъде подпомагана при всяко посещение в затвора от други лица, спазвайки установения ред за регистрация и осъществяване на свижданията. Прието е, че придвижването по този начин в сградата на затвора–Варна, е причинявало неудобство, физическа безпомощност, обида и унижение. Изведен е извод, че липсата на предприети от ответника действия по отстраняване на ограниченията, които остарялата архитектурна среда налага на хора с увреждания при осъществяване на техни законни права ги поставя в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица, на които е осигурен достъп при същите условия. Прието е, че в случая исковете са доказани по основание, а по отношение на претендираното обезщетение частично по размер. Прието е също, че доказателствената тежест да опровергае твърденията за дискриминация по признак „ увреждане“, чрез представяне на убедителни доказателствени факти за противопоставимо поведение, носи ответната страна и, че доказване в този смисъл не е проведено успешно. Въззивният съд е формирал извод от събраните данни, преценявани и обсъдени по същество за допуснати от ответника нарушения по чл.4, ал.1 от Закона за защита от дискриминация в категорията дискриминационно нарушение по защитен признак „увреждане“. Приел е, че през разглеждания период ищцата е била поставена в „особено неблагоприятно положение“ в сравнение с други лица по смисъла на §1, т.7 от ДР на ЗЗДискр. Въз основа на всички обсъдени факти и обстоятелства съдът е приел, че обезщетението за реално претърпените неимуществени вреди следва да бъде увеличено на 5000лв. Поради това е отменил първоинстанционното решение в отхвърлената част на исковата претенция по чл.71,ал.1,т.3 ЗЗДискр. за разликата над 2000лв. до 5000лв. и е уважил иска за сумата над 2000 лв. до 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди. В останалата част на въззивното решение с която искът е отхвърлен до пълния размер на сумата 30 000 лв., както и в уважената част на иска по чл.71,ал.1,т.3 ЗЗДискр за сумата 2000 лв. първоинстанционното решение е потвърдено. По правните въпроси, формулирани от ответника Главна дирекция”Изпълнение на наказанията” [населено място]: Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Към изложението на жалбоподателя е приложено решение № 85/13.09.2016 г. по гр.дело № 4328/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК. Със същото са разрешени правните въпроси - задължен ли е работодателят, при определяне на критерии за оценка на труда и за изпълнение на трудовите задължения, свързани в определяне на допълнителното трудово възнаграждение на работниците и служителите, във Вътрешните правила за работната заплата, да предвиди отделни критерии за всяко едно от лицата, заемащи една и съща длъжност или е възможно за тези лица да се определят общи критерии и в кои случаи тези критерии биха могли да доведат до нарушение на установеното в чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр задължение на работодателя и по процесуалноправния въпрос за разпределението на доказателствената тежест, съгласно правилото на чл. 9 от ЗЗДискр. Тъй като с посоченото решение на ВКС е разрешен правен въпрос, различен от поставения съдът преценява, че не е установено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Цитираното решение на Плевенския районен съд по гр.дело № 3004/2016 г. съдът не обсъжда, тъй като същото е извън обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по втория въпрос, формулиран от жалбоподателя-ответник. С решение № 27/02.02.2015 г. по гр.дело № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. С въззивното решение са обсъдени всички събрани по делото доказателства, както и доводите и възраженията на страните. Съдът е посочил фактите, които е преценил за установени, съответно е формирал решаващи правни изводи по предмета на правния спор, което е намерило израз в мотивите на решението. По правните въпроси, формулирани от ищцата Г. М.: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпросите по п.1-ви от изложението на жалбоподателката. Съгласно практиката на ВКС, изразена в т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Като взема предвид това тълкуване съдът приема, че поставените въпроси по п.1-ви касаят приложение разпоредбите на чл.52 ЗЗД, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която съдът преценява, че не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК – противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС по втория въпрос от изложението на ищцата. С т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г. е застъпено становището, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, че понятието справедливост не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. С решение № 158/28.12.2011 г. по т.дело № 157/2011 г. на ВКС, I т.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВС по приложението на чл. 52 ЗЗД, изразена в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., съгласно която понятието ”справедливост” по вложения от законодателя смисъл в сочената норма, не е абстрактно, а е всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението. При телесни увреждания, такива обективни обстоятелства би могло да са свързани с начина на извършване, характера на увреждането, произтичащите от нето физически и психологически последици, като при причиняване на смърт, съгласно цитираното ППВС от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близките му, които търсят обезщетение за неимуществени вреди, както и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетение по справедливост. С въззивното решение съдът е разрешил правния въпрос в съответствие с посочената практика на ВС и ВКС. При определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищцата съдът е взел предвид всички установени по делото конкретни обстоятелства, относими към тези вреди и е извършил оценка на тези обстоятелства. Поради това съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд в обжалваната част от ищцата на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение