Определение № 663 от 06.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1686/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби, подадени срещу решение № 105 от 17.04.2025 г. по т. д. № 420/2024 г. на Варненския апелативен съд, както следва: 1/. От Н. Н. А., чрез процесуален пълномощник, срещу решението в частта, с която - след частичната отмяна на решение № 89 от 22.02.2024 г. по т. д. № 319/2023 г. по описа на Окръжен съд – Варна (за отхвърляне до размер на 106 021 швейцарски франка на предявените от „Колект БГ“ АД срещу Н. Н. А. искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД за суми, дължими по договор за кредит за покупка и довършване на недвижим имот № HL 34280 от 17.03.2008 г., ведно с допълнителни споразумения към него), касаторката е осъдена да заплати сумата от 106 021 швейцарски франка, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 66 160.99 евро по курс 1.602470 швейцарски франка за евро, представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на кредита поради нищожност на договор HL 34280 от 17.03.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.06.2023 г. до окончателното плащане на задължението, като в нейна тежест са възложени разноски за първата и въззивната инстанция; както и 2/. От „Колект БГ“ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу въззивното решение в частите, с които е потвърдено решение № 89 от 22.02.2024 г. по т. д. № 319/2023 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на предявените при условията на солидарност искове срещу И. И. И. – изцяло, и срещу Н. Н. А. - за разликата над 6 021 швейцарски франка до 10 166 швейцарски франка - мораторна лихва, за сумата от 271.27 швейцарски франка – неиздължени суми по имуществена застраховка и за сумата от 1 285.68 лв. – неиздължени суми за заплатени нотариални такси, като в негова тежест са възложени съответните разноски. В касационната жалба на Н. Н. А. се поддържа, че въззивното решение в обжалваните от нея части е очевидно неправилно и постановено в противоречие със закона и практиката на ВКС, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оплакванията са насочени срещу приетата от въззивния съд за доказана материалноправна легитимация на ищеца – цесионер поради неспазена писмена форма на договора за прехвърляне на вземания в неговата цялост и поради липса на индивидуализация на вземането, както и поради липса на надлежно уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Правят се и оплаквания срещу извода, че вземането по договора за кредит не е погасено по давност, за което са изложени подробни съображения. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, подадено заедно с касационната жалба, се моли решението да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочва се, че мотивите на въззивния съд противоречат на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и на Тълкувателно решение № 3/2023 г. от 21.11.2024 г. на ОСГТК на ВКС и че в случая липсва касационен въпрос, по който ВКС следва задължително да се произнесе, поради наличието на достатъчно тълкувателни актове, регламентиращи изискуемостта и давността на задълженията по договор за кредит. Формулира се следният въпрос за точното прилагане на закона, а именно: „От кой момент започва да тече погасителната давност на задължението по договор за кредит – от датата на последното плащане, от датата на обявяване на предсрочна изискуемост на задължението, респ. настъпване на краен падеж, за всяка вноска поотделно или от момента, в който е констатирана пълна/частична недействителност на облигационното правоотношение?“. На последно място се твърди, че на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК въззивното решение е очевидно неправилно – постановено в нарушение на материалния закон – чл. 110 ЗЗД и в нарушение на процесуалния закон – чл. 146 – чл. 149 ГПК, като по този начин се нарушават принципите на чл. 8 и чл. 9 ГПК. В тази връзка се пита - допустимо ли е да се санира процесуално бездействие на страна в процеса с въззивния акт, въпреки нарочни неколкократни указания на съда за процесуална легитимация на страната в процеса. В срока за отстраняване на нередовности на касационната жалба е постъпило „Допълнение на изложение на основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280 ГПК“, което не следва да бъде съобразявано в производството по чл. 288 ГПК, доколкото указанията на администриращия жалбата съд не касаят нередовност по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, която да бъде отстранена в предоставения на страната срок. Против тази касационна жалба не е постъпил писмен отговор от насрещната страна. В касационната жалба на „Колект БГ“ АД се твърди, че решението на Варненския апелативен съд в обжалваните от този касатор части е: неправилно, недопустимо, немотивирано, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Оплакванията на този касатор са насочени срещу правилността на извода на въззивния съд за нищожност на сключения договор за кредит, както и че от тази нищожност следва и недействителност на договора за встъпване в дълг, сключен на 24.08.2009 г. с И. И. И., за което се навеждат множество фактически и правни съображения. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на „Колект БГ“ АД се твърди наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставени са следните въпроси: 1/. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им?; 2/ Когато в договор за потребителски кредит е уговорено, че заетата в една (основна) валута сума се предоставя в равностойност на друга (национална или резервна) валута, но подлежи на връщане в основната валута, възлага ли тази уговорка валутен риск върху потребителя и ако да – при какви предпоставки може да се преценява нейната неравноправност и как следва да процедира съдът при установяване на неравноправността й? Влияе ли на преценката за нищожност на валутната клауза или на целия договор обстоятелството, че страните са предвидили в договора изрична възможност за кредитополучателя с едностранно волеизявление до банката да заяви смяна на валутата, в която кредитът да се погасява, по всяко време на действието на договора?. По отношение на първия въпрос се релевира допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като разрешен от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, съответно посочена. По отношение на втория въпрос се навеждат допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди се, че по този въпрос следва да се допусне касационна проверка на въззивното решение за проверка на съответствието му с практиката на СЕС по следните дела: С-38/17, С-118/17, С-19/20, С-472/20, С-6/22, С-520/21, С-117/23; че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 50015/27.08.2024 г. по т. д. № 657/2021 г. на II т. о. на ВКС; и че същият има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Срещу касационната жалба на „Колект БГ“ АД са постъпили писмени отговори от И. И. И. и от Н. А. Н., чрез процесуалните им пълномощници. В тях се изразява становище за липса на изискуемите предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. Върховният касационен съд, състав на ІІ-ро търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат, съставът на Варненския апелативен съд се е мотивирал по следния начин: От фактическа страна съдът е установил, че на 17.03.2008 г. между „Юробанк и Еф Джи България“ АД и кредитополучателя Н. Н. А. е сключен договор за банков кредит HL 34280, по силата на който банката е предоставила кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 85 000 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита със срок на погасяване 372 месеца, считано от датата на усвояване на кредита, на месечни вноски, включващи главница и лихва съгласно погасителен план. Установено е от съдебно-счетоводната експертиза, че сумата по кредита е усвоена на два транша, съответно на 31.03.2008 г. - сума в размер на 130 800 швейцарски франка като равностойност на 81 296.92 евро при арбитражен курс на банката 3 718.01 евро и на 01.04.2008 г. - сума в размер на 5 958 швейцарски франка като равностойност на 3 718.01 евро при арбитражен курс на банката 1.602747 евро. Общата сума на усвоения кредит е в размер на 85 014.93 евро с равностойност в швейцарски франкове в размер на 136 758 швейцарски франка. На 24.08.2009 г. между „Българиън Ритейл Сървисиз“ АД като кредитор и ответниците по иска е сключен договор за встъпване в дълг към договор за банков кредит HL 34280 от 17.03.2008 г., по силата на който И. И. И. е встъпил като съдлъжник по договора за кредит по смисъла на чл. 101 ЗЗД. Не е спорно, че към договора за кредит от 17.03.2008 г. между „Българиън Ритейл Сървисиз“ АД и ответниците са подписани няколко допълнителни споразумения от 30.09.2009 г., 25.10.2010 г., 18.08.2011 г., 23.08.2011 г., 26.04.2012 г. С тях страните са констатирали наличие на просрочени задължения за главница, лихви, такси и други, уговорили са преоформяне на всички просрочени плащания чрез натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главницата по първоначално предоставения кредит, договорили са период на облекчено погасяване на дълга и размер на дължимата по договора лихва. По активната легитимация на „Колект БГ“ АД като кредитор, съставът на въззивния съд е приел следното: Вземането на банката по договора за кредит от 17.03.2008 г. е предмет на няколко договора за цесия. С договор за цесия от 15.05.2008 г. банката е прехвърлила вземането си на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД. С договор за цесия от 20.05.2016 г. вземането е прехвърлено обратно на „Юробанк България“ АД. С договор за цесия от 27.03.2020 г. вземането е прехвърлено от банката на „Колект БГ“ АД с предходно наименование „Свети Г. Груп“ ЕАД. Представени са договорите за първите две цесии. Представените по делото споразумения към договора за кредит са сключени между кредитополучателя и съдлъжника и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, поради което длъжниците са уведомени за цесията от 15.05.2008 г. По отношение на уведомяването на длъжниците за следващите две цесии от 20.05.2016 г. и от 27.03.2020 г. са представени удостоверения за връчване и констативни протоколи от ЧСИ до длъжниците, съдържащи уведомлението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от стария кредитор и за двете цесии – от м. октомври 2018 г. и м. януари 2023 г. Същите са приложени и към исковата молба и са връчени в процеса. Поради това съставът на въззивния съд е намерил, че дори и да се приеме, че връчването от съдебния изпълнител на двете уведомления за двете цесии на двамата длъжници да не е надлежно, то следва да намери приложение отговорът, даден в решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. на ІІ т. о. на ВКС - че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че последният договор за цесия от 27.03.2020 г. също е породил действие за длъжниците, респ. последният цесионер „Колект БГ“ АД е легитимиран да предяви осъдителния иск за събиране на вземането си по договора за банков кредит, поради следното: Не е спорно, че по делото не е представен договорът за цесия от 27.03.2020 г. в цялост - представени са само първа и последна страница от него, както и извадка от приложение № 1 към същия, съдържаща процесния договор за банков кредит. При установено по делото редовно връчване на уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от стария кредитор „Юробанк България“ АД до длъжниците за сключването на договор за цесия от 27.03.2020 г. и прехвърлянето с него на вземанията от тях по посочения договор за кредит, съдът е приел, че представянето на договора за цесия в неговата цялост по делото не се отразява на легитимацията на новия кредитор. В тази връзка са изложени съображения, че цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права (вземания), по силата на който настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си по силата на сключен между тях договор. Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение, извършено на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/, напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор /цедента/. Само това уведомяване създава достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и обезпечава точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Длъжникът не е страна в правоотношението по договора за цесия, поради което и същият не може да прави възражения, черпени от договора за цесия. Всички уговорки между цедента и цесионера са въпроси, свързани с правоотношението между тях, включително основанието за сключване на договора, предмета му, съгласието за пораждане на правните му последици и плащането на цената, ако такава е уговорена. За длъжника единствената предизвикана от договора за цесия промяна е смяната на кредитора. На новия кредитор могат да бъдат противопоставени всички възражения, които длъжникът е имал към стария кредитор въз основа на прехвърленото вземане, включително тези за нищожност, унищожаемост или разваляне на договора, от който произтича вземането. След като е бил уведомен по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД от предишния кредитор за извършената цесия, длъжникът може да извърши валидно изпълнение на новия кредитор и това изпълнение ще има целения погасителен ефект. Законът не е вменил в задължение на длъжника да извършва проверка дали новият кредитор е придобил вземането валидно, поради което за валидността на изпълнението е без значение дали договорът за цесия страда от пороци и какви са те (в този смисъл решение № 398 от 24.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3006/2023 г., I г. о.). Поради което и непредставянето на договора за цесия в неговата цялост не променя извода за легитимация на „Колект БГ“ АД да предяви иска срещу длъжниците за прехвърленото му вземане. На следващо място съдът е посочил, че предоставеният ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което кредитополучателката и встъпилият съдлъжник имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП, а банката съответно се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 ДР на ЗЗП. По настоящото дело ответниците изрично се позовават на неравноправни клаузи в договорите за кредит. В тази връзка съставът на въззивния съд е споделил изводите на първоинстанционния за нищожност на клаузите от договора от 17.03.2008 г. и допълнителните споразумения към него, свързани с превалутирането на сумите по договора и с едностранното увеличение на лихвения процент от страна на банката като неравноправни съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП. По силата на договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34280 от 17.03.2008 г. банката е предоставила на кредитополучателите кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 85 000 евро по курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита /чл. 1 от договора/. Съобразно чл. 1, ал. 3 между страните следва да бъде подписано приложение № 1 към договора, в което се посочва приложимият към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк на банката и съобразно този курс да се определи размерът на кредита в швейцарски франкове. Към договора по делото е представено приложение 1, носещо подписите на страните, но без посочване на информацията досежно курса на швейцарския франк и размера на кредита. Разрешеният кредит бил усвоен по блокирана сметка в швейцарски франкове /чл. 2, ал. 1/, чрез превалутиране на сумата служебно от банката в лева по търговски курс „купува” на швейцарския франк към евро на банката в деня на усвояването и била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателите в евро /чл. 2, ал. 5/. Съобразно чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителна вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2, ал. 1, но има средства в евро или в лева по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно превалутиране от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава” на банката за швейцарския франк към евро/лева, за което кредитополучателят с подписването на договора е дал своето неотменно и безусловно съгласие и оправомощава банката. В чл. 20, ал. 1 и ал. 2 и чл. 21 от договора е постигнато съгласие, че кредитополучателят има право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове в лева или евро, при което следва да се приложи съответният лихвен процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същата и за услугата кредитополучателят се съгласява да заплати съответна комисионна. В чл. 22 от договора кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев, както и превалутирането, могат да имат за последица, включително в случаите на чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /вкл. пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. С ал. 2 на чл. 22 от договора кредитополучателят декларирал и че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл. 6, ал. 2 и чл. 21-23 от договора, както и че е съгласен с настъпването им. Според формираната от ВКС константна практика, неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора; и когато при проверката й за неравноправен характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, а тежестта на доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на търговеца. В случая посочената презумпцията не е оборена – подписването на договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него, а и липсват ангажирани от банката доказателства потребителите да са могли да изразят становище по съдържанието на договора, вкл. по посочените клаузи, както и да са имали възможност да повлияят върху тях. Процесният договор за кредит е сключен в швейцарски франкове при очевидна необходимост за ответниците от паричен ресурс в евро /с оглед целта на договора за кредит/, при клауза в договора, възпрепятстваща реалното предоставяне на паричния ресурс в швейцарски франкове /сметката в швейцарски франкове е блокирана/, респективно договорът е сключен в посочената валута само поради по-ниския лихвен процент на кредита в швейцарски франкове. При сключване на договора, на ответниците е била предоставена информация, че е възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в лева. Не е предоставена обаче каквато и да е информация относно икономическите последици за задълженията по договора при значителна обезценка на евро/лева спрямо швейцарския франк, за очакваните прогнози относно промяната на курса швейцарски франка/лева, с каквато информация банката, с оглед професионалната й и експертна дейност, е следвало да разполага, както и за това, какви действия могат да предприемат кредитополучателите за минимизиране на риска /например чрез застраховане/. Действително, експертната компетентност на банката се изразява при осъществяване на сравнителен анализ на факти, а не на база възможност за предвиждане на валутните курсове години напред. Именно въз основа на високия професионализъм и експертен потенциал на служителите на банката, при анализ на обективно съществуващите и осъществили се в световен икономически план към момента на сключване на договора факти, банката е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на поскъпване на швейцарския франк, за което и за икономическите последици от което е следвало да уведоми кредитополучателя, но такова уведомяване липсва - предоставената от банката информация е била недостатъчна ответниците да преценят дали да носят валутния риск (който с оглед изложеното дотук несъмнено са поели изцяло) при нисък лихвен процент по кредита или да получат кредит при по-висок лихвен процент, но без да носят валутния риск. Ответниците като средни потребители – относително осведомени и в разумни граници наблюдателни и съобразителни, не биха могли въз основа само на предоставената им информация да преценят потенциално значимите последици от поетия от тях валутен риск, което ги е принудило да се съгласят с предварително установените от банката условия, без да могат да повлияят на съдържанието им, вкл. и по отношение на декларираните в договора обстоятелства. Ето защо и при липсата на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици, не може да се приеме, че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, са уговорени по прозрачен начин, а при липса и на предоставяне на достатъчна информация, банката е действала в нарушение на принципа на добросъвестност. Изложеното води до извод за неравноправност на клаузите, свързани с носенето на валутния риск – чл. 24 и частта от клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 20, ал. 2 от договора, с които е прието превалутирането да се извършва по курса „купува“, съответно „продава” на банката за швейцарския франк към евро към деня на превалутирането/погасяването, на основание чл. 143, т. 19 вр. чл. 146 ЗЗП /преди изм. с ДВ бр. 100/2019 г./ и невъзможност за приложение на разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от същия закон. При постановяване на решението съставът на въззивния съд е посочил, че съобразява и практиката на касационната инстанция, намерила израз в решение № 50008 от 05.03.2025 г. по т. д. № 1367/2021 г. на ВКС, II т. о. В това решение съставът на касационния съд е приел, че следва да се приложат нормите, изведени в практиката на СЕС по отношение на договорите за кредит, сключени между потребители и банки за придобиване на недвижим имот, с оглед правната регламентация на Директива 93/13/ЕИО на Съвета. Прието е от касационната инстанция, че при установена по делото неравноправност на клаузите относно курса, по който ще се превалутират платените в лева или евро суми в швейцарски франкове, както и поемането на целия валутен риск от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към лев/евро само от кредитополучателите има за последица връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на посочената неравноправна клауза. Тези клаузи засягат основния предмет на договора и обуславят извод за неприлагане на договора в неговата цялост. Посочено е, че съдът не може да замества клаузите на договора с други, като изменя тяхното съдържание, тъй като това би намалило предвидената с Директива 93/13 защита, не би действало възпиращо върху доставчиците и би застрашило постигането на предвидените цели. Указано е от касационната инстанция в същото решение, че следва да бъде приложена нормата на чл. 14, ал. 2 от ЗЗП /отм./, съгласно която когато договорът бъде признат за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихви и други разходи. Това тълкуване е и в съответствие с целите на Директива 93/13, така, както е разяснено в трайната практика на СЕС, обективирана и в решение по дело С-520/21. Необходимостта от реституция се налага с оглед разпоредбите на чл. 6, пар. 1, чл. 7, пар. 1 от Директивата, че клауза, която е призната за неравноправна, трябва да бъде оставена неприложена и да води до възстановяване на правното и фактическото положение на потребителя преди сключване на договора, като даде възможност на потребителя да си върне облагите, които кредиторът е получил на основание сключения договор, в него ущърб. Поради това и при приложение на чл. 14, ал. 2 ЗПК от 2006 г. (отм.), следва да се приеме, че на потребителите се дължи връщане на всички заплатени от тях такси, разноски и внесените за погасяване на лихвите и главницата погасителни вноски, съответно потребителите дължат заплащане само на чистата стойност на кредита - сумата, която реално са получили. Съобразно предмета на договора за кредит за отпускане на сумата в швейцарски франкове, с уговорена равностойност в евро, следва да се приеме, че съгласно тълкуването на чл. 3 от Директива 93/13, така, както е разяснена в практика на СЕС (С-776/19 и С-782/19, С-51/17 и С-118/17 и т. 38 от решение по дело С-186/16), клаузите в договор за кредит, по силата на които сумата е предоставена в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута на държавата по местосключване на договора и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, изцяло прехвърлят валутния риск върху потребителя. Предвид определението на договора за банков кредит, видно е, че с чл. 1, чл. 2 и чл. 6 от процесния договор клаузата за валутния риск определя основния предмет на договора (именно поради предоставянето на сумата в деноминирана чуждестранна валута и начина на погасяване чрез осигуряване на същата валута, на вноски в определен срок, съгласно погасителен план). Съдът е отбелязал, че от значение е и срокът за връщане на кредита и начинът на връщането му. В случая този срок е 372 месеца, на месечни вноски съгласно погасителен план, като дължината му, както и определянето от банката на приложимия курс за превалутиране на средствата и отчитането им в швейцарски франкове относно погасяване на задължението, водят до неопределеност на задължението във времето и до невъзможност към момента на сключване на договора да се определи точно стойността на дължимите от потребителя суми. Възложеният върху потребителя валутен риск се изразява във възможността в течение на срока на действие на договора за кредит да се покачи стойността на швейцарския франк спрямо националната валута, български лев или резервната валута, евро. По този начин престацията на потребителя придобива алеаторност и не е установена към момента на сключване на договора. Предвид този извод и на основание чл. 6 ал. 1 от Директива 93/13 договорът следва да се остави неприложен в неговата цялост. Установената неприложимост на договора с оглед неговата недействителност означава, че договорът не е произвел правното си действие от момента на неговото сключване. Съответно банката не би могла да прехвърли действителни вземания на основание този договор, както и не би могла да рефинансира и преурежда отношения във връзка с него, което означава, че договорът за встъпване в дълг от 24.08.2009 г. също не е породил правно действие. Липсва възможност клаузите относно основния предмет на договора да бъдат заменени от норми, които са диспозитивни, уреждащи отношенията между потребител и доставчик, тъй като липсва такава позитивна правна уредба във вътрешното законодателство. За уреждане на отношенията между страните следва да бъде приложена специалната норма на чл. 14, ал. 2 ЗПК от 2006 г. (отм.). В този смисъл е и трайната практика на ВКС - решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г., I т. о. на ВКС и посочената в това решение практика. Размерът на задължението ще е стойността на получената главница, която може да подлежи на връщане, във валутата, в която реално е получена. По възраженията за давност, съставът на въззивния съд е приел следното: Исковите претенции са основани на договора за кредит. В случая установяването на неравноправността на договора и неговата недействителност легитимират банката, съответно нейния правоприемник, да търси сумите с оглед последиците от прогласяване на недействителността на договора. Възраженията за погасителна давност на ответниците са направени своевременно, но същите са насочени срещу вземанията на кредитора за дължими суми по действителен договор за кредит. Едва с прогласяването на договора за нищожен за кредитора възниква вземането за връщане на реално получената от потребителя сума по недействителния договор. Поради което и вземането за чистата стойност на кредита не е погасено по давност. След съобразяване на заключенията на вещите лица по съдебно-счетоводните експертизи с оглед определяне на дължимата сума, представляваща чистата стойност на кредита, намалена с извършените по договора плащания, съдът е намерил предявения иск за доказан и основателен до размера на сумата 106 021 швейцарски франка, в размер на равностойността в швейцарски франкове на 66 160.99 евро по курс 1.602470 швейцарски франка за евро, представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на кредита поради нищожност на договора от 2008 г. и последващите го допълнителни споразумения и договори към него, до който размер искът следва да бъде уважен, след съответна отмяна на решението на първата инстанция. Съдът е заключил, че в останалите части обжалваното решение следва да бъде потвърдено. По основанията за допускане на исканата касационна проверка съставът на Върховния касационен съд приема следното: Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторката Н. Н. А. не покрива приложното поле на касационното обжалване, съгласно указанията, дадени в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и съгласно практиката на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Въпросът за началния момент на погасителната давност относно вземането на кредитора по договора за кредит е поставен в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на единственото, бланкетно посочено основание, че е от значение за точното прилагане на закона, което представлява само част от допълнителното селективно основание на горната разпоредба. Същото не е обосновано и липсват съображения, съответни на посоченото по-горе тълкувателно решение, в т. 4 от което е разяснено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; като точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В изпълнение на указанията на ОСГТК на ВКС изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следва да съдържа правни доводи, обосноваващи искането на касатора за допускане на касационно обжалване на това допълнително основание, срещу които насрещната страна да може да възрази и чиято основателност да бъде преценена от състава на касационния съд. На следващо място поставеният въпрос в голямата си част не покрива и общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК – да има значение за изхода по делото, доколкото въззивният съд не се е произнасял по него. Съдът е приел, че възражението за изтекла погасителна давност е направено с оглед действителността на договора за кредит, каквато е отречена с решението му, поради което не е обсъждал дали давността тече „от датата на последното плащане, от датата на обявяване на предсрочна изискуемост на задължението, респ. настъпване на краен падеж, или за всяка вноска поотделно“. Поради това, че в посочените части въпросът не е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат, то същият не може да се квалифицира като надлежно формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В останалата си част въпросът не удовлетворява допълнителното селективно основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображенията, изложени по-горе, относно пълната му необоснованост. Диспозитивното начало в процеса изключва намесата на касационния съд както за извеждане, заместване или подменяне на релевантните правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и за извеждане, заместване или подменяне на съответното към тях допълнително селективно основание. На следващо място всеки един от оспорените от касаторката правни изводи е мотивиран с надлежно изложени логически и правни съображения, чиято неправилност не може да се счете за очевидна по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. За да се квалифицира въззивното решение като очевидно неправилно е необходимо пряко от съдържанието му да са видни особено съществени пороци – допуснати груби нарушения на правилата на формалната логика или превратно прилагане на закона – в неговия обратен смисъл, от каквито обжалваното решение не се констатира да страда. Приложното поле на касационното обжалване не се установява и по изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на „Колект БГ“ АД. По поставения процесуалноправен въпрос - относно задълженията на въззивния съд при мотивиране на съдебния акт да изложи собствени мотиви и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, не се установява твърдяното противоречие с практиката на касационната инстанция. Въпросът е поставен с оглед оплакванията, че съставът на въззивния съд не е отдал нужното значение на клаузи от договора, според които кредитополучателят има право да поиска от банката по всяко време превалутиране на предоставения му в швейцарски франкове кредит в лева или евро и на съответните предупреждения във връзка с превалутирането. В случая въззивният съд е обсъдил посочените клаузи, но не е извел от тях изводи, съответстващи на защитната теза на касатора. Това обаче не съставлява отклонение от трайната практика на ВКС по поставения въпрос, а единствено несподеляне на доводите на страната, т. е. е относимо към правилността на изводите на съда, които не са предмет на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК – вж. указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Посочените клаузи (чл. 20 и сл. от договора за кредит) и при по-подробен анализ не биха могли да се отразят на обжалвания от касатора краен резултат по делото, т. к. предупрежденията към кредитополучателя са единствено в смисъл, че ако той предприеме инициатива за превалутиране, това може да доведе до увеличаване на дължимите от него вноски и на общата сума на кредита, т. е., че би било в негов ущърб. Не отговарят на данните по делото и оплакванията, че съдът не е обсъдил защо приема, че клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 22 от договора за кредит са създадени по непрозрачен начин, т. е. не на ясен и разбираем език, с оглед изложените от въззивния съд подробни съображения в този смисъл. Несъгласието на касатора с формираните в обжалваното решение изводи, израз на което е формулираният първи правен въпрос, не може да се подведе под хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е изложил свои собствени мотиви и е дал в нужната степен отговор на всички оплаквания на касатора, направени във въззивната му жалба, поради което липсва твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Следва да се отбележи и съответното на данните по делото възражение в отговора на касационната жалба, подаден от И. И. И., че във въззивната си жалба ищецът не е изложил никакви твърдения и възражения в насока за значението на чл. 20 и чл. 22 от договора за банков кредит, не е изложил и никакви твърдения по отношение изискването за информираност на потребителя относно валутния риск, като условие да се приеме, че договорът е съставен на ясен и разбираем език. Във връзка с втория поставен в изложението на „Колект БГ“ АД по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос настоящият съдебен състав намира, че също не се доказват сочените от касатора допълнителни селективни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Следва да се отбележи, че въпросът притежава правен характер само в първата си част, а във втората е изцяло относим към правилността на обжалвания съдебен акт и поради това не удовлетворява общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе в атакувания смисъл съставът на въззивния съд е основал изводите си на множество решения, постановени от СЕС, вкл. по дело C-186/16, съгласно което при договорите за кредит изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие; Клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, трябва да се разбира от потребителя, както от формална и граматическа гледна точка, така и по отношение на действителния ѝ ефект, за да може един среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, не само да осъзнае възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но също и да е в състояние да прецени потенциалните значителни икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. В случая въззивният съд е взел предвид всички предпоставки за преценката за неравноправност на клаузите относно носенето на валутния риск, установени с практиката на СЕС, както и съответните последици, като не е постановил акта си в противоречие с тази практика. Тук следва да се посочи, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК надделява над основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което е относимо само към практиката на националния съд. След като първото не е налице, без значение е дали правният въпрос е разрешен в противоречие с практика на ВКС, освен това такова противоречие не се и установява (цитираното от касатора решение касае единствено валутата, в която се дължи връщането на заетата по договора за кредит сума). Липсва и третото заявено допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото доводите на касатора за неговото наличие единствено повтарят част от мотивите по Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 4, без реално да обосновават защо националният съд следва да даде разрешение, различно от приложената от въззивния съд практика на СЕС. Не е налице и самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваните от този касатор части, като за предпоставките относно неговото наличие съдът е изложил съображенията си по-горе. Отделно от това „Колект БГ“ АД не е навело и конкретни доводи в подкрепа на така заявеното основание, които да бъдат подложени на съответна преценка от състава на касационния съд. Предвид изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка по нито една от подадените срещу него касационни жалби. По тези съображения съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение `