Определение № 220 от 28.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4497/2017 г.

Касационното производство е във фазата по селекция на касационните жалби по чл.288 ГПК, в която се проверява редовността на касационната жалба и предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК. В случая касационната жалба е редовна и допустима. Тя е подадена от процесуално легитимирани лица при наличен правен интерес за обжалване- касатори са ответниците по иска З. И. Х. и С. И. Д., които са изгубили делото пред въззивната инстанция. Жалбата е насочена срещу въззивно решение на СГС по чл. 79, ал.1, вр.чл. 286 ЗЗД, вр.чл. 36, ал.1 ЗАдв и чл.422 ГПК., с цена на всеки от исковете над 5000лв.. Спазен е преклузивният законен срок за обжалване, тъй като съгласно чл. 60, ал.3 и ал.6 ГПК въззивното решение е съобщено на касаторите на 09.08.2017г., а касационната им жалба е подадена на 11.09.2017г./понеделник/- в първия следващ присъствен ден след изтичането на срока в неприсъствен ден на 09.09.2017г./събота/. Първоначално касационна жалба е била нередовна, но недостатъкът и е бил отстранен в срока, определен от съда. В случая въззивният съд е дал указания за представяне на квитанция за платена държавна такса и за представяне на Изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. След това с определение на въззивния съд този срок е продължен и в рамките на продължения срок, касаторите са отстранили нередовността. Без значение е възражението на ищеца по делото, че съдът неправилно е продължил срока за отстраняване на нередовността, защото съгласно чл. 62, ал.3 ГПК дори и грешно определения от съда допълнителен срок винаги е в полза на страната, за която той тече. Освен че касационната жалба е допустима по изложените по- горе съображения, ВКС счита, че са налице и предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Тези предпоставки представляват формулиран от касатора правен въпрос, по който обаче въззивният съд не се е съобразил със задължителната практика на ВКС. В случая по формулирания въпрос в Изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК /“Следи ли съдът служебно за противоречие на договора с добрите нрави?“/ има формирана задължителна практика на ВКС, съгласно която добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно /т.р. №1-2010-ОСТК/. Безспорно е по делото, че въззивният съд не е извършил такава проверка за съответствие на договора с добрите нрави, още повече че ответникът по иска З. Х. е възразил, че уговореното адвокатско възнаграждение е необосновано, а изискването на чл. 36, ал.2 ЗАдв., във връзка с чл. 14, ал.2 Етичния кодекс на адвоката за справедлив и обоснован размер на договореното адвокатско възнаграждение е свързано с изискването за липса на противоречие с добрите нрави- чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД. В потвърждение на горното е видно от двете искови молби и отговорите срещу тях, че ищецът адвокат Н. Р. е предявил искове срещу ответниците за плащане на уговорено адвокатско възнаграждение по изпълнен договор за правна помощ. А в срока за отговор ответникът З. Х. е възразил, че не е подписал договора, както и че размерът на уговореното адвокатско възнаграждение не е обоснован, също така адвокатското възнаграждение е платено по други сключени договори за същата правна помощ, освен това не дължи сумата, тъй като договорът за правна помощ не е изпълнен и делата са изгубени. Също така в срока за отговор ответницата С. Д. е възразила, че не дължи сумата, тъй като делата били изгубени, освен това е била заблудена, че делата ще бъдат спечелени, поради което е подписала договора. Въззивният съд е приел, че договорът за правна помощ е сключен между страните и е изпълнен от адв. Р., поради което възнаграждението се дължи, но не се е произнесъл по останалите възражения на ответниците по иска. Както бе посочено по- горе, в случая е налице хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване. Воден от горното, ВКС