Определение № 173 от 20.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2353/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от страна на процесуалния пълномощник на П. Е. П. срещу определение №2615/10.10.2025 г. по в.ч.гр.д. №2514/2025 на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 15441 /14.08.2025 г. на СГС,ГО по гр.д. №6677/25 за прекратяване на производството пред последния и изпращане на делото за разглеждане от СРС по общите правила за родова подсъдност-чл.103 ГПК във вр. с чл.104,т6 ГПК, с оглед неоценяемостта на всеки един от ОСИ за нищожност на клаузи от договор за кредит. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение на въззивния съд. Като основания за допускане до касация се сочат визираните в чл.280 ал.1,т.1, т.3 и ал.2 ГПК. От страна на ответника ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД е постъпил писмен отговор на ЧКЖ със становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в законовия срок срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания пред ВКС акт, с който се потвърждава определение на СГС за прекратяване на производството пред последния и изпращане на делото за разглеждане от СРС, въззивният състав на САС се е позовал на приложението на общите правила за родова подсъдност-чл.103 ГПК във вр. с чл.104,т.6 ГПК. Изложил е следните съображения: Производството пред СГС е образувано по исковата молба на П. Е. П. срещу „ Юробанк България” АД, с която са предявени четири обективно, кумулативно съединени иска за прогласяване за нищожни на четири клаузи от Договор за кредит за покупка на недвижим имот H. от 30.06.2008г. Ищецът се е позовал на това, че единият от четирите иска е оценяем: този за прогласяване нищожност на чл. 3, ал. 5 във вр. с чл. 3, ал. 1 от процесния Договор, относно едностранното изменение на възнаградителната лихва, като счита, че цената на този иск възлиза на сумата 164 454, 91 швейцарски франка (левова равностойност към датата на входиране на исковата молба: 341 993,85 лева). По тези съображения предявява иска пред СГС. Съставът на АС се е солидаризирал с извода на първоинстанционния съд, че предявеният установителният иск за обявяване на нищожност на отделни клаузи от договор за банков кредит като неравноправни, в които е установено право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, е неоценяем, като същият е подсъден по правилото на чл. 103 от ГПК на районен съд. Възприети от въззивния съд са съображенията на първата инстанция, че при оспорване на отделни клаузи, когато договорът би могъл да се прилага между страните и без обявените за нищожни клаузи (и искане на обявяване на нищожност на целия договор не е предявено), паричната оценка на предмета на делото не съвпада със стойността на договора. Договорът ще е приложим между страните без нищожните си части (чл. 26, ал. 4 ЗЗД), поради което и стойността му не следва да е определяща за цената на иска. Единствено в случай на предявен осъдителен иск за връщане на недължимо платени лихви по договор за кредит с въведено възражение (а не на самостоятелен иск) за неравноправен характер на договорната клауза относно определянето на тези лихви, цената на иска е в размер на търсената сума по чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Обосновал се е с цитираната трайна съдебна практика, обективирана в решения на ВКС - Решение № 76 от 15.07.2016г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, ТК, Решение № 72 от 2.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 686/2015 г., II т. о., ТК, Определение № 449 от 29.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1596/2015 г., I т. о., ТК, и Определение № 865 от 9.04.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 211/2024 г., II т. о., ТК. При липса на критерии за изчисляване на парична оценка на предмета на делото по правилата на чл. 69, ал. 1 ГПК, както и за определяне на приблизителна цена по чл. 70, ал. 3 ГПК искът е неоценяем. Предвид изложеното, предявеният иск е неоценяем, съответно подсъден на СРС, както и останалите обективно кумулативно съединени искове, за които не се спори, че са неоценяеми. Като основания за допускане до касация се сочат визираните в чл.280 ал.1,т.1, т.3 и ал.2 ГПК. В изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК се формулира правния въпрос за това, дали е оценяем искът за нищожност на отделна клауза от договор за банков кредит касаеща клаузата за възнаградителна лихва, когато ищецът отричал, че дължи изобщо каквато и да е било сума като такава, с оглед пълната нищожност, поради неравноправност на тази клауза. Настоящият състав на ВКС,Първо т.о. счита, че в обжалваното определение на въззивния съд е отговорено еднозначно в съответствие с цитираната в него практика на ВКС, която е константно стабилизирана в последните години, което води до липса на основание за допускане на касационен контрол както в хипотезите на основанията за това по чл.280 ал.1, т.1 и т.3 ГПК, така по чл.280 ал.2 ГПК. В така формулирания страната се опитва по всякакъв начин да разграничи конкретната правна претенция от случаите, разгледани в цит. практика на ВКС, според която когато договорът за кредит би могъл да се прилага между страните и без обявените за нищожни клаузи (и искане на обявяване на нищожност на целия договор не е предявено), паричната оценка на предмета на делото не съвпада със стойността на договора, тъй като договорът ще е приложим между страните без нищожните си част , стойността му не следва да е определяща за цената на иска. Цитираната практика, генерализира, че единствено в случай на предявен осъдителен иск за връщане на недължимо платени лихви по договор за кредит с въведено възражение (а не на самостоятелен иск) за неравноправен характер на договорната клауза относно определянето на тези лихви, цената на иска е в размер на търсената сума по чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, а при липса на критерии за изчисляване на парична оценка на предмета на делото по правилата на чл. 69, ал. 1 ГПК, както и за определяне на приблизителна цена по чл. 70, ал. 3 ГПК, какъвто е случаят при иск за неравноправност на уговорката за възнаградителна лихва, основана на уговорено в нея право на банката едностранно да променя договорната лихва по кредита, искът се явява неоценяем със съответните последици за родовата му подсъдност- на районния съд. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение