Определение № 605 от 21.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1960/2010 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 12.10.2010г. по гр.д.№318/2010г. на Окръжен съд Кюстендил в частта му, с която са уважени искове на основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.86 ЗЗД. Жалбоподателката Т. Ж. В. поддържа, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е разрешен материолноправен въпрос от значение за изхода по спора в противоречие с практиката на ВКС. Ответницата Е. Л. Н. в писмено становище поддържа, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното: Касационното обжалване не следва да се допуска. С обжалваното решение съдът, като е отменил частично решение от 04.03.2010г. по гр.д.№1247/2006г. на РС-Дупница, е осъдил Т. Ж. да заплати на Е. Л. сумата 2954,25лева на основание чл.31, ал.2 ЗС и сумата 400 лева на основание чл.86 ЗЗД. Съдът е приел, че страните са съсобственички при равни права на апартамент в[населено място], тъй като 1/2ид.част от същия е възложена на Е. Л. с влязло в сила постановление от 23.11.2005г. на съдебен изпълнител при Дупнишки РС, а Т. Ж. е собственик на останалата част по силата на договор от 08.11.1990г. за покупка на държавен имот. Е. Л. е лишена от ползуване за времето от 26.04.2006г. до 06.10.2009г., и е поискала заплащане на обезщетение с нотариална покана от 26.04.2004г. Размерът на обезщетението е определен от съда с помощта на съдебно-счетоводна експертиза, съобразно дела й, като е присъдена и лихва за забава до исковата молба, която е предявена на 20.10.2006г., както и законната лихва до окончателното плащане на сумата. В изложението по чл.284, ал.1, т.1 ГПК жалбоподателката, за да обоснове допустимост поддържа, че с решението е даден отговор на материалноправния въпрос за необходимостта съсобственика да отправи покана до ползуващи веща собственик с искане, че желае да си служи с веща, по който въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с ТР№129/30.06.1986г. на ОСГК на ВС При тези данни настоящия съдебен състав намира, че са неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. В решението е даден отговор на въпроса в съответствие и със задължителната практика на ВКС, изразена в постановените по реда на чл.290 ГПК решение от 11.03.2009г. по гр.д.№3204/2008г. на ІІ ВКС, 13.07.2010г. по гр.д.№573/2009г. на ІІІ ВКС, решение от 15.11.2010г. по гр.д.№478/2009г. на ІV ВКС. и решение №466 от 21.05.2010 г. на ВКС, ІV г.о. по гр. дело №4249/2008 г., както и в ТР№129/1986г. на ОСГК. В същата е прието, че когато един съсобственк ползува сам цялата вещ това дава право на другия да претендира,че е лишен от възможност да извлича ползите от общата вещ като обезщетението се дължи от момента на получаване на писменото поискване. По естеството си то представлява едностранно волеизявление, от което следва да е видно, че лишеният от ползване иска да му се заплаща обезщетение. Веднъж отправено, писменото искане се разпространява неограничено във времето докато съществува съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. Поради това не е нужно за всеки период от време, докато трае ползването на съсобствената вещ само от единия или няколко съсобственици, да се отправя писмена покана. Без значение е дали поканата е нарочна. Същата може да се съдържа и в искова молба за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС. Разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС е ясна и непротиворечива, и не се нуждае от тълкуване. По приложното й поле е налице трайна и непротиворечива съдебна практика. Предвид изложените съображения, съдът