Определение № 497 от 16.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1710/2020 г.

Производството е по чл.288 вр. чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от юрисконсулт К. Г., като пълномощник на Столична община, срещу въззивно решение № 472 от 17.01.2020 г. по в. гр. д. № 12076/2019 г. на Софийски градски съд. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и към нея има приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК с поддържани основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, изр.3 ГПК, поради което е допустима. Ответникът по касация е подал писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който е изразил становище, че не следва да се допуска касационно обжалване. При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., намира следното: Предмет на предявения отрицателен установителен иск за собственост е правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], район „Т.“, [улица]. Ищцата е изложила твърдения, че владее като свой собствен процесния имот, представляващ част от бивш имот пл. № *, кадастрален лист № *, по плана на м. „К. в.“ от 1987 г. Същата е установила владение върху целия имот пл. № *, с площ 1 500 кв. м., включително и върху процесната част, считано от 1998 г., когато с нотариален акт № 106, е придобила реална част от имота с площ от 868 кв. м. Присъединила е владението на своята майка и праводател С. С.. Същата е владяла имота от 1968 г. Със заповед от 2011 г. е изменен кадастралния план по отношение на имот пл. № *, като от него са образувани два нови имота - № *, с площ 868 кв. м. и № * с площ от 632 кв. м., идентични съответно с ПИ № *** и № *** по кадастралната карта. Исковата молба е предявена на 14.02.2018 г. Ответникът е оспорвал иска. По делото е установено, че с договор за дарение /нотариален акт № 106 от 16.03.1998 г./ С. Ц. Н. е дарила на дъщеря си Ц. В. С. дворно място с площ 868 кв. м., представляващо реална част от имот пл. № *, нанесен в кадастрален лист № * по неодобрения кадастрален план на [населено място], м. „К. в.“, цялото с площ 1 500 кв. м., при съседи на реалната част: Я. А., бивш блок на ТКЗС, Георги Котарански и П. Т., заедно с построената в тази част едноетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ 33,10 кв. м. От заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че имот пл. № * е извън регулация. На 23.11.2017 г. е съставен акт за частна общинска собственост № 1733, на основание чл.2, ал.1, чл.3, ал.3, чл.5 ЗОС и разписен лист по преписка № АГ-94-1982/17.11.2010 г. /за реална част от имот № ***, с площ 519 кв. м./. За част с площ 113 кв. м., попадаща в [улица], която не е реализирана, е съставен акт № 1779/30.03.2018 г. за публична общинска собственост. От събраните гласни доказателства /свидетелите К. и В./ е установено, че ищцата е стопанисвала процесния имот от 1975 г. Същият е с площ около 1,5 дка, като е ограден целия /в този обем е осъществявана и фактическата власт/. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което предявения срещу касатора иск е уважен, като е признато за установено по предявения от Ц. В. С. срещу Столична община отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор № ***, с площ от 632 кв. м. Прието е, че не се установяват основанията, посочени в акта за частна общинска собственост. Обсъден е и довода във въззивната жалба, че процесният имот е бил безстопанствен, независимо че това твърдение не е било въведено в отговора на исковата молба. По делото е установено, че имотът е бил обект на реституционни претенции. Възникнали са спорове между ищцата и трети лица, на които имотът е бил възстановен с административен акт, като с влезли в сила решения исковете за ревандикация срещу нея са били отхвърлени. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен следния процесуален въпрос: „необходимо ли е при предявяване на отрицателен установителен иск, касаещ имот – публична общинска собственост, ищецът по категоричен начин да докаже правния си интерес за това, и какви способи следва да използва“. В подкрепа се посочва като съдебна практика тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 443/10.07.2012 г. по гр. д. № 596/2010 г. на ВКС, първо г. о., решение № 125/30.01.2018 г. по гр. д. № 537/2017 г. на ВКС, второ г. о., решение № 117/12.05.2014 г. по гр. д. № 1012/2013 г. на ВКС, първо г. о., решение № 6/22.01.2009 г. по гр. д. № 4769/2007 г. на ВКС, четвърто г. о., решение № 22/27.05.2014 г. по гр. д. № 5260/2013 г. на ВКС, второ г. о., решение № 36/06.03.2015 г. по гр. д. № 4994/2014 г. на ВКС, първо г. о. и решение № 30/30.01.2009 г. по гр. д. № 5244/2008 г. на ВКС, първо г. о., в противоречие с които е постановено обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е обоснована. Не са налице поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Съгласно ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, налице е правен интерес от отрицателен установителен иск за собственост когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект. При тази форма на защита, избрана от ищеца, ако искът бъде уважен, претендираното от ответника право ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо и това правопредпазващо действие на силата на пресъдено нещо също е посочено като аргумент за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост или друго вещно право. Ако с решението бъде установено несъществуването на спорното право, защитната функция на процеса е по отношение на субективното право на ищеца, чието съществуване и реализация са били засегнати от отреченото със съдебното решение право. В настоящата хипотеза ищцата е поддържала, че е собственик на спорния имот, като с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, тя е в състояние сама да определи обема и интензивността на търсената защита, включително като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай обаче доказването, че спорното право й принадлежи, е въпрос на материална легитимация – въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищцата изключва тези на ответника върху същия имот /решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705 от 2015 г. на ВКС, второ г. о./. Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване на фактическите твърдения, обуславящи правния интерес, само в случай че този интерес се обосновава с претенция ищцата да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, каквато не е настоящата хипотеза. В цитирания смисъл е решение № 13/12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г. на ВКС, второ г. о. Не се разкрива противоречие с решение № 125/30.01.2018 г. по гр. д. № 537/2017 г. на ВКС, второ г. о., в което също е прието, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост е налице и когато ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва от ответника. В цитирания смисъл са и решение № 117/12.05.2014 г. по гр. д. № 1012/2013 г. и решение № 36/06.03.2015 г. по гр. д. № 4994/2014 г. на първо г. о., както и решение № 22/27.05.2014 г. по гр. д. № 5260/2013 г. на второ г. о. Посоченото решение № 30/30.01.2009 г. по гр. д. № 5244/2008 г. на ВКС, първо г. о., е постановено преди приемането на тълкувателния акт. Решение № 6/22.01.2009 г. по гр. д. № 4769/2007 г. на четвърто г. о. разглежда предявен положителен установителен иск за собственост, а решение № 443/10.07.2012 г. по гр. д. № 596/2010 г. на първо г. о. – иск по чл.59 ЗЗД. Поставеният въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид наличието на трайна практика, включително и тълкувателна. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, изр.3 ГПК – очевидна неправилност, произтичаща пряко от съдържанието на обжалвания акт. В обобщение следва да се приеме, че не следва да се допуска касационно обжалване. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, касаторът трябва да заплати на ответницата по касация направените разноски в настоящото производство /за адвокатско възнаграждение/, възлизащи на сума в размер на 1 000 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.