Определение № 3284 от 06.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 257/2024 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Национална агенция по приходите, чрез публичен изпълнител, срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд.

Ответниците Ц. И. и Т. И. оспорват жалбата. Ответникът „Мираж - 97“ ЕООД не изразява становище.

По допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ответниците Ц. И. и Т. И. въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е отхвърлил предявените искове по чл. 216, ал. 1, т. 2, 4 и 6 ДОПК за обявяване на недействителност на договор за продажба на недвижими имоти, сключен между „Мираж - 97“ ЕООД - продавач и Ц. И. и Т. И. - купувачи.

За да намери исковете за неоснователни, въззивният съд е приел, че основна предпоставка за обявяване недействителност на сделка по чл. 216, ал. 1 ДОПК е съществуването на изискуеми публични задължения към датата на сключване на сделката, доколкото искът по чл. 216, ал. 1 ДОПК е предназначен да обезпечи публичните вземания чрез възможност държавата да се удовлетвори от имущество, с което длъжникът се е разпоредил. Приел е по-нататък, че в хода на въззивното производство са настъпили нови обстоятелства, а именно погасяване по давност на изискуемите към датата на сключване на сделката публични задължения на ответника „Мираж - 97“ ЕООД, като са останали непогасени публични задължения, установени с декларации, най-ранната от които е с дата 14.02.2017 г., т. е. след сключване на процесната сделка на 08.02.2017 г. Съобразявайки съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК настъпилото след предявяване на иска погасяване на тези задължения като обстоятелство от значение за спорното право, съдът е приел, че не съществува вземане на държавата, което да бъде обезпечено чрез обявяване на недействителността на сключената от длъжника сделка и съхраняване на неговото имущество с цел удовлетворяване на кредитора, поради което обявяването на сделката за недействителна не може да доведе до удовлетворяване на вече погасените вземания. Относно непогасените публични вземания, отнасящи се за период след датата на сделката, съдът е посочил, че същите могат да бъдат защитени с исковете по чл. 134 и 135 ЗЗД вр. чл. 216, ал. 3 ДОПК, а не с искове по чл. 216, ал. 1 ДОПК. По този начин, приемайки за установено несъществуването на публични задължения на длъжника, които да са декларирани или установени преди сключването на процесната сделка, съдът е обосновал и крайния си извод за неоснователност на исковете.

Допускане на касационното обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай за обосноваване на очевидната неправилност в в изложението по чл. 280 ГПК се поддържа, че въззивното решение противоречи на материалноправните разпоредби, като се оспорват изводите на въззивния съд за значимост на настъпилото в хода на процеса погасяване на част от публичните задължения на длъжника-продавач. В тази насока се излага, че чл. 216, ал. 1 ДОПК като специална спрямо чл. 135 ЗЗД разпоредба следва да се тълкува разширително с оглед съществуващите и други задължения на продавача, макар и следващи по време оспорената сделка. Така изложените доводи по естеството си обосновават оплакване за неправилност на въззивното решение като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и посочените по-горе квалифициращи признаци за очевидност на твърдяната неправилност като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което на това основание касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК в касационната жалба са формулирани въпросите:

• следва ли въззивният съд да вземе под внимание осъщественото в хода на процеса пред втората инстанция погасяване по давност на така установени с ревизионен акт публични задължения при условие, че същите са съществували не само към момента на предявяване на исковата молба с вх. № 1648/09.02.2022 г. на Окръжен съд Бургас, а и към момента на постановеното решение № 13/17.01.2023 г. на същия правораздавателен орган;

• ограничава ли се правото на кредитора да търси защита, предявявайки отменителен иск на увреждаща го сделка, когато задълженията са възникнали въз основа на ревизионен акт, за който в течение на времето е изтекла предвидената в закона/кодекса давност, особено имайки предвид факта, че винаги с процесния акт на основание чл.118 от ДОПК се установяват /в случая/ задължения, които са възникнали за периоди, предхождащи момента на неговото издаване и влизане в сила;

• каква е целта на разпоредбата на чл. 216 от ДОПК и следва ли да се чете законът в неговата цялост и да се прилага разпоредбите му в съответствие с целта му, предвид факта, че за съществуващо вземане, възникнало въз основа на ревизионен акт има самостоятелен способ за защита чрез обжалването му, обявяването му за нищожен и т.н.?

• губи ли държавата, в частност НАП, качеството си на кредитор при условие, че частично са погасени по давност съществуващи публични вземания, установени с ревизионен акт, но към така образувано на длъжника изпълнително дело са присъединени и съществуват все още публични вземания, установени с данъчни декларации с най-ранна дата на подаване 14.02.2017 г.

Без допълнителна конкретизация по отделните въпроси, в изложението по чл. 280 ГПК се поддържа, че решението е в противоречие с посочена практика на ВКС, както и че произнасянето на ВКС по конкретния казус е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като е налице разнопосочна и противоречива практика (с посочени решения на окръжни и апелативни съдилища).

Така формулираните въпроси обобщено се свеждат до значението за основателността на исковете по чл. 216, ал. 1 ДОПК на съществуването и погасяването по давност на публичните задължения, чието установяване предхожда сключването на атакуваната с иска сделка, както и значението на възникналите, респ. установени след този момент публични задължения. Поради това и с оглед изложените от въззивния съд решаващи съображения въпросите удовлетворяват общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не са налице обаче специалните предпоставки по т. 1 и т. 3 на чл. 280 ГПК. По реда на чл. 290 ГПК е формирана практика на ВКС, изразена в решение № 60122/29.10.2021 г. по т. д. № 1256/2020 г. на II т. о., и решение № 59/27.05.2022 г. по гр. д. № 1465/2021 г. на III г. о., съгласно която наличието на конкретни публични задължения е предпоставка за основателност на специалните искове по чл. 216, ал. 1 ДОПК, изрично предвидена в същата разпоредба, поради което на разглеждане подлежат и надлежно въведените в процеса възражения за погасяване по давност на конкретните задължения на прехвърлителя. С така установената практика на ВКС изводите на въззивния съд са съобразени, поради което основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.

Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не са изложени конкретни аргументи за необходимост от корекция или осъвременяване на установената по значимия за спора въпрос практика, поради което наличието на същата изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения касационното обжалване не следва да се допуска. При този изход на спора и съобразно направеното искане и представените от ответника Ц. И. писмени доказателства жалбоподателят следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на същата разноски за касационното производство в размер на 1000 лв.

С тези мотиви съдът