Определение № 679 от 10.09.2012 г. на ВКС по т. д. № 572/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ТПК”В.” [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 124 от 14.03.2011 год., постановено по възз. гр.д.№ 224/2010 год., в частта, която след отмяна на решение № 72 от 07.12.2009 год., по гр.д. № 136/ 2009 год. на Пазарджишкия окръжен съд е осъден касатора, в качеството му на ответник, по предявения насрещен иск, осн. на чл.73, ал.2 ЗС до 22.08.2005 год. и на чл.59, ал.1 ЗЗД до 25.09.2007 год. да заплати на насрещния ищец ТД [фирма], [населено място] сумата 87 186.26 лв., представляваща направени необходими разходи за опазване и охрана на недвижим имот в [населено място], подробно индивидуализиран в исковата молба и постановения от въззивния съд съдебен акт, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 09. 10.2007 год. до окончателното и изплащане, както и деловодните разноски по компенсация в размер на 10 359.89 лв.. С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, като алтернативно се поддържа и оплакване за неправилност- касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Изложените във вр. с твърдяното касационно основание по чл.281, т.2 ГПК съображения са, че уважавайки предявената искова претенция на основание чл.73, ал.2 ЗС за целия исков период, въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск относно втората част на периода, предвид заявеното от ищеца различно основание за същия- чл.59, ал.1 ЗЗД. Визираната неправилност на обжалвания съдебен акт, като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК е поради необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.73, ал.2 ЗС и чл.59, ал.1 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила, свързани със съдържанието на мотивите в обжалвания съдебен акт и отразеното в диспозитива на същия, поради което се иска отмяната му. В подробните си съображения в касационната жалба касаторът, чрез процесуалния си представител адв.Ц., възразява срещу законосъобразността на извода на въззивната инстанция, че претендираното от насрещния ищец вземане може да бъде квалифицирано като необходими разноски за запазване на вещта по см. на чл.73, ал.2 ЗС, подлежащи на възстановяване от собственика и, като счита, че платените за охрана разходи са за опазване имуществото на насрещния ищец и не притежават белега на необходимост за запазване на самия недвижим имот. Становището си за неправилност на въззивното решение по иска с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД касаторът аргументира с признатото на ответника, насрещен ищец- ТД [фирма], право на задържане на имота до заплащане на извършените в него подобрения и произтичащо от това му качество задължение да предаде задържаната вещ във вида, за който получава парични суми като подобрения, а това изключва въобще да е налице обедняване от негова страна със стойността на разходите по тяхното опазване. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Поддържа се, че въззивният съд е разрешил значимия за изхода на делото въпрос на процесуалното право, а именно: – „Допустимо ли е противоречие между мотиви и диспозитив на съдебен акт, с който е решен спор по същество?” в противоречие с трайно установената практика на ВКС, изразена в решение № 25/1980 год., по гр.д.№ 19/80год. на ОСГК на ВС. Същевременно,според жалбоподателя, възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение на обусловилите решаващите правни изводи на въззивния съд въпроси на материалното право, които свързани съответно с приложението на чл.59 ЗЗД и на чл.73, ал.2 ЗС са: „ Необходимо изискване ли е за уважаване на иска по чл.59, ал.1 ЗЗД, да се докаже връзката между обедняването на ищеца, като държател на имота и обогатяването на ответника - негов собственик от един или няколко общи факта ? и „ На какво основание държателят на една вещ може да търси от собственика и направените за нея разноски?” е в противоречие със задължителната съдебна практика, изразена по първия в ППВС № 1/79 год., а по втория - в решение № 335/28.07.2010 год., по гр.д.№ 660/ 2009 год. на ІV-то г.о., постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК. Ответната по касационната жалба страна, в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК, е възразила по допускане на касационното обжалване, излагайки съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на поддържаните касационни основания, позовавайки се на неоснователността им. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 Г ПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение по предявения насрещен иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД въззивният съд е приел, че претендираните от първоначалния ответник „ К.”АД, [населено място] разходи за периода от 23.08.2005 год. до 25.09.2007 год., през който, по силата на признато му право на задържане на процесния недвижим имот, същият е бил негов държател, имат правната характеристика на вземане, породено при условията на неоснователното обогатяване на собственика – ТПК ”В.” [населено място] и подлежат на реституция. Съобразявайки обхвата на задължението за реституция на неоснователно полученото от ответника по насрещния иск, въззивният съд е изложил подробни съображения относно необходимостта от извършените от насрещния ищец разходи за денонощна охрана, позовавайки се на установените от гласните доказателства по делото, които подробно е анализирал, многобройни набези и кражби в района, вкл. след започнало изнасяне на движимото имущество на дружеството при предявяване на ревандикационния иск за собственост от ТПК през 2000 година, които по този начин кооперацията, като собственик, си е спестила. Въз основа на момента на настъпилата реституция на имота по силата на съдебно решение по гр.д.№987/2004 год. на ВКС от 22.08.2005 год. и заявените обективно кумулативно съединени насрещни искове по чл.73, ал.2 ЗС и по чл.59 ЗЗД решаващият съд е направил разграничение, съобразявайки елементите на двата фактически състава, в основанието за присъждане на претендираните суми и размера, в който те са дължими на насрещния ищец- като недобросъвестен владелец до влизане в сила на съдебния акт по чл.108 ЗС и като обедняло по см. на чл.59, ал.1 ЗЗД, лице, след тази дата. Следователно решаващите мотиви в съобразителната част позволяват да се приеме, че твърдението на жалбоподателя за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, като постановено в частта му за втория визиран в исковата молба период - от 23.08.2005 год. до 25.09.2007 год., по непредявен иск - по чл.73, ал.2 ЗС вместо по чл. 59, ал.1 ЗЗД, предвид претендираното от насрещния ищец връщане на направените разходи по охраната на имота с твърдение, че със стойността им собственика му неоснователно се е обогатил, спестявайки си ги - е неоснователно. Поради това указанията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, според които ако съществува вероятност обжалваният акт на въззивния съд да е недопустим, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта да извърши с произнасяне по съществото на подадената касационна жалба, в случая са неприложими. С обжалваното въззивно решение въззивният съд е разгледал и се е произнесъл по насрещните искови пертенеции, така, както те са очертани от насрещния ищец с основанието и петиума на исковата молба. Отделен в тази вр. остава въпросът, че при отсъствие на законово изискване в диспозитива на съдебния акт да бъде отразявана правната квалификация на иска, по който съдът се произнася, невписването на законовия текст няма за своя правна последица нарушаване на процесуалния закон. Що се касае до въведеното оплакване за противоречие между мотиви и диспозитив, обусловено от неточно отразено или неотразено в диспозитива на съдебния акт основание на което е същият е постановен, то соченият порок, дори и да е евентуално основателен, каквито данни по делото няма, би могъл, съобразно характера си да обуслови съответно допускане поправка на очевидна фактическа грешка, или приемане на същия за процесуално незаконосъобразен, но това противоречие само по себе си не води до допускане на касационния контрол, предвид липсата на създадена от законодателя тъждественост между основанията по чл.281, т.3 ГПК и тези по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че поставените от касатора въпроси на процесуалното право, макар и важни, като релевантни за правилността на обжалвания съдебен акт не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Що се касае до формулираните материалноправни въпроси, то първият от тях, като включващ се в предмета на спора по предявения насрещен иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, чийто фактически състав изисква лишено от основание разместване на имуществена ценност между две лица, при което имуществото на едното намалява за сметка на обогатяване на другото, при наличие на корелативност, има обуславящо значение за крайния изход на делото, поради което главната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК е налице. По отношение на същия не е налице поддържаното основание - разрешаването му в противоречие със задължителната практика на ВКС, като израз на която е цитирано ППВС №1/79 год.. Обстоятелството, че въззивният съд е изложил кратки и в известен смисъл непълни мотиви по иска с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, / а по твърдение на касатора не изложил такива/ относно връзката между обедняването на насрещния ищец и обогатяването на ответника по насрещния иск не обоснована правен извод, че е дадено различно от възприетото с цитираната задължителна практика на ВКС разрешение на поставения въпрос, щом въз основа на преценката на доказателствата по делото, изводът за обогатяването на ответника е обоснован със спестените от него като собственик на имота, в чиято тежест е да го опази и поддържа,разходи за охраната му - наложителни, поради вида на същия и множеството набези и кражби в района, заплатени без основание от ищцовото АД, като негов държател. Вторият материалноправен въпрос, поставен от касатора също е релевантен за изхода на спора по обективно съединения насрещен иск с правно основание чл.73, ал.2 ЗС, поради което главната обща предпоставка чл.280, ал.1 ГПК е доказана, но отсъства визираният критерий за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираното и приложено решение на ВКС № 335 от 28.07.2010 год., по гр.д.№ 660/2009 год. на ІV-то г.о., касационната инстанция се е произнесла въпрос, който въобще не е бил предмет на обсъждане от Пловдивския апелативен съд - дали лицето, с признато право на задържане до заплащане на извършените от него подобрения, дължи обезщетение на собственика, при условията на чл.73, ал.1 ЗС или на чл. 59 ЗЗД за ползването на вещта, което само по себе си изключва неговата относимост по см. на сочената допълнителна процесуална предпоставка за касационен контрол. Или обобщено изложеното позволява да се приеме, че искането за достъп до касационен контрол е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Само за пълнота на горните съображения е необходимо да се посочи, че въпросът, свързан с основанието на което държателят на една вещ може да търси от собственика на същата направените разноски е трайно и непротиворечиво разрешен в създадена още от влизане в сила на ЗС съдебна практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил. Що се касае до определянето на извършените и претендирани от недобросъвестният владелец разноски като необходими, то тази преценка всякога е обусловена от конкретните факти и доказателства по делото, но според установената съдебна практика, за да притежават сочената характеристика, разноските следва да са свързани със запазването на имота, т.е. с предотвратяване загубата на собственика от неговото разрушение, погиване, или същественото му влошаване, като е без значение дали нуждата от необходимите разноски е породена от външни сили или е настъпила в резултат на изхабяване, поради нормалното, продължително използване на същия и в този см.са и съжденията на Пловдивския апелативен съд. Ответната по касационната жалба страна не е претендирала и доказала деловодни разноски за настоящето производство, поради което не следва да и бъдат присъждани такива, на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във р. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК