Определение № 50267 от 22.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2538/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 и ал.3 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Ю. С. като пълномощник на К. А. А. срещу въззивно определение № 520 от 23.02.2022 г. по ч.гр.д. № 358/2021 г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено определение на Софийски градски съд от 18.11.2021 г. по гр.д. № 3108/2018 г. в частта, с която е постановено частично прекратяване на производството по делото по отношение на предявените от К. А. А. против А. С. Б. и Адвокатско дружество ”Я. и партньори” установителни искове за собственост на недвижим имот/ в съдебно заседание от 14.11.2019 г. ищецът е изменил предявеният против адвокатското дружество осъдителен иск по чл. 108 ЗС в установителен такъв по чл. 124, ал.1 ГПК/, и е оставена без разглеждане частната жалба на К. А. А. срещу определението от 18.11.2021 г. по гр.д. № 3108/2018 г. на Софийски градски съд, в частта, с която са му дадени указания за довнасяне на държавна такса в размер на 3 808 лв. В частната касационна жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение като постановено в нарушение на процесуалния закон. Жалбоподателят поддържа, че в частта, с която е прекратено производството по делото по предявените установителни искове за собственост против двамата ответници- Б. и Адвокатско дружество „Я. и партньори”, въззивното определение противоречи на практиката на ВКС-т.3Б от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК, което обуславя основание за допускане на определението до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Поддържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр. 3 ГПК и в частта, с която е оставена без разглеждане подадената от него частна жалба относно дължимостта на държавната такса. В отговор на частната касационна жалба ответникът по касация Д. К. С. изразява становище, че в частта относно определената за довнасяне държавна такса подадената от К. А. жалба има характер на частна жалба, която подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал.2 ГПК, а по същество - че в тази част обжалваното определение е правилно. Останалите ответници не са взели становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по гр.д. № 3108/2018 г. по описа на Софийски градски съд е образувано по искова молба, подадена от К. А. А., с която са предявени следните обективно и субективно кумулативно съединени искове: против А. С. Б. – иск с правно основание чл. 42, б. ”б” ЗН за прогласяване нищожност на саморъчно завещание от 07.07.2013 г., оставено от Е. В. К. в полза на А. Б. и иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на този ответник, че на основание придобивна давност ищецът е собственик на описания в исковата молба недвижим имот, представляващ апартамент в [населено място], [улица], ет.2; против Адвокатско дружество „Я. и партньори”- иск с правно основание чл. 108 ЗС за ревандикация на посочения недвижим имот, впоследствие изменен в иск по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване, че на основание придобивна давност ищецът е собственик на този имот. С определение от 14.06.2018 г. на Софийски градски съд към гр.д. № 3108/2018 г. е присъединено гр.д. № 5960/2018 г. по описа на същия съд, образувано по искова молба, подадена от К. А. А., с която са предявени искове против ответниците М. Д. С., Д. К. С. и „Банка Д.” ЕАД за установяване по отношение на ответниците-физически лица, че на основание придобивна давност ищецът К. А. е собственик на апартамента в [населено място], [улица], ет.2, и за осъждане на тези ответници да му предадат владението върху имота, а срещу „Банка ДС” ЕАД - за прогласяване нищожност на договор за ипотека върху недвижимия имот, сключен на 15.02.2018 г. между М. и Д. С. като кредитополучатели и банката като кредитор. При тези данни първоинстанционният съд е приел, че предявените от К. А. А. против А. Б. и Адвокатско дружество „Я. и партньори” установителни искове за собственост са недопустими поради липса на правен интерес, тъй като защитата срещу тях се включва косвено в предмета на исковете по чл. 108 ЗС, предявени против последните приобретатели на имота- ответниците С.. Това становище е възприето от въззивния съд, който също е приел, че липсва правен интерес от предявяване на исковете за собственост против ответниците Б. и Адвокатско дружество „Я. и партньори”, тъй като с уважаване на предявените против М. С. и Д. С. ревандикационни искове ищецът ще получи търсената защита на правото си на собственост. Изложените от въззивния съд мотиви обуславят наличие на основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в частта, с която е потвърдено прекратителното определение на първоинстанционния съд, поради противоречието му със задължителната практика на ВКС- ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/ 2014 г. на ОСГК на ВКС. В т.3Б от същото е прието, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждане на исковата молба, тъй като извършването на разпоредителна сделка с имота от несобственик представлява правно действие, чрез което се оспорва и отрича правото на собственост на действителния собственик. В мотивите към т.3Б е пояснено, че ако собственикът предяви иск само против приобретателя и по делото бъде установено, че последният не е придобил правото на собственост на деривативно основание, защото праводателят му не е бил собственик, праводателят няма да е обвързан от постановеното решение, тъй като не е бил страна по делото, а мотивите не се ползват със сила на пресъдено нещо. Това ще наложи воденето на нов процес отделно срещу него, което би било процесуално неикономично. Затова действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот/ фактически е оспорил правото на собственост на действителния собственик. Насочвайки иска както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост. Предвид цитираната задължителна практика на ВКС, изводът на въззивния съд, че предявяването на иск за ревандикация против последните приобретатели на имота изключва правния интерес от водене на установителен иск за собственост срещу предходните праводатели, е неправилен, изведен в нарушение на процесуалния закон. Това налага въззивното определение и потвърденото с него прекратително определение на Софийски градски съд да бъдат отменени и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените от К. А. против А. Б. и Адвокатско дружество „Я. и партньори” установителни искове за собственост. В частта, с която е оставена без разглеждане подадената от К. А. А. частна жалба срещу определението от 18.11.2021 г. по гр.д. № 3081/2018 г., с което на ищеца А. са дадени указания за внасяне на допълнителна държавна такса в размер на 3 808 лв., въззивното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Правилно въззивният съд е приел, че в тази част определението не подлежи на самостоятелно обжалване, тъй като нито е преграждащо, нито в закона е предвидена възможност за обжалването му с отделна частна жалба. По аргумент от чл. 129, ал. 3 ГПК на самостоятелно обжалване с частна жалба подлежи разпореждането за връщане на исковата молба, ако такова бъде постановено, по повод на което горестоящият съд по необходимост следва да извърши проверка и за правилността на дадените по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК указания. Водим от гореизложеното съдът