Определение № 3917 от 06.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1885/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. П. К., чрез процесуалния представител адв. Д. Б., против въззивно решение № 37/29.01.2023 г., постановено по в. гр. д. № 380/2021 г. на Окръжен съд - Велико Търново, с което е потвърдено решение № 260028/15.03.2021 г., постановено по гр. д. № 597/2020 г. на Районен съд - Горна Оряховица, с което касаторът е осъден да заплати на Министерство на отбраната на Република България, представлявано от Министъра на отбраната, сумата от 14 524,71 лв., представляваща обезщетение по чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ за направените разходи за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация за времето на обучението му в НВУ „В. Левски“, гр. Велико Търново, изчислено пропорционално на срока на неизпълнение от страна на ответника на договор за военна служба № 1-25-36/65/26.05.2010 г., ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 07.01.2020 г. и сумата от 2969,35 лв., представляваща мораторната лихва върху главницата за периода от 02.01.2018 г. до завеждането на исковата молба, както и съдебно деловодни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск.Претендират се разноски. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване, по въпросът „за задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички възражения и доводи на страните, както и да подложи на анализ събраните по делото доказателства“, се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Министерство на отбраната на Република България не е подал писмен отговор и не изразява становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото не е било спорно и е установено от събраните доказателства, че между М. П. К. и НВУ „Васил Левски“, гр. Велико Търново е бил сключен договор за обучение № 835/30.09.2009 г., по силата на който ответникът е поел задължение да постъпи на обучение във НВУ "Васил Левски", гр. Велико Търново, а с договор за военна служба № 1-25-36/65/26.5.2010 г. – да постъпи на военна служба след изтичане срока за обучението. Уговореният срок на обучението е 4 години, а срокът за изпълнение на военна служба – 10 години след завършване на обучението. Със заповед № КВ-468/13.11.2017 г. на Министъра на отбраната договорът за военна служба с ответника е прекратен и последният е освободен от длъжност, считано от 02.12.2017 г. В заповедта е посочено, че същата се издава на основание чл. 146, т. 2, чл. 161, т. 2 и чл. 163 ЗОВСРБ, предвид писмено предизвестие от страна на военнослужещия, изразено с рапорт към рег. № 30-21-154/01.09.2017 г. Заповедта е връчена на ответника на 28.11.2017 г., като по делото няма данни същата да е била оспорена. Със заповед № ЗЛС-24/30.11.2017 г. на командира на военно формирование в [населено място] ответникът е отчислен от списъчния състав и е разпоредено да му се изплати обезщетение за прослужени години като военнослужещ в размер на 3325,08 лева, неусвоен лимит за вещево доволствие за 2017 г. в размер на 549,40 лева, обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер на 52,78 лева, като на основание чл. 260, ал. 1 и ал. 5 ЗОВСРБ е разпоредено тези суми да се приспаднат от сумата за направените разходи за издръжка, обучение и квалификация, пропорционално на срока на неизпълнение на договора за военна служба в размер на 18 002,23 лева. Съгласно представената финансова справка изх. от м. ноември 2017 г. на НВУ „Васил Левски“, гр. Велико Търново, съгласно Наредба № Н-1/14.1.2013 г. на Министерството на отбраната, дължимата сума за издръжка на обучението по специалността НВУ „Танкови, технически и автомобилни войски“, която ответникът е завършил в периода 2009-2014 г., е в размер на 27 082, 41 лева, от които: за I-ви курс – 4846,06 лева, за II-ри курс – 7179,01 лева, за III-ти курс – 4865,31 лева, за IV-ти курс – 4474,94 лева и за V-ти курс – 5717,09 лева. Съгласно чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ от общата сума е приспаднат стажът на ответника на военна служба, като пропорционално на срока на неизпълнението на договора от 6 години 7 месеца и 23 дни на стойността на дължимото от ответника обезщетение възлиза на 18 002,23 лв., като след прихващане на насрещно на министерството задължение от 3477,52 лева общо дължимата сума възлиза на 14 524,71 лева. Въззивният съд е приел, че е осъществен фактическия състав на чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ – сключен е договор за кадрова военна служба, който е прекратен на някое от визираните основания и това да е станало преди изтичане на уговорения срок. Размерът на дължимите разходи за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация следва да се отнесе пропорционално към срока на неизпълнението. Съдебно-икономическата експертиза изслушана по въззивното дело потвърждава дължимостта на сумите, а показанията на разпитания свидетел не променят крайните изводи, поради което искът е основателен и правилно е бил уважен от първоинстанционния съд. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Вземането на ищеца за възстановяване на разходите за издръжка, обучение и квалификация на ответника е възникнало с прекратяване на договора за военна служба, считано от 02.12.2017 г., извършено с издаването на заповед № КВ-468/13.11.2017 г. на Министъра на отбраната, поради което приложим е действащият ЗОВСРБ и издадените по прилагането му подзаконови нормативни актове. Към 02.12.2017 г. разпоредбата на чл. 260, ал. 1 ЗОВСРБ предвижда, че военнослужещите, освободени от военна служба на основание чл. 163 /с писмено предизвестие до министъра на отбраната/, преди изтичането на първоначалния срок на военната служба, дължат възстановяване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока на неизпълнението. В тази връзка, следва да се има предвид разпоредбата на чл. 260, ал. 4 ЗОВСРБ, съгласно която министърът на отбраната определя реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация. В случая министърът на отбраната е осъществил правомощията си по чл. 260, ал. 4 ЗОВСРБ, като на това основание е издадена Наредба № Н-1/14.01.2013 г. за реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на Министъра на отбраната и българската армия във връзка с възстановяването им в случаите по чл. 260, ал. 1, 2 и 3 ЗОВСРБ, обн. ДВ, бр. 8/29.01.2013 г. Наредбата е и действала към момента на прекратяване на договора за военна служба на ответника /отменена с решение № 17460/19.12.2019 г. по адм. д. 3316/2019 г. на Върховен административен съд, обн. ДВ, бр. 63/17.07.2020 г./, поради което същата е приложима в конкретния случай и дължимите разходи следва да бъдат изчисления по определения в нея ред. Постановеното решение не е необосновано, нито е налице нарушение на материалния закон или съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 281, т. 3 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти, поради което въззивното решение не е очевидно неправилно и не следва да бъде допуснато до касационен контрол. Сочените твърдения не визират тежки пороци на съдебното решение, а единствено отразяват несъгласието на касатора с формираните от съда изводи относно основателността на исковете. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения в изложението въпрос, по който съдът се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС относно правомощията и задълженията на въззивния съд, който съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е длъжен да мотивира решението си като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по доводите и възраженията на страните в рамките на въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Мотивите на съдебния акт са дали отговор на твърденията и възраженията на страните, обсъдени са доказателствата, изложени са фактически и правни изводи. Мотивите са ясни, вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Не е налице противоречие между доказателствата и установените факти. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.