Определение № 2913 от 26.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1277/2026 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Димекс 2007“ ЕООД срещу въззивно решение на Бургаски апелативен съд. Ищецът „Меркурий – 64“ ЕООД оспорва жалбата. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 403, ал. 1 ГПК обезщетение за вреди, настъпили в резултат на неоснователно обезпечение (запор върху банкова сметка на ищеца) на впоследствие отхвърлен иск. Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай за обосноваване на очевидна неправилност на решението се сочат липсата на доказателства по запорираната банкова сметка за исковия период да са били налице парични средства, съобразяването от съда на писмено доказателство, което не е надлежно прието, и грешка в определянето на продължителността на периода на действие на запора. Така изложените оплаквания не отговарят на съдържанието на понятието „очевидна неправилност“, разяснено по-горе, тъй като сочените пороци на въззивното решение не се установяват от самите негови мотиви, а изискват проверка на извършените по делото процесуални действия и на събраните доказателства, което изключва очевидния характер на твърдяната неправилност. По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1) в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, дължи ли въззивният съд даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания; 2) какво следва да съдържа докладът на съда по чл.146 от ГПК, какви са последиците от липса на указания за кои факти и обстоятелства страните не сочат доказателства във връзка с чл. 266, ал. 1 от ГПК; 3) чия е доказателствената тежест да установи съществуването на запорираното вземане и неговата изискуемост при иск по чл. 403, ал. 1 от ГПК; 4) необходимо ли е за уважаване на иск по чл. 403, ал. 1 от ГПК да е налице действително изваждане от разпоредителната власт на ищеца на запорираната сума, т. е. запорът да е напълно обезпечен (авоарите да са налични в банковата сметка); 5) какво е принципното действие на запорното съобщение и в частност в случаите, когато наличността по запорираната банкова сметка не е достатъчна или липсва напълно; 6) длъжен ли е въззивният съд да формира и изложи в решението си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 236, ал. 2 ГПК; 7) допустимо ли е съдът да обосновава правните си изводи въз основа на неприето по делото доказателство? По първия и втория въпрос, отнасящи се до задълженията на въззивния съд във връзка с доклада, не е налице специалната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос задължителната практика е установена с т. 2 от ТР № 1/2013 на ВКС-ОСГТК, според която въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото; в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В разглеждания случай във въззивната жалба оплаквания във връзка с извършения от първата инстанция доклад не се съдържат, поради което и за въззивния съд не е съществувало задължението служебно да преразглежда правилността на този доклад. Въпросите от трети до пети, свързани с поддържаната от жалбоподателя теза за недоказаност на наличието на средства по запорираната банкова сметка, не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответстват на мотивите на въззивния съд. Така съдът не е възложил върху ответника тежестта да доказва липсата на парични средства по банковата сметка, извеждайки от неизпълнението на такова задължение фактически извод за наличие на средства, а при възложена върху ищеца доказателствена тежест е приел наличието на такива средства за доказано със събраните доказателства. Шестият въпрос също не удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, доколкото не кореспондира на мотивите към въззивното решение, в които съдът е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по същество в пределите по чл. 269 ГПК. Оплакването в действителност се свежда до това, че доводите на страните и доказателствата по делото съдът е тълкувал „пестеливо“ и не е обсъдил „обстойно“, в резултат на което от „крайно пестеливите“ мотиви следва невъзможност за инстанционен контрол. След като не се твърди, че конкретно доказателство или конкретен довод са останали необсъдени, лаконичността на мотивите не представлява нито процесуално нарушение, нито основание за допускане на касационно обжалване – т. 3 от ППВС № 1/1953, където краткостта е подчертана като едно от съществените изисквания към съдържанието на мотивите. Накрая, не отговаря на общото изискване и седмият въпрос. Удостоверението от 16.10.2023 г. е приложено по първоинстанционното дело по обезпечения иск и доколкото цялото дело като съвкупност от писмени доказателства е прието в настоящото производство в първото заседание с нарочно определение в присъствието на и без възражения от пълномощника на жалбоподателя, не е налице поставеното в основата на въпроса обсъждане на неприето доказателство. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран въпросът „Длъжен ли е съдията да се отведе сам по реда на чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК в случаите, когато е участвал в преюдициално производство между същите страни?“, като се поддържа, че същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото съдебната практика не дава отговор. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване. Независимо от това установена практика е налице, доколкото последователно се приема, че правилото на т. 5 на чл. 22, ал. 1 ГПК обхваща само случаите на участие по същото дело, а не и тези на последователно участие в обуславящо и обусловено дело, а основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК е условно по своя характер и подлежи на установяване във всеки конкретен случай въз основа данните по делото, закона и вътрешното убеждение на съдебния състав. По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и съобразно направеното искане и представените писмени доказателства и списък по чл. 80 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ищеца направените за касационното производство разноски в размер на 1000 евро. С тези мотиви съдът