Определение № 5592 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3450/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. С. К., подадена чрез преупълномощен от назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен процесуален представител адв. Р. Р., адв. С. Н. срещу решение № 1627/18.03.2025г., постановено по в.гр.д. № 12495/2024г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 9824/23.05.2024г. постановено по гр.д. № 61259/2022г. по описа на Софийски районен съд, с което на основание чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК Е. С. К. с ЕГН [ЕГН] е лишен от родителски права по отношение на малолетното дете Л. Е. К. с ЕГН [ЕГН], родено на 01.10.2020г. в [населено място]; на основание чл. 134, т. 1, вр. чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК Е. С. К. е осъден да заплаща на малолетната си дъщеря Л. Е. К., чрез нейната майка и законен представител И. И. Р. с ЕГН [ЕГН] месечна издръжка в размер на 233.25 лева, считано от влизане на решението в сила, в частта относно лишаването от родителки права, както и след отмяна на първоинстанционното решение е постановено друго, с което на основание чл. 134, ал. 1, т. 2 вр. чл. 59, ал. 8, т. 1 от СК е предоставено право на лични отношения между бащата и детето, както следва: всяка първа и трета събота от месеца за времето от 10:00 часа до 16:00 часа, в присъствието на майката И. И. Р. или посочено от нея пълнолетно лице, с изключение на един месец през лятото, който съвпада с платения годишен отпуск на майката. Независимо, че жалбата е насочена само срещу частта от решението по иска с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК, то определянето на издръжката на детето и мерките относно личните отношения между родителя и детето на основание чл. 134 от СК е обусловено от лишаването от родителски права, поради което и в тази част решението не е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправено е искане решението на въззивната инстанция да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация И. И. Р., чрез процесуален представител адв. Ц. К., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Прокуратурата на Република България и Дирекция „Социално подпомагане“ не изразяват становище по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: Е. С. К. е баща на детето Л., родено на 01.10.2020г. За установено по делото приел, че от 2021г. без основателна причина този родител трайно не полага грижи за дъщеря си и не плаща издръжка. Изтъкнал, че по делото не са събрани доказателства, които да установяват обстоятелствата по предоставяне на издръжка и полагане на грижи от бащата за детето. Кредитирал в тази връзка показанията на свидетелката М. К. и данните от изготвен социален доклад от 22.02.2024г., приет пред първата инстанция. От него приел за установено, че единствено майката полага преки и непосредствени грижи за оглеждането и възпитанието на детето и осигурява всички необходими условия за нормалното му развитие и израстване. Детето посещава детска градина. При социалното проучване е установено, че за детето се грижат неговата майка и баба му по майчина линия, а връзката баща-дете е прекъсната. Въззивният съд изтъкнал, че установяването на обективна основателна причина за неизпълнението на родителския дълг е в тежест на страната, която твърди наличието й, а доказателства от страна на ответника в подкрепа на защитната му теза не са ангажирани, включително и пред втората съдебна инстанция. Съобразил, че по делото липсват конкретни твърдения и с оглед обстоятелствата по делото няма основание да се приеме, че неизпълнението на родителския дълг от бащата Е. С. К. е резултат на обективни обстоятелства, независещи от неговата волята. Отбелязал, че бащата е в трудоспособна възраст и няма данни, нито се твърди да страда от заболяване, препятстващо реализирането на доходи, нито се установява да е финансово затруднен. Приел, че не е установено и след раздялата на страните въззивникът да живее в друга държава. Не е установено и наличие на обективна невъзможност за въззивника да се грижи за детето си или да не му заплаща издръжка, а още по-малко за целия период след раздялата на страните. Заключил, че след раздялата с майката през 2021г. ответникът трайно се е дезинтересирал от дъщеря си Л. Е. К., без основателна причина трайно не полага грижи за малолетното си дете и не му дава издръжка в натура и/или в пари. При тези факти, от правна страна въззивният съд достигнал до решаващ правен извод, че при установяване на посочените в хипотезата на чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК кумулативни предпоставки са налице предпоставките за постановяване на лишаване на родителя от родителски права по отношение на детето. Отчел, че понастоящем емоционалната връзка между детето Л. и бащата е напълно прекъсната и следва първо да бъде възстановена, а после да се заздравява и надгражда. С оглед необходимостта от защита интересите на детето, които се състоят в правилното му физическо и духовно развитие и социално формиране, при отчитане на съществуващата кръвна връзка между родител и дете, но и предвид обстоятелството, че ответникът трайно не присъства в живота на детето, поне от края на 2021г., като адекватен приел ограничен режим на лични отношения между бащата и детето, а именно: всяка първа и трета събота от месеца за времето от 10:00 часа до 16:00 часа в присъствието на майката И. И. Р. или посочено от нея пълнолетно лице, с изключение на един месец през лятото, който съвпада с платения годишен отпуск на майката. Едва след като се установи успешно създаване на емоционална връзка между детето Л. и бащата съобразил, че би могло режимът на лични отношения да се разшири и то след отпадане на основанието, поради което бащата е лишен от родителските права. Този режим отбелязал, че би позволил възстановяване на връзката между детето и родителя, както би способствал за опознаването им и за предпазване на детето Л. от евентуални неблагоприятни въздействия /доколкото то понастоящем не познава баща си/. Като законна последица от уважаване на иска приел, че бащата следва да заплаща на детето издръжка, както е определена от първоинстанционния съд в размер на 233.25 лева, считано от влизане на решението в сила, в частта относно лишаването от родителки права. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт. Касаторът Е. С. К. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими и решени в противоречие с практиката на ВКС следните въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да осъществява служебно събиране на доказателства в съдебно производство, провеждано по реда чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК и може ли той да остави без уважение, направени от страна на особения представител доказателствени искания в рамките на въззивното производство?; 2/ При разглеждане на делото пред него, ограничен ли е въззивният съд от наведените в съдържанието на депозираната срещу първоинстанционното решение въззивна жалба пороци по смисъла на чл. 269 от ГПК?; 3/ Осъществява ли процесуално нарушение въззивният съд, ако не положи усилия относно установяването на текущото местоживеене на ответника по въззивното производство, който следва да бъде изслушан по реда на чл. 133, ал. 2 от СК?; 4/ Длъжен ли е въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК да обсъди съвкупно всички доказателства по делото и доводите на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право?; 5/ Длъжен ли е въззивният съд, съобразно изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК в решението си да изложи мотиви в обсъждане на исканията и възраженията на страните?; 6/ С оглед осъществяване правото на защита на субект, срещу когото е инициирано съдебно производство, предвиждащо задължителното му участие с оглед изслушването му в рамките на същото, достатъчно ли се явява назначаването на особен представител по делото и отпада ли задължението на въззивния съд, насочено към установяване на действителното местоживеене на лицето?; 7/ Как следва да бъдат преценявани факти и обстоятелства, изхождащи от един и същ източник на информация и задължен ли е въззивният съд да обсъди в детайли наличието на изведени противоречия от тях?; 8/ Осъществява ли процесуално нарушение въззивният съд, приравнявайки липсата на установяване действителното местонахождение на страна по делото, водеща и до невъзможност за уведомяване относно инициираното срещу нея производство, на наличие на дезинтересираност и липса на „уважителна причина“ по смисъла на чл. 133, ал. 2 от СК?; 9/ Разполага ли особеният представител със задължението да установи текущото местоживеене на лицето, в защита на чиито права същият е назначен?; 10/ Освободен ли е въззивният съд от задължението за установяване местоживеенето на лицето по текущо гражданско производство и уведомяването му, при липса на установяване на същото от първоинстанционния съд?; 11/ При наличието на съдебно производство с предмет предоставяне на издръжка на непълнолетно лице по смисъла на чл. ……. от СК, задължен ли е съдът служебно да изиска справка от компетентните териториални структури на НАП и на НОИ, и разполага ли с дискрецията да остави без уважение формулирано от страна по делото доказателствено искане в тази посока? 12/ Следва ли въззивният съд да укаже на ищеца да представи справка за адресната регистрация на ответника, когато последният не може да бъде открит на първоначално посочения от ищеца адрес? Сочи, че първият и вторият въпроси са разрешени по делото в отклонение с приетото в решение № 58/16.04.2019г. по гр.д. № 2931/2018г. на ВКС, IV ГО; решение № 182/24.02.2010г. по гр.д. № 999/2009г. на ВКС, III ГО и Тълкувателно решение № 1/9.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК; третият въпрос с решение № 292/13.10.2014г. по гр.д. № 2938/2014г., IV ГО; четвъртият и петият въпроси с ППВС № 1/13.07.1953г., решение № 145/05.08.2021г. по гр.д. № 1178/2020г., IV ГО; решение № 60089/02.08.2021г. по т.д. № 934/2020г., I ТО; решение № 68/30.10.2020г. по гр.д. № 4801/2019г. на ВКС, II ГО; решение № 210/20.11.2020г. по гр.д. № 3846/2019г. на ВКС, IV ГО и решение № 60300/23.08.2022г. по гр.д. № 599/2021г., IV ГО, а въпросите от шести до дванадесети, включително поставя като значими за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Евентуално поддържа, че решението е очевидно неправилно - основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Обобщено първата група въпроси /1-2 и 4-5/ се свеждат до задълженията на въззивния съд служебно да събира доказателства и да допуска такива и след преклузивните срокове по искане на страните в производство за лишаване от родителски права по чл. 132 от СК и за задълженията му по чл. 12 от ГПК, чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Отговор на тези въпроси е даден в практиката на ВКС в множество решения постановени по чл. 290 от ГПК, съобразно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК. За въззивния съд съществува задължение да се произнесе по всички надлежно заявени и поддържани от страните доводи и възражения и да обсъди в мотивите към решението си всички правнорелевантни твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото, като е длъжен едновременно с това да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните в рамките на твърдените обстоятелства. Необсъждането на доказателства и доводи на страните представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Предметът на спора по иск с правно основание чл. 132 от СК изисква от съда във всички инстанции служебно да следи за интересите на детето. Това значи, че съдът не може да откаже да прецени твърдение на страна или да допусне доказателствено искане, независимо, кога са направени, щом са от значение за установяване най-добрия интерес на децата. Именно поради това, както е разяснено в ТР № 1/2013г. на ОСГТК и в множество решения по чл. 290 от ГПК, въззивният съд не е обвързан от предметните предели на въззивната жалба по тези дела, произнася се служебно не само по валидността и допустимостта на първоинстанционното съдебно решение и за точното приложение на императиви правни норми, а също и изцяло за правилността на същото с оглед благополучието на детето; длъжен е служебно да изисква от страните и от социалните служби да установяват релевантните за спора обстоятелства, а когато е нужно и сам да събира доказателства; за страните и във въззивна инстанция не съществуват преклузии да сочат обстоятелства и доказателства, както и да представят доказателства, тъй като преклузия за сочене и представяне на доказателства за установяване на обстоятелства, релевантни по спора с правно основание чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК не настъпва. От това дали твърденият факт, чието установяване се желае, е положителен или отрицателен пък не зависи нито неговата допустимост, нито за коя страна е тежестта на доказване. Подлежат на установяване както положителните, така и отрицателните факти, а тежестта на доказване се определя по правилата на чл. 154, ал. 1 от ГПК. В този смисъл е даденият отговор на относимия правен въпрос в практиката на ВКС, на която касаторът се позовава и в Решение № 58 от 16.04.2019г. по гр.д. № 2931/2018г. на ВКС, IV ГО. В това решение е дадено и тълкуване на чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК, а именно, че детето има право да бъде отглеждано и възпитавано по начин, който да осигурява неговото нормално физическо, умствено, нравствено и социално развитие – чл. 124, ал. 1 от СК. На това право съответства задължението на родителят да се грижи за физическото, умствено, нравствено и социално развитие на детето, за неговото образование и неговите лични и имуществени интереси. Прието е, че израз на горните права и отговорности е и задължението на всеки родител да осигурява условия на живот необходими за развитие на детето, което включва и издръжка на ненавършилите пълнолетие деца /чл. 143 от СК/. Задължението за полагане на грижи и даване на издръжка на непълнолетно дете от родител възниква от момента, в който детето е родено, по силата на закона, и съществува независимо дали е отправена покана за изпълнение, съответно предприети ли са принудителни мерки за престиране на дължимото, докато детето навърши пълнолетие или до настъпване на друго законно основание за прекратяване. Недаването на издръжка, когато е трайно и при липсата на друг финансов или материален принос на родителя за отглеждането на детето, без значение дали издръжката е и изрично поискана, е поведение, което попада във фактическия състав на чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК. Законодателят е приел, че подобно поведение представлява цялостно неизпълнение на родителските задължения, което именно налага предприемане на мерки за закрила на детето чрез лишаване от родителски права. Обжалваното решение на СГС не противоречи на задължителната и каузална практика на ВКС по чл. 290 от ГПК. Обратно, в съответствие с възприетите в нея константни правни разрешения въззивният съд е действал като съд по същество на материалноправния спор, обсъдил е събраните доказателства поотделно и във взаимна връзка и с оглед установеното, че от 31.08.2021г. без установена основателна и обективна причина ответникът не полага грижи за детето Л. /понастоящем на 5 години/ и не му дава издръжка, при съблюдаване на висшия интерес на детето достигнал до решаващ правен извод, че е осъществен фактическия състав на чл. 132, ал. 1, т. 2 от СК. Ето защо по поставените въпроси не е налице твърдяното противоречие като специален селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, което изключва приложното поле на касационното обжалване. Следващата група въпроси от изложението /3, 6-12/ са обусловени от водещия касационен довод, че въззивният съд не е положил необходимите и достатъчни усилия с оглед установяване действителното местоживеене на ответника и е пренебрегнал исканията на назначения особен представител, направени с тази цел. В този контекст всички въпроси са взаимосвързани и се свеждат до това задължен ли е въззивният съд да установи неизвестно по делото действително местоживеене на ответника за целите на изслушването му по чл. 133, ал. 2 от СК. Въпросът не от значение за изхода на делото, с оглед данните по него и предприетите от съдилищата съдопроизводствени действия. От Справка, извлечена от Национална база данни, първоинстанционният съд е установил, че към 15.12.2022г. официално заявените от ответника Е. К. постоянен и настоящ адрес считано от 23.11.2018г. съвпадат с тези посочени в исковата молба: [населено място],[жк], ет. .., ап. ....... От справка за трудови договори на ответника към същата дата на л. 35, съдът установил, че няма данни за действащи трудови договори на лицето. Съобщението изпратено до ответника отново на 15.12.2022г. е върнато в цялост по делото с отбелязване на длъжностното лице по призоваването, че официално заявеният от лицето адрес е посетен в продължение на един месец /на 20.12.2022г., 04.01.2023г., на 08.01.2023г., на 17.01.2023г./ и обитател не е открит. С разпореждане от 08.03.2023г. съдът разпоредил да се залепи уведомление. Изпратеното на 13.03.2023г. ново съобщение е върнато в цялост по делото с отбелязване на длъжностното лице по призоваването, че адреса е посетен на 19.03.2023г., 29.03.2023г., 26.04.2023г. и не е намерено лице, което да получи съдебните книжа, поради което на 26.04.2023г. на вратата на апартамента е залепено уведомление по чл. 47 от ГПК. С разпореждане от 21.06.2023г. първоинстанционният съд е дал указания на ищеца да представи доказателства за внесен депозит за особен представител, след изпълнението на които с определение от 22.08.2023г. е назначил определения от САК адв. Р. Р. като особен представител на ответника. Така осъществената процедура съответства на регламента на връчване чрез залепване на уведомление по чл. 47 от ГПК и след надлежното му изпълнение и при липса на данни по делото до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция за друг известен актуален адрес на ответника в страната или в чужбина, за въззивния съд не е съществувало задължение да установи неизвестно по делото действително местоживеене на ответника. Такова задължение за съда не следва от закона, а в случая не намират приложение процедурите по Регламент /ЕО/ № 1393/2007г. на Европейския парламент и Съвета от 13.11.2007г. относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански и търговски дела, нито Регламент /ЕО/ № 1206/2001г. на Съвета от 28.08.2001г. относно сътрудничеството между съдилищата на държавите членки при събирането на доказателства по граждански и търговски дела, на които касаторът се позовава. По делото не е имало категорични данни, че ответникът пребивава в чужбина и че това пребиваване е точен и известен адрес. А съгласно чл. 1, т. 2 от първия Регламент, той не се прилага, когато адресът на получателя на документа, който трябва да се връчи, е неизвестен. Такъв е именно разглежданият случай. Следователно и по тези въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване. При извършената от съда служебна проверка не се констатира възможност някои от изводите на Софийския градски съд да са очевидно неправилни. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е налице когато без извършване на допълнителна проверка от съдържанието на самия акт може да бъде констатиран такъв тежък порок, който го прави нетърпим за правовия ред. В случая жалбоподателят основава твърденията си за очевидна неправилност с доводи за процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, които не могат да бъдат обсъждани без да се навлезе по съществото на спора, което в производството по чл. 288 от ГПК е недопустимо. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на И. И. Р. следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски, които под формата на платено адвокатско възнаграждение възлизат на сумата от 1000 лв. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на касатора. Касаторът следва да бъде осъден за дължимата държавна такса съгласно чл. 284, ал. 3, т. 4 от ГПК вр. чл. 18, ал. 2, т. 1 от ТДТССГПК в размер на 30 лева. Настоящият състав определя на особения представител адвокат С. Н. от САК окончателно възнаграждение за извършената работа в касационната инстанция в размер 300 лева, платими от ищеца И. И. Р. на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение