Определение № 4152 от 11.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1505/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ - МВР срещу решение № 268 от 24.10.2025 г., постановено по в. гр. д. № 345/2025 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, I въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 554 от 24.06.2025 г., постановено по гр. д. № 927/2025 г. по описа на Районен съд – Сливен, XI състав, с което е уважен предявеният от ищеца Т. Й. И. иск с правно основание чл. чл. 229, ал. 1, т. 9 /предишна т. 8/, вр. чл. 212, ал. 5, т. 2 от ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3, вр. чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм.) и в отношенията им с ответника ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР е признато за установено, че ищецът има право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на общо 68 дни за положените от него 3044,75 часа извънреден труд над 50-те часа на всяко отчетно тримесечие, сумирани общо за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. при приложено ограничение на компенсацията с отпуск до 12 дни за календарна година. В касационната жалба се поддържа твърдение, че обжалваното решение е неправилно, тъй като било постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и било необосновано. Прави се оплакване, че съдът е основал изводите си за броя положени от ищеца дежурства единствено на свидетелските показания. Ответникът по касационната жалба – Т. Й. И., чрез процесуалния представител, в писмен отговор излага становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество поддържа, че касационната жалба е неоснователна. Прави искане за присъждане на разноски съобразно представените списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 10.01.2026 г. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: В обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба, подадена от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ - МВР против първоинстанционното решение, с което е признато за установено по отношение на ответника-жалбоподател, че ищецът Т. Й. И. има право на допълнителен платен годишен отпуск в размер на общо 68 дни за положените от него 3044,75 часа извънреден труд над 50-те часа на всяко отчетно тримесечие, сумирани общо за периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. Въззивният съд е приел, че изводът за основателност на предявения иск е правилен, като е препратил на основание чл. 272 ГПК към установената от първата инстанция фактическа обстановка, преценена като пълна и кореспондираща с доказателствения материал. Изложил е собствени мотиви, като е посочил, че правото на допълнителен отпуск е по естеството си компенсация на извънреден труд, положен от съответния държавен служител в МВР, който за процесния период се компенсира при условията на чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР 1997 г. (отм.), съответно чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР 2006 г. (отм.): до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа – допълнителен отпуск, като превишаването и в двата случая се явява работа извън редовното работно време, т. е. извънреден труд. Констатирал е, че размерът на дължимия отпуск е регламентиран от законодателя в чл. 229, ал. 1, т. 9 /предишна т. 8/ ЗМВР от 1997 г. (отм.) и в чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.), които разпоредби препращат към чл. 212, ал. 5 ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 211, ал. 5 ЗМВР от 2006 г. (отм.), като при надвишаване на 50-те часа извънреден труд се предвижда компенсация до 12 работни дни годишно, които е забранено да бъдат заместени с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение. Съдът е приел, че доколкото трудовото правоотношение на ищеца с ответната дирекция при МВР все още не е прекратено, за него съществува интерес от предявяване на установителен иск, с който би могъл да получи търсената защита. Приел е за правилно и обосновано установеното от свидетелските показания, а именно, че: в периода от началото на 2003 г. до края на 2006 г. смените били 24 часови следвани от 48 часа почивка; в този период служителите имали най-малко по 10 дежурства на месец или по 30 на тримесечие; работното им време започвало в 08:00 часа сутринта и продължавало до 08:30 часа на другата сутрин, когато издавали дежурството, но на практика служителите трябвало задължително да бъдат на работното си място в 7:45 часа, за да облекат униформите си, да приготвят снаряжението, да проверят дихателните апарати и да се строят, а при издаването на смяната в края на работното дежурство също оставали по-дълго, при което реалната продължителност на дежурствата ставала 24 часа и 45 минути; през цялото време на дежурство служителите били на прякото подчинение на ръководителя, винаги в готовност за работа и да изпълнят всяко разпореждане на прекия ръководител, дори и през почивките за хранене; от началото на 2007 г. до средата на 2014 г., служебните задължения започнали да се изпълняват на смени от 24-часови дежурства следвани от 72-часови почивки, при което минималните дежурства на месец станали 7 или 8, а на тримесечие минимум 23, като начинът не изпълнение на дежурствата не се променил. Въззивният съд е изградил своите изводи въз основа на представените и неоспорени по делото пред първата инстанция справки, графици за осъществяване на непрекъснат сменен режим от дежурните смени в Районната служба по пожарна безопасност и защита на населението – [населено място], където ищецът е изпълнявал служебните си задължения, както и на приетата съдебно-икономическа експертиза. От заключението на неоспорената съдебно-икономическа експертиза, кредитирана изцяло като обективно и компетентно изготвена, съдът е установил, че в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. индивидуалната норма работно време на ищеца, определена след отчитане и приспадане на ползваните полагаеми отпуски, е 19 072 часа. От изчисленията на вещото лице е установил, че през този период ищецът действително е положил 23 708,50 часа труд, като 4636,50 от тези часове са извънреден труд, от които 1591,75 часа, а именно до 50 часа на отчетен период е компенсиран с възнаграждение за извънреден труд, а 3044, 75 часа е следвало да бъдат компенсирани с допълнителен отпуск за отработеното над 50 часа за отчетен период. Съдът е направил извод, че за положените 3044,75 часа извънреден труд над 50 часа на отчетно тримесечие в периода от 01.01.2003 г. до 30.06.2014 г. ищецът има право на общо 68 дни допълнителен платен годишен отпуск при приложено ограничение за компенсация с отпуск до 12 дни за календарна година в исковия период. Посочил е, че допусната неточност за 2007 г. не се отразява на крайния резултат, доколкото първоинстанционният съд е съобразил, че от началото на 2007 г. до средата на 2014 г., служебните задължения започнали да се изпълняват на смени 24/72 часа. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „Установява ли се полагането на извънреден труд само на основа на свидетелски показания, с които се признава правото на допълнителен платен отпуск по отменени закони за Министерството на вътрешните работи?“. Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения: Допускането на касационно обжалване на решението на въззивния съд предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В конкретния случай, при формирането на вътрешното си убеждение по спора, съдът е действал в съответствие с процесуалния закон, логическите и опитни правила, и правилата за разпределение на доказателствената тежест в исковия процес. За да приеме, че искът е основателен, съдът е преценил в съвкупност целия доказателствен материал – както свидетелските показания, така и експертното заключение, изготвено въз основа на представените от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР писмени доказателства – графици и справки. Следователно свидетелските показания не са единственото доказателство, обусловило изводите на въззивната инстанция по съществото на спора, поради което така поставен въпросът от една страна не е обусловил изхода на делото, а от друга – касае оплакването на жалбоподателя, поддържано и във въззивната жалба относно преценката и кредитирането от страна на съда на свидетелските показания. В допълнение следва да се посочи, че дори въпросът да се приеме за обуславящ, то не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС двете хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – точното приложение на закона и развитие на правото формират едно правно основание за допускане на касационно обжалване. Също там е посочено, че правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В представеното изложение не се съдържа аргументация в посочения смисъл. Твърденията на касатора се състоят в оплакване, че съдът е „признал полагане на извънреден труд само на основата на свидетелски показания“. Отстраняването на евентуално допуснатите при постановяване на обжалваното въззивно решение нарушения по чл. 281, т. 3 ГПК, в каквато насока са именно цитираните оплаквания, засяга съдебното производство по конкретна касационна жалба при разглеждането ѝ по същество, докато точното прилагане на закона по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се отнася до изменение на задължителна практика и практика по отделни казуси, с оглед преодоляването на възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба. В заключение: несъгласието на касатора с изводите на съда, формирани въз основа на доказателствата по делото, не обосновава допускането на касационното обжалване, а е относимо към касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК, преценката за което се прави в производството по чл. 290 ГПК. С оглед изхода на спора пред касационната инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ответника по касационната жалба /ищец в производството/ са дължими направените от него разноски в размер на 750 евро, заплатени в брой съобразно представения договор за правна защита и съдействие. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение